А кога дойде Син Човеческий в славата Си, и всички свети Ангели с Него, тогава ще седне на престола на славата Си, и ще се съберат пред. Него всички народи; и ще отдели едни от други, както пастир отлъчва овци от кози” /Мат.25:31-32/.
Братя и сестри! Господ е казал, че е дошъл не да съди света, а да го спаси. И все пак от времето на Неговото идване на земята е започнал съдът над света, но не само над света, а и над всеки от нас, защото пред нашата съвест винаги стои образът на Христа Спасителя. Бог не прилича на земен съдия. Той не съди и не ни осъжда безчовечно, бездушно следвайки буквата на закона.
Съдът е започнал от този час, когато Господ е призовал хората, когато е повикал всички в Своето Царство, а ние не сме отишли – поради леност, поради равнодушие.. Струвало ни се е, че има нещо по-важно от Царството Божие, от това да живеем редом с Бога, в Неговата любов и по Неговите заповеди. А Той приканвал: “Покайте се, защото се приближи Царството Божие”. Той и днес ни приканва: “Покайте се…
Ние често забравяме за тази покана, отпускаме ръце, оставяме се на течението, и такъв живот ни се струва нормален. В същност той се оказва сив, скучен. В края на краищата греховен, защото сме далече от Бога, а това означава, че съдът над нас се е извършил, и ние сме се обезсилили, отслабнали. И всеки ден над нас се произнася Божият съд. Когато избираме как да постъпим: направо ли да тръгнем или наляво – това е съд Божи; когато в нас се пробужда съвестта – това е съд Божи; когато дългът изисква от нас да постъпим не така, както би ни се искало – това е съд Божи; и, накрая, когато ни се налага да търпим изпитания – това също е съд Божи, благословен, милостив съд, защото за Господа е ценна всяка душа, Той иска да въведе всяка душа в Царството Божие още тук, по време на земния ни живот, а ние се противим на това и продължаваме да живеем сиво, скучно, в грехове. И ето срещаме се с Него и искаме да избягаме…
Блажени Августин в своите “Изповеди” си спомня, че когато бил още езичник, но вече се стремял към Бога с цялото си сърце, се молел така: “Спаси ме, Господи, спаси ме – само не днес, а утре, а днес аз ще живея по старому”. Ето такива сме и ние. Удобно ни е да живеем по инерция, а животът е кратък, и представете си: ето бие за нас камбаната, настъпва нашият Съд. Защо да мислим за края на света, когато краят на нашия свят е пред вратите ни, когато утре може да ни повикат? Всичко отпада, което ни е движило в живота: честолюбието, гордостта, суетата – всичко това ще отлети, като издухано от вятър, и ще останем оголени пред Бога. Каквото сме събрали в душата си, това ще е.
А какво сме събрали? Даже добри мисли нямаме, а още повече добри дела… Как ще можем да отидем към Бога, като сме изгубили и пътя към Него. И, виждайки това, чувствайки суровият съд на собствената си съвест, ние с вас днес трябва да просим Божието милосърдие: “Боже, бъди милостив към нас, грешните. Не поради нашите заслуги, не защото сме заработили своите подвизи – какви подвизи у нас? – а просто по Твоето милосърдие, защото Ти си дошъл да избавиш нас, окаляните, ленивите, себелюбивите, покрити с праха на живота – към такива Ти си снизходил”
Небесният Цар в днешната евангелска притча дели всички на черни и на бели – както пастирят разделя в стадото овците от козите, а често се случва така, че в нас живее и черният, и белият, и равнодушният, и отзивчивият, затова понякога разделението се извършва в човешкото сърце. Нека в нас да победи това бяло, светло, добро начало, за да чуем гласа на нашия Господ: “Дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира” /Мат.25:34/. Амин.