Днес ние празнуваме входът Господен в Иерусалим — едно от най-печалните и заедно с това едно от най-радостните събития от земния живот на Иисус Христос. Тъжно е защото Иисус Христос влизал в Иерусалим с голяма слава, народът Го посрещал, но Той влизал в Иерусалим не за да се прослави още повече, а за да отдаде Своя живот за спасения на хората, за да пострада и умре. Но в същото време това събитие е радостно, защото твърде много хора, срещайки Го в този момент, изпитвали радост, която се изразявала и в това, че те държали палмови клонки, че постилали дрехите си на пътя на Иисус, и тази радост била особено силна у децата, които, може би, не съзнавали цялото величие на ставащото, но които чувствали със своя дух, със своите сърца, че Иисус Христос им донася радост. И ето за тази радост днес ни говори апостол Павел в Посланието до Филипяни, което ние току-що чухме. Той казва: „Радвайте се винаги в Господа, и пак ще кажа: радвайте се” /Филип. 4:4/. Ние трябва да се вслушаме в тези думи и да разберем, че християнството от самото начало и до самия край е религия на радостта. Има много други религии, в които се проповядва послушание към Бога, страх пред Бога, които учат хората да обичат Бога, но, именно християнството е наистина в пълна мяра религия на радостта. Въпреки, че именно християнството – религията на въплътилия Се Бог — съдържа в себе си и целия трагизъм на човешкия живот. Тази радост преминава през цялото Евангелие. Когато се родил Христос, ангели се явили на пастирите и им казали: „Благовестим ви голяма радост”. И после, когато Иоан Кръстител проповядвал за Христос, той говорил за себе си като за приятел на Жениха, който се радва с радостта на Жениха. Господ Иисус Христос в своите притчи неколкократно говорил за пътя към Бога като за път към радостта. Спомнете си притчата за бисера, когато човек, намирайки скъпоценния бисер, продава всичко, което има, от радост, отива и купува този бисер. Той не просто така продава всичко, което има, не по сметка, не защото мисли, че този бисер ще струва по-скъпо, отколкото всичко, което има. Но той продава всичко от радост и купува този бисер. Спомнете си притчата за загубената овца, когато деветдесет и девет овци не се загубили, а една се загубила. И добрият пастир тръгва да търси тази овца и когато я намери, с радост я вдига на раменете си и, както казва Господ, „на небесата повече радост ще има за един каещ се грешник, нежели за деветдесