Слово за Неделя след Рождество Христово
“Тогава Ирод, като се видя подигран от мъдреците, твърде много се ядоса и прати, та изби всички младенци във Витлеем и във всичките му предели, от две години и надолу, според времето, което бе точно узнал от мъдреците” /Мат.2:16/.
Братя и сестри! Всички ние сме смъртни, макар често да забравяме това, и кой знае с какви лица ще се представим пред съдилището на Небесния Отец. Всички ние сме обхванати от страсти и се подхвърляме на много изкушения. В днешното евангелско четиво се разказва за това как цар Ирод изпратил воините си да избият витлеемските младенци. И днес съществува Ирод. Този Ирод е сам дяволът, който изпраща не воини, а бесове, които да препятстват човека в делото за спасение на душата. И както ридали по полята витлеемски нещастните майки, така и сега Ангелите-хранители плачат за душите, загиващите от дяволските стрели. Днес най-голямото изкушение се явява отчаянието, че може да се постигне спасение.
Естественото състояние на душата, възнасяща се към Бога, е печал. Но тази печал, по думите на преподобни Иоан Касиан, не е тази земна печал, раздразнителна и нетърпелива, а печал радостна, печал спокойна, печал за Светия Дух. Преди всичко дяволът ни говори:”Ето, вие сте потънали в работа и грижи, няма кога да си спомните за Бога, и вие сте погинали”. Но нали трудът е естествен закон на човешкия живот. На първия човек било казано след грехопадението:”С пот на лицето си ще ядеш хляба си”/Бит.3:19/. За това е необходимо да се трудим, и ако нямаме време за молитва към Бога, то трябва винаги да си спомняме за Него, трябва мислено да се помолим, макар и само казвайки:”Господи, помилуй”, “Пресвета Богородице, спаси нас”. И това ще бъде напълно достатъчно. Тази проста молитва, изхождаща от глъбините на сърцето, ще угаси нажежените вражески стрели, защото дяволът, по думите на св.ап. Петър, “като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне”/1 Петр.5:8/.
Когато човек започне да се моли със смирено сърце, тогава ще застане пред невидимия Бог. И ето тогава над смирената му душа ще слезе невидимата сила на Божията благодат и ще я озари, тогава в душата му ще се възцари и мир, и покой. А чрез тайнствата, чрез тези външни знаци на благодатта, ни се преподава Божествената сила, но само тогава, когато ние искрено се каем, само тогава ще станем достойни за тази изцеляваща помощ Христова. Трябва да осъзнаем своята греховност – само тогава ще станем достойни да приемем силата на Божията благодат.
Не е достатъчно да се каем само един или няколко пъти в годината – нужно е винаги да скърбим за греховете си и да викаме към Бога със сълзи на съкрушение. Ето тогава душата ни ще се проникне от съзнание за своята немощ и човек ще види Бога с вътрешните си очи, ще почувства Бога близо до себе си.
Ако върху нас лежи покривало, което не ни дава да вникнем в смисъла на Свещеното Писание, нужно е да го четем със смирение, с любов, с детска простота и чистотата на сърцето, само тогава ще бъде Писанието за нас такова, каквото е било за пророк Давид, който възкликвал:”Колко са сладки на гърлото ми Твоите думи! По-сладки от мед на устата ми” /Пс.118:103/. А ако в нас няма такова чувство, ако за нас Писанието не е духовен мед, значи, ние сме загубили вкус, т.е. покривалото на греховете ни е закрило духовните ни очи и ние не можем вече да усещаме близостта на Бога.
Но не трябва да забравяме, че Господ е милосърден, необходимо е само незабавно чистосърдечно да се покаем за греховете си и тогава ще придобием облекчение и утешение. Амин.