„А кой е моят ближен? /Лука 10:29/
За мнозина хора, в това число и наши съвременници думата „ближен” си остава с неизяснен смисъл. Действително, нерядко най-близките по природа, по кръв – мъж и жена, родители и деца, братя и сестри си стават не просто чужди, но даже и врагове. А случва се, че хора, за чието съществувание до вчера не сме и подозирали, днес влизат в нашия живот и стават най-близките ни хора. Затова въпросът, зададен на Спасителя: ”Кой е моят ближен? Кого аз трябва да обичам като самия себе си?” не е бил случаен.
Въпросът действително е важен за християните. Чрез истинско отношение към човека придобиваме истинско отношение към Бога. Невъзможно е, казват светите отци, да се спасиш, освен чрез ближния.
Въпросът е важен и за нехристияните: нали животът на всеки е една непрестанна върволица от срещи. В това число и със самия себе си.
Задавайки въпроса: „Кой е моят ближен?” /Лука 10:29/, законникът като че ли се опасявал, да не би да обикне хора, които не трябва да обича. Господ му отговаря: сам стани ближен на този, който се нуждае от тебе, а не питай ближен ли ти е той или не. Трябва да гледаме не на лицата на хората, а да обърнем поглед към себе си, към своите сърца, за да не бъдат те хладни и вкаменени, а да бъдат изпълнени с милосърдието на самарянина, с доброжелателство и състрадание. На когото окажем милост, той и ще бъде нашият ближен, независимо от неговата вяра и националност. А тъй като всички хора имат нужда от взаимна помощ, то всички хора трябва да бъдат ближни помежду си.
Притчата за милостивия самарянин изпразва статистическото, паспортното, етнографското понятие за „ближния”. От тази минута, когато Христос попитал: ”Кой… ти се вижда да е бил ближен на изпадналия в ръцете на разбойниците?” /Лука 10:36/, ближен е всеки, към когото ние се приближаваме, преодолявайки разстоянието, леността, равнодушието. Съвременните разбойници - това са равнодушието, отдръпването от Бога, отчуждението на хората един от друг. Една от най-големите беди на съвременната цивилизация и на нашето общество – това е човешката разединеност.
Милостивият самарянин станал ближен на човека, нападнат от разбойници. А този нещастник, пребит и ограбен, станал ближен на самарянина. Защото милосърдието, проявявано от нас е голяма сила, съединяваща хората.
Какъв трябва да бъде истинският ближен, истинският християнин ? Първо, той трябва да е готов да превърже духовните рани, да изслуша, да разбере: „превърза му раните, изливайки елей и вино” /Лука 10:34/. Второ, да бъде готов да пожертва от своето време заради спасението на грешника: „след това го качи на добичето си, откара го в странноприемницата и се погрижи за него” /Лука 10:34/. И трето, да бъде готов да пожертва от своите средства за тази цел: „а на другия ден, като си заминаваше, извади два динария, даде на съдържателя и му рече: погрижи се за него; и, ако потрошиш нещо повече, на връщане аз ще ти заплатя” /Лука 10:35/.
Братя и сестри, ние обикновено живеем затворено: всеки в своя кръг от семейство, приятели, роднини, колеги и, може би, само тях смятаме за свои ближни. Всички други, с които не се пресича житейския ни път – тези, с които се разминаваме по улиците, с които се срещаме в асансьора в блока, в който живеем, тези, с които се тъпчем в обществения транспорт – ние смятаме за чужди. Може би, само, когато сме докоснати от някаква болка, когато се усещаме по-раними, по-уязвими, когато нашата система за сигурност се разпада, тогава ние се отваряме за чуждата болка, тогава виждаме в другите подобни на нас, тогава ги усещаме близко до нас.
Но Бог е по-близо до всеки човек, отколкото събратята по човечество, поради образа Божи, който е вложил в човека. Бог е по-близо в щастието и радостта, Бог е по-близо в болката, Бог е вътре в човека –по-близо няма накъде. Самарянинът е помогнал, а Бог е бил в страдалеца, и когато нещастникът оздравял, Бог останал лежащ на пътя, останал на Голгота. Всеки човек е наш ближен: идващият по пътя, нападащият на пътя, помагащият по пътя. Бог е вътре в нас, Той ни казва: ближен е другият, равен на Бога, равен на тебе и в същото време различен от тебе дотолкова, че да го обичаш, както обичаш Бога.
Мнозина си мислят, че обичат Бога и своя ближен, но тъй като нямат любов в сърцата си, те се самозаблуждават, защото делата им показват, че те обичат само своите желания и самите себе си, а не Бога и своя ближен. Любовта трябва е да е в сърцето, а не в думите, тя се познава по делата, а не по словата. Нека, както ни призовава и свети апостол и евангелист Иоан Богослов, да обичаме „не с думи…, а с дела и истина!” /1 Иоан 3:8/. Амин.