До Великия пост остават две седмици. Църквата ни подготвя за попрището на покаянието, подготвя ни за това да отдадем десятък от своя живот на Бога, защото покаянието е и жертва Богу. Както е казал св. Игнатий Брянчанинов, от човешкото сърце, от падналия човек Господ приема само една жертва – дух съкрушен. Подготвяйки ни за това жертвоприношение, Светата Църква ни предлага все нови и нови образци на покаяние от Светото Евангелие, особено в неделните дни, когато всички християни идват в църква и всички православни са задължени да бъдат на богослужение. Днес ни се предлага притчата за блудния син.
„Един човек имаше двама сина; и по-младият от тях рече на баща си: татко, дай ми дела, който ми се пада от имота. И бащата раздели имота. Не след много дни, младият син, като събра всичко, отиде в далечна страна, и там прахоса имота си, като живееше разпътно” /Лк 15:11-13/, т.е. по славянски „блудно”. В днешно време ние живеем толкова греховно, толкова сме се отпуснали, че обикновено всички деца оставят своите родители и буквално блудно живеят. Когато те се завръщат, никой не възприема това като нещо особено, защото родителите и те самите са недостойни, самите те потъват в грехове. Затова за нас е неразбираем патосът на това повествование. Казваме: какво толкова? Дошъл синът, живял блудно, всички днес така живеят. Това не учудва никого, нищо особено не виждат в това. Защо родителите трябва да се огорчават от това, че децата им живеят така? Родителите почти и не се огорчават. Това, което в далечните времена за евреите, живущи по закона Мойсеев, е изглеждало страшно престъпление /например, прелюбодеянието, непочитанието към родителите/, за нас почти нищо не означава.
„Отиде в далечна страна…” Ние се отдалечаваме от Бога не само тогава, когато си тръгваме от храма или просто преставаме да ходим на църква. Отдалечаването от Бога е духовно отдалечаване. Около нашите храмове живеят много хора, а колко малко от тях идват на служба. Тези хора, намиращи се в близост до храма, може би, всеки ден го гледат през прозореца или преминават край него, обаче са твърде далече от Бога. За тези хора църквата като че не съществува.
Подобно на блудния син хората се отдалечавайки се от Бога, разпиляват своето имане. Отдалечим ли се от Бога, Божията благодат бързо пресъхва. Тя може да присъства в човека само тогава, когато той пребивава в общение, в единение с Бога. Когато това общение се прекъсва, благодатта си тръгва от човека.
„А след като той разпиля всичко, настана голям глад в оная страна, и той изпадна в нужда” /Лк 15:14/. За човека действително настъпва глад тогава, когато загубва благодатта. И нека около него да бъдат най-светите и благодатни хора, нека той да живее край храма или до великите светини на Светата Земя, ако той се е отдалечил от Бога, то не може да го насити близостта до светини или до духовни хора. Той гладува така, че душата му изнемогва.. Един от ветхозаветните пророци е казал, че „ Господ ще прати на земята глад – не глад за хляб, не жажда за вода, а жажда за слушане думите Господни. И ще ходят от море до море, ще се скитат от север до изток, търсейки словото Господне, и няма да го намерят” /Ам. 8:11-12/. Нима не виждаме как западната младеж се скита по целия свят и, оставяйки християнските наглед страни, отива в Индия, Китай, на Изток? Защо? Защото те търсят словото Божие. Търсят го и не могат да го намерят. Духовният глад е изпратен на земята като най-страшното наказание. Ние трябва да благодарим на Бога за това, че имаме възможност да живеем в православна страна или поне в страна съхранила в известна степен православните традиции, да се обърнем към Православната Църква и този изнурителен, мъчителен за духовното същество глад за словото Божие да бъде удовлетвори и заситен. Но когато човек се отдалечава от Бога, той не вижда със своите очи очевидното. Той не вижда храма, не вижда, че там може да насити своята душа.
„И отиде та се пристави у едного от жителите на оная страна, а тоя го изпрати по земите си да пасе свини” /Лк15:15/. Когато човек напълно се отпусне, загубва всякаква благодат, тогава той отива при един от жителите на оная страна – а кои са те? Дяволът, демоните – ето жителите на страната далеч от Бога, вън от вярата, вън от Църквата. И те до такава степен владеят човека, че той пасе своите помисли като свине. И добре, ако той се опомни като блудния син, но мнозина считат това свое състояние за нормално и даже се услаждат и гордеят с него. Добре би било, ако и ние, идвайки в храма и бивайки вярващи хора, не се лишаваме от благодатта и сами не се уподобяваме на хората, живеещи в страната на безбожието и не пасем греховните помисли като свине.
„И той бе петимен да напълни корема си с рожкове, що свините ядяха, но никой не му даваше” /Лк 15:16/. Той желаел да засити стомаха си с триците, с които хранели свинете. Това не трябва да се разбира буквално – че живеещият без Бога човек гладува. Понякога такива хора живеят в изобилие. Но те мечтаят да се наситят, да усладят душата си с греховни наслаждения.
„А като дойде в себе си, рече: колко наемници у баща ми имат в изобилие хляб, пък аз от глад умирам! Ще стана и ще отида при баща си и ще му река: татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син; направи ме като един от наемниците си” /Лк 15:17-19/. Заедно с покаянието, с осъзнаването на своето падение тук се проявило и смирение. Той не иска вече предишното високо достойнство – осиновлението от Бога, а дори и работата на наемник на заплата. Между тези духовни състояния съществува разлика. Синът - този, който е осиновен от Бога – пребивава напълно безпечален., както и децата при своите родители. Децата знаят, че родителите винаги ще ги нахранят, утешат, поддържат, а наемникът знае, че той трябва да изпълни определена работа и за това да получи съответно възнаграждение. Затова в духовно отношение съществува грамадна разлика, която трябва да се осъзнае: наемникът се бои да се лиши от благодатта, синът знае, че неговият баща всичко ще му прости, даже, ако той не върши нещата, както трябва.
