Когато еврейският народ забравял истинския Бог, Той изпращал при него Своите пророци, които призовавали народа към покаяние и обръщане към Господа. Днес отбелязваме паметта на един от т.нар. малки пророци – пророк Агей. Той произхождал от Левиевото коляно и пророчествал при персийския цар Дарий І. След завръщането на иудеите от Вавилонския плен пророк Агей убеждавал народа да дострои втория Иерусалимски храм и възвестил, че в този храм трябва да се яви в последните времена Царят на мира, Спасителят на света.
Ако пророците преди Вавилонския плен често говорели за нравственото служение на Бога, то пророк Агей ги допълва, показвайки, че обредите също имат ценност, доколкото те са външен израз на благочестието. Равнодушието на разочарования и уморен от несгодите народ пророкът разглежда като признак на маловерие. Иудеите се стараели преди всичко да устроят и украсят собствените си домове, а нехаели за построяването на дома Божи, изтъквайки едни или други извинения за своята немара.
И ние в известна степен приличаме на съвременниците на пророк Агей. Искаме първо да осигурим жилище за себе си - това се изразява в нашия материализъм, привързаност към вещите, потребителско отношение към живота. А едва след това вече мислим за Бога и за Неговия дом, но също някак-си утилитарно. Идваме в храма със своите претенции, с мисълта, че Бог и Църквата са ни длъжници. Живеем повечето време вън от Църквата, а идваме в Църквата да търсим разрешение на своите трудности и проблеми. Ако у нас няма решимост да променим своя живот, да се обърнем изцяло към Бога, тогава Църквата е безсилна да ни помогне.
Мнозина си мислят, че е достатъчно, че носят Бога в сърцата си и че не е нужно да посещават богослужбите в храма. Тези, които се обявяват против външните форми на богопочитането, забравят, че човекът е същество не само духовно, че за него е свойствено всички свои чувства, преживявания и мисли да облича в определени външни форми. Радостта и скръбта, и одобрението, и възхищението, и негодуванието – всичко това приема в човешкия живот външни форми. Още повече ние не можем да лишаваме от такава форма своите чувства по отношение на Бога. Думите на молитвите, на химните на благодарение и покаяние, които са се излели от дълбините на сърцата на великите боговидци, на великите духовни поети и певци, възвисяват нашите души, устремяват ги към Небесния Отец. Вдълбочаването в тях, съразтварянето в техния духовен порив – това е школа за душата на православния християнин, възпитаваща го за истинско служение на Господа. Богопочитането води към просветление, към възвисяване на човека, то просветлява и облагородява душата му.
Според определението на св. ап. Павел християните са призвани да бъдат живи храмове на Живия Бог / 1 Кор .6:19 /. Бог трябва да господства в чувствата, мислите и желанията на вярващата душа. Но тя може да стане духовен храм на Всевишния само в благодатната близост към светата атмосфера на веществения храм. Храмът е единственото място, където ние можем да се укрием от бурите и несгодите на живота. Душата е създадена за небето. Богослужението, ако внимателно се отнасяме към него, откъсва душата от земята.
Братя и сестри, нека да не сещаме за Бога само, когато сме в нужда, когато имаме здравословни или други проблеми. Да носим Бога не само в сърцата си, но и да посещаваме богослужбите в храма, за да въздадем Богу слава, а не само да изпросим нещо за себе си. Да принесем на Бога своето покаяние, за да отворим пътя на Неговата благодат към нас. Амин.