Приближаването на Рождество Христово ни заставя да си припомним основната християнска истина, че чрез Човека Иисус при нас е дошъл Бога. Пришествието на Бога в образ на човек, раждането на земята на Младенеца Иисус, радостната среща и Неговото приемане от света – всичко това съставлява същността на християнската вяра и проповед. „Христос се ражда – славете Го! Христос слиза от небесата – посрещнете Го!” Тези думи от рождественското песнопение изразяват това, което ежедневно повтарят християните в своя Символ на вярата , изповядвайки Христос като „Сина Божи, Единородния…който заради нас човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти… и стана човек”.
И това утвърждаване от начало и до днес съставлява основният предмет за укори против християнството, което се обявява за древен мит, неприемлив за съвременния човек. На този съвременен човек още от училищната скамейка му се внушава, че и на небето няма никакъв Бог, че Той е измислен от хората като обяснение на всичко, което засега не е обяснено от науката. А християнството го призовава да повярва в Бога, слязъл от небето, родил се като Младенец, „включил се”, така да се каже, в човешкия живот и в земната история!
И ето този уверен в себе си, в своя разум, научил се да лети в космоса съвременен човек казва:” Детска приказка, суеверие, лъжа!” И едни продължават да считат по навик тази „приказка” за красива и даже нужна за децата, за празничното настроение, други пък я отхвърлят изцяло, като пречеща на човека сериозно да се занимава с устрояването на своето земно щастие.
И какво можем ние, християните, да противопоставим на това отхвърляне на Христовото Рождество, а заедно с него и на вярата? Да спорим, да доказваме? Но да се спори може само тогава, когато спорещите имат общ език, някаква обща почва? Но как да обясним, какво е това музика на глухия по рождение?
Затова нека признаем веднага: безсмислено е да доказваме Рождеството, т. е. пришествието в света на Самия Бог, на този, който веднъж завинаги е решил, че всичко в света е подчинено само на таблицата за умножение. Защото за него е необходимо първо да разбере, че винаги е съществувала, както съществува и сега, друга перспектива, друго възприятие, или, по просто казано, друг опит на света, човека и живота – опит, неприложим към същата тази наука, посредством която се опитват в наши дни да разрешат всички проблеми на битието.
Светът без Рождество Христово е мрак и безсмислица, хаос и страдание. Без него природата мълчи, без него небето е пусто и земята мъртва, без него ние живеем на огромното космическо гробище, суетим се , караме се и спорим в очакване на вечното мълчание на смъртта.
„Приближава се Господ…” – скоро ще запеят в храмовете. Ние, разбира се, знаем, какво означава приближаване на празника в нашия делничен, житейски опит. Ние винаги чакаме – чакаме деня, когато може за кратък срок да се откъснем от изнурителния труд, да отдъхнем и да се наспим, чакаме малки радости, срещи с близки, развлечения, пътуване. Но в дълбочината на душите си ние знаем, че всичко това, и да дойде при нас, скоро отново ще изчезне, ще бъде погълнато от неумолимия, всичко отнасящ и разтварящ, поток на времето. В дълбочината на душите си ние знаем, че с този поток на времето се приближава към нас старостта, умората, немощта и накрая – смъртта.
Но ето, утвърждава Църквата, „приближава се Господ”.. Идва, приближава се това, над което вече не е властно ни времето, ни смъртта, ни раздялата. Запалва светлина, в която е отговорът на всички наши мъчителни съмнения, на нашия страх, на нашето малодушие. „И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе” /Иоан 1:5/. Вече не е безсмислено часовете да отброяват своите минути и секунди, вече не към страшното и непонятно небитие се стреми потокът на времето. Вече не е пуста тази смяна, винаги еднаква, на дните и нощите, на месеците и годините. Целият свят става очакване, всичко вътре в него е насочено към тази нечувана среща. „Ето, благовестя ви голяма радост” /Лука 2:10/ - с тези думи започва християнското благовестие. И тези думи звучат в нашия тъмен, хладен свят, както са звучали преди две хиляди години, когато ги чули пастирите край Витлеем.
Какво да правим? Да вдигнем очи към небето, да се освободим от вътрешната прикованост към суетата и материята, от робуването на земното. Да дадем в душите си място на тази тишина, в чиято дълбочина става чуваемо приближаването, пришествието на Божия Син. Да дадем в душите си място на празника Рождество Христово, а това значи – на вярата, надеждата и любовта, и на тяхната победа! Амин.