Сретение Господне не само символически показва завършека на Стария Завет и началото на раждането на Новия Завет, но в него е скрит и някакъв дълбок смисъл. Най-напред, той ни учи на послушание.
„А когато се изпълниха дните на нейното очистване, според закона Мойсеев, донесоха Го в Иерусалим, за да Го представят пред Господа” /Лука 2:22/. Божията Майка не се е нуждаела от дните на очистване, защото рождението на нейното Дете станало по чудесен начин, но въпреки това Тя от послушание изпълнила закона, който властвал в това време в нейния народ.
Законът повелявал всеки първороден младенец да бъде посветен на Господа. И Сретение Господне – това е денят, когато занасят Младенеца Христос на четиридесетия ден след Неговото рождение в храма, за да Го представят пред Бога. „Както е писано в закона Господен, че всяко мъжко, което разтваря утроба, ще бъде посветено Господу; и да принесат жертва, според реченото в закона Господен, две гургулици, или две гълъбчета”.
Жертвата се принасяла в знак на очистването и в знак на благодарност към Бога. Когато човек благодари, обикновено това се изразява в това, че той откъсва нещо от себе си и го дава на другия. И при донасянето на младенеца в храма принасяли и съответната жертва. Тогава малко хора имали пари, и жертвата била установена под форма на приношение на птици, които се дарявали на храма и те се употребявали за храна на свещенослужителите или обслужващите храма хора.
Но духовният смисъл на идването на Божията Майка в храма бил не в тези жертви и не в очистването, от което тя не се е нуждаела, защото била Приснодева, а в представянето пред Бога. Този обичай преминал и в Църквата Христова: да се кръсти детето на четиридесетия ден след раждането в памет на Сретение Господне, та от самото си младенчество човек да бъде посветен на Бога. Макар детето да няма още вяра и да не може да отличи правдата от лъжата, но родителите, донасяйки го в храма, като че ли гарантират пред Бога за него, че то ще бъде възпитано в богопочитане, в любов към Бога и към закона Божи. Сега, наистина, децата рядко се кръщават до четиридесетия ден, обикновено по-късно, но самият стремеж да се кръсти детето, макар родителите често и да не знаят защо правят това, идва от този обичай, който се е вкоренил много здраво.
В наше време същността на представянето на човека пред Бога съвсем е изпразнена от смисъл. Родителите, водейки детето да бъде кръстено, често даже и не мислят затова, че те го посвещават на Бога, те имат обикновено някакви други съображения, а понякога и никакви съображения, а просто: ето така е прието и ние така ще направим. На практика, когато родителите носят в храма младенеца, те с това свидетелстват пред Бога: това, което Ти си ни дал, Господи, ние го отдаваме на Тебе. Нали действително младенецът – това е дар Божи, защото не от родителите зависи неговото раждане, те не могат да повлияят даже на цвета на косите на бъдещото дете. Както е на Бога угодно, такъв и ще бъде младенецът. Дали ще се роди велик пълководец, или световен шампион по шахмат, или ще се роди човек, боледуващ от детство, или музикант, или художник, или добър стругар – това зависи от Бога. Господ е Отец и Създател на човека. И това, което Бог е дал, на Бога и трябва да се върне. Носейки детето в храма, родителите като че ли казват с това: Господи, Ти си ни дал този младенец и ето ние обещаваме: ще го възпитаваме в послушание, в любов към Тебе, в страх Божи, в изпълнение на Твоя закон. В това е и дълбокият смисъл на посвещаването на човека на Бога.
И всеки от нас, които тук сме се събрали, някога е бил кръстен, т. е. осветен и посветен на Бога; на всеки от нас е дадена благодат, всеки е получил осиновление от Бога. Макар да сме били лодени по плът от грешни родители, но нашето кръщение е знак за избиране, знак за принадлежност към новия народ Божи, към синовете Божии. Всеки човек в кръщението се осиновява от Бога. И както не подобава на сина на високопоставен или талантлив човек да се държи неподобаващо, така и с християнина.
Никой не се учудва, ако дядото пие, бащата пие, а синът е в затвора – това е закономерно. Но когато казват: бащата е писател, пише добри книги, а синът му е наркоман, или пие, или е в затвора – тук вече има някакъв дисонанс: как така бащата е такъв, а децата му е ето какви са. За нещастие, ние, бидейки чада на великия Цар Небесен, често в живота си се държим напълно неподобаващо, като че ли Той не е наш Небесен Отец, като че ли ние не сме Му посветени в кръщението, като че ли нашите родители или ние самите не сме обещали пред Господа, че ще Му отдадем целия си живот.
За всяка майка не е така важно дали нейния син е химик или дърводелец, само да е добър човек. Разбира се, от тщеславие може да и се иска понякога синът и да е станал академик или министър-председател – помислите понякога у някои така високо летят. Но ако тя има двама сина: единият портиер и не пие, а другият министър и пие – то кой син ще и донесе повече огорчения? Разбира се, този, който пие. Нравственото благополучие на сина или дъщерята винаги доставя радост на родителите. Затова и за Бога не е важно какво положение заемаме в обществото и как изглеждаме, какви дрехи носим, какъв нос или какви уши имаме или какъв цвят ни е косата. За Бога е важно какво представлява по себе си нашата душа.
Нужно е постоянно да въздигаме мисълта си към Бога, постоянно да се стараем да имаме памет за Бога, постоянно да помним, че сме деца на Небесния Цар и че сме посветени на Бога. Господ присъства сред нас и желае спасението на всеки от нас. Затова празникът Сретение Господне ни учи постоянно да предстоим пред Господа, за да не се отвлича нашият ум. И ако ние мислено застанем пред Бога, ще се удържим от много грехове. Амин.