В книга „Откровение” на светата Библия четем:
„Ето, стоя пред врата и хлопам:
ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата,
ще вляза при него и ще вечерям с него и той с Мене”
Нашият Господ Иисус Христос съвсем ясно изказва, чрез словата на св. ап. Йоан Богослов, че е реална срещата между Бога и човека и че тази среща зависи от волята и духовността на нас хората. Нещо повече, ние имаме възможност да видим Бога както си е, отново по свидетелството на св. ап. Йоан.
Това е среща чудна, желана от всеки искрено вярващ, пламтяща в синергията между Бога и човека. Но тази среща е трудна и мъчна в бездуховието на времето и грубостта на този свят.
В тълпата на забързания ден ние постоянно се суетим, лутайки се наляво и надясно, забързани, като че ли оглупяваме, губейки усета за Божественото, усета за Неговото, на Господа, присъствие тук сред нас. Ние следваме хорската мълва, повика на някой безумен лъжепророк, който зове: „Елате, елате – тук е Бог”. Отивайки там, ние нищо не откриваме. Чувстваме се излъгани, пусти и самотни, а после ни поема друг глас – „Не, не тук, там е Господ, тичайте да го посрещнете!” И отново бързаме, като че ли Бог е някакъв желан артикул, който бързо свършва на пазара. Но на нас все нещичко не ни достига, все закъсняваме и в динамиката на всекидневието ни не успяваме да видим Бога, да бъдем с Него. Започваме да си мислим, че Бог не ни забелязва. Забравени стоим в тази бъркотия. Мислим си, че Той нехае за нашите скърби и трудности, че сигурно сме твърде дребни, потънали в хорското множество и не можем да открием Неговия наднабесен поглед.
Мислим си, а забравяме, че дори и да стърчим над другите, пак можем да останем незабелязани. Защото Бог не гледа на лице, а на сърце, както казва старозаветният писател. Бог обича.
Може би точно това е изпитвал и древният Закхей, малкият на ръст човек, боейки се да не бъде забелязан от Господа, се покачил на един клон, защото Иисус щял да мине оттам.
В трудността на падналата ни природа, ние постоянно се нуждаем от духовен клон, който да ни повдигне над мерзкото, да ни отдели от земята, за да вкусим от Благото. Ние сме малки..., малки по дух и малки по вяра. Разяждайки сърцата си в омраза и завист, ламтейки все повече и повече за земното, ние дребнеем, дребнеем пред Бога, но пък ширеем в нещастието си, като приемаме единствено светското и търсим радостта в материалното.
Да, ние се отдалечаваме от Господа, губим родовата връзка с Него, защото св. ап. Йоан ясно казва: „Възлюбени, нека любим един другиго, защото любовта е от Бога и всякой, който люби, е роден от Бога и познава Бога”.
От казаното е ясно, значи ние не обичаме, а любовта не е лесна работа. Тя изисква свобода, свобода на избора. Трябва среда съборност, където да обичаме един другиго и да търсим рода си, който е от Бога. Трябва ни единението, живота в Христа, а всичко това е възможно единствено само в Църквата. Единствено в живота на Църквата можем да се възкачваме по духовната лествица на покаянието и любовта, за да бъдем забелязани, да чуем благословения глас на Господа: „слез по-скоро, защото днес трябва да бъда у дома ти”. Да стане реална срещата ни с Бога, да го видим както си е.
А това е радост, неизказана и дивна. Твоят Бог простира ръка към окаяната ти природа, за да я освети, да я насити с другото, различното от този свят – вечното. Да дарува Своя мир. Тайнство чудно, в което чрез вяра трябва да различим тялото и кръвта Христови и наситим себе си с Божественост.
Радост, Господ влиза в дома ни. Радост, че чухме гласа Му и в покаянието на душата си, разкаяни ще изкажем – „ако от някого нещо съм взел несправедливо, ще платя четворно”. И ще чакаме, ще чакаме, в надеждата да доловим гласа Му и да рече Иисус – „днес стана спасение на тоя дом, защото и този е син на Авраама.
Да Бог обича, обича по най-човешки, за да я има срещата ни с Него, която е надсветовна, но и дълбоко интимна. Среща на възкачващия се човек и снижилия Се Бог. Среща на влюбени, където единият носи бремето на греховете си, а Другият с Бащината Си прегръдка го въздига към Себе Си, за да го постави от дясната Си страна. Среща, която ни прави боговидци.
Е, това желая и за това се моля за всички вас. Да бъдем Боговидците и да имаме надежда и упованието за спасението ни. Упование, което блика в словата на Св. Симеон Нови Богослов, който казва: „Зная, Спасителю, че друг като мене не Ти е прегрешил. Но и това зная, че нито големината на прегрешенията, нито множеството на греховете надвишава голямото дълготърпение и безкрайно човеколюбие на моя Бог. Но с милостта на състраданието Ти и чистиш, и осветляваш, и правиш причастници на светлината горещо каещите се, като щедро ги приобщаваш към Твоето Божество”. Амин.