/Мат.5:44/.
Братя и сестри!
Съвсем наскоро, само преди два дни, чухме отново ангелското рождественско славословшие:”Слава във висините Богу и на земята мир, между човеците благоволение” /Лука 2:14/. Господ Иисус Христос донесе на земята чудни дарове: мир, светлина, радост, любов, правда и благоволение. Но тези скъпоценни дарове не бяха възприети с отворени сърца от всички хора. Те бяха посрещнати с ненавист от поднебесните духове на злобата и техните служители. Тази ненавист те насочиха към Христовите последователи, мнозина от които за верността си към Христа и Неговото учение заплатиха с живота си.
Днес ние възпоменаваме молитвено подвига на първия кръвен свидетел за Христа св. архидякон Стефан.
Св. Стефан бил един от тези седем ученици на апостолите, наречени дякони /служители/, избрани от тях, за да се грижат за разпределение на прехраната между членовете на първото християнско общество. Св. Стефан, “мъж изпълнен с вяра и Дух Светий” /Деян.6:5/, не се задоволявал само с това си задължение, но и вдъхновено проповядвал словото Божие. Със своите проповеди и дела той спечелил за Христа множество привърженици, а за себе си – и омразата на еврейските свещеници. Те встъпили в спор с него, но не могли да противостоят на мъдростта и с духа, с които били изпълнени неговите думи. Тогава те прибягнали до друго средство: подбудили срещу него народа, стареите и книжниците, като го обвинили пред синедриона /върховния съд у евреите/, че уж хулил Бога и Мойсеевия закон. Намерили се и лъжесвидетели, които потвърдили техните твърдения.
Пред синедриона вместо да се защитава св. Стефан започнал да изобличава своите обвинители, като доказал, че именно те непрестанно нарушават Закона, макар да се хвалят с неговото изпълнение. “Твърдоглавци и необрязани по сърце и уши! – казал св. Стефан – вие всякога се противите на Светия Дух, както бащите ви, тъй и вие! Те убиха ония, които предизвестиха идването на Праведника, Чийто предатели и убийци станахте вие сега” /Деян.7:51-52/. Тези думи възбудили яростта на обвинителите. А св. Стефан, изпълнен с Дух Свети, възторжено извикал, вдигайки глава към небето:”Ето виждам небесата отворени и Сина Човечески да стои отдясно на Бога”. Като чули това, еврейските съдии се обзели от злоба и като се нахвърлили върху Господния изповедник, извели го вън от Иерусалим и там го убили с камъни. Следвайки примера на своя Божествен Учител, Който се е молил за Своите убийци на кръста, Христовият мъченик също се молел с думите:”Господи, не им зачитай този грях!” И като казал това, издъхнал.
Вместо да моли своите мъчители за милост и пощада, за да запази живота си, св.архидякон Стефан, се е молил за тях, загрижен за тяхното спасение. Представете си, връхлитащите отвсякъде камъни, запратени от злобата в сърцата на неговите убийци; какви нечовешки болки е изпитвал, но той сякаш не забелязвал физическата болка, защото другата болка е била по-сила, болката за ония, които чрез смъртта му се натоварват с тежък грях и се обричат на вечна погибел. Св. Стефан, воден от силата на всеопрощаващата християнска любов, изпълнил повелята, дадена ни от нашия Спасител:”Обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят” /Мат.5:44/.
Можем ли и ние да обичаме своите врагове, каквото е Христовото изискване към Неговите следовници? И как да изпълним тази трудна заръка?
Нека да започнем първо с онова, което, според думите на Христа, е по силите и на невярващите: да обичаме истински своите най-близки хора, нашите синове и дъщери, майки и бащи, братя и сестри, онези, които жадуват за нашата постоянна и всеопрощаваща любов. Да се научим да ги обичаме с онази съвършена любов, която е по силите само на Бога и на онези, които истински вярват в Него: любовта, която е “дълготърпелива, пълна с благост, не се превъзнася, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява” /1 Кор.13:4,5,7/, любовта, която не охладнява всеки път, когато не отговарят на нашите очаквания и желания, онази любов, която “никога не отпада” /1 Кор. 13:8/.
Братя и сестри, ако се научим да обичаме своите близки истински, пренебрегвайки своята угода, гордост и егоцентризъм, по-лесно ще съумеем да се отнасяме с търпение и незлобливост към онези, които накърняват интересите ни и гордостта ни; ако, въпреки огорченията, които понякога ни причиняват нашите близки, съумяваме да запазим добрата дума и топлото си чувство към тях, по-лесно ще съумеем да изпълним и повелята на Христа да благославяме ония, които ни проклинат; ако постоянно се стремим да вършим не, което е нам е угодно или считаме за нужно, а онова, което е добро и полезно за нашите близки, по-лесно ще правим добро на ония, които ни мразят и да се молим за ония, които ни обиждат и гонят. Едва тогава ще можем да наречем себе си синове на нашия Отец Небесен, Който “оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни” /Мат.5:45/. Амин.