„И стана, та отиде при баща си” /Лк 15:20/. Стига само човек да осъзнае, че е паднал, за осъзнае своето недостойнство, тозчас с това свое духовно действие той започва да се приближава до Бога. „И когато беше още далеч, видя го баща му, и му домиля; и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува” /Лк 15:20/. Тук се изобразява безграничната, всеопрощаваща Божествена любов. Още когато човек е далече от Бога и не се приближава към Него със своята нравственост, не се е изправил окончателно, Бог, виждайки неговия стремеж към Себе Си, неговото приближаване, идва насреща му и като любящ баща го приютява в прегръдките си.
„А бащата рече на слугите си: изнесете най-хубавата премяна и го облечете, и дайте пръстен на ръката му и обуща на нозете; па докарайте и заколете угоеното теле: нека ядем и се веселим, защото тоя мой син мъртъв беше, и оживя, изгубен беше, и се намери. И взеха да се веселят” /Лк 22-24/. Нашата Света Православна Църква, храмът Божи е мястото, където се извършва този духовен пир, където се преподават, подобно на угоеното теле, духовни ястия на всеки идващ в покаяние блуден син. Всички ние сме блудни деца, върнали се при Бога Отца, и нашите богослужения са израз на същото това ликуване, което е изобразено в Евангелието.
„А по-старият му син беше на нива; и на връщане, като наближи до къщи, чу песни и игри; и като повика едного от слугите, попита: що е това?” /Лк 15:25-26/. По-старият син, бивайки предан на своя баща, се трудил на полето, т. е. се трудил за своето спасение, изпълнявал дълга си на вярващ човек. Но когато се приближил до дома и чул пеене и ликуване, това предизвикало в него завист. За да се придобият духовни блага, за да се удостоим с Божията благодат, са необходими, разбира се, и добри дела, и подвизи, но повече от всичко е необходимо покаяние Затова падналият и покаял се блуден син придобил голяма Божия милост, отколкото този, който се трудил, но очевидно, пребивавал в някаква хладност и изпълнявал всичко само по задължение. Може би, под думите „наближи до къщи” се подразбира, че и по-старият брат не бил още у дома, не бил така близък до Бога. Той се трудил, но, вероятно, повече се е надявал на своите трудове, отколкото на бащината любов, и затова нямал тази благодат, за която позавидял.
„Той се разсърди, и не искаше да влезе. А баща му излезе и го канеше” /Лк 15:28/. Бащата умолява сина да влезе – Бог умолява човека да дойде при Него. Умолява този, който се трудил, но само по задължение, хладно, външно, без ревност, без любов. „Но той отговори на баща си и рече: ето, аз толкова години ти служа, и веднъж твоя заповед не престъпих; и мене никога дори козле не си дал, за да се повеселя с приятелите си; а като дойде тоя ти син, който прахоса имота ти с блудници, за него закла угоеното теле” /Лк 15:29-30/. Той изразява чувства, които не би трябвало да ма един истински вярващ човек, който действително обича своя баща. Ако ти обичаш баща си, защо не обичаш брат си? Защо не се радваш заедно с баща си, нали това е твоят роден брат, син на твоя баща, такъв, какъвто си и ти?
„А той му рече: чедо, ти си винаги с мене, и всичко мое е твое; а трябваше да се зарадваме и развеселим затова, че тоя ти брат мъртъв беше, и оживя, изгубен беше, и се намери” /Лк 15:31-32/. Ако ние сме истински вярващи хора, то, съгрешили ли сме, трябва да се каем, а когато видим друг каещ се, трябва да се радваме на неговото покаяние, да се радваме един на друг за взаимното преуспяване. Ето истинската вяра – вярата, в която има любов. Но се случва така, че човек, дълго служещ на Бога, почти нищо не получава. Не защото не му дават, а защото той сам се държи така, че не може да се възползва от предоставените му блага. Някои от нас от много години посещават Божия храм. Но ако ние правим това с хладина, ако не се борим за изпълнение на заповедите, не се принуждаваме постоянно към молитва, към борба с греховните помисли, не се опитваме отново и отново да встъпваме на попрището на покаянието, то ние почти нищо не получаваме. Ние оставаме по-назад от тези хора, които току-що са дошли при Бога, оставяйки, може би, зад себе си тежки грехове, но които са проявили ревност. Вината за това е в нас. Спасителят е казал в притчата: „Ти си винаги с мене, и всичко мое е твое”, т. е. ти можеш да вземеш, но не си взел, защото си нямал ревност, не си се трудил. Затова нека се каем и, покаяли се, да не се успокояваме, да не започнем да живеем топлохладно. Получили в началото много, подобно на блудния син, ние можем след това всичко да загубим и да изпаднем в състоянието на по-големия син, който много се трудил, а почти нищо нямал. Да извлечем урок от тази притча, да се уподобим в покаянието на блудния син. Но е нужно да се подбуждаме към това всеки ден, защото ние всеки ден и даже много пъти през деня отпадаме от Бога. Колкото пъти сме отпадали, толкова пъти трябва да се покаем и отново да се върнем към Него. Амин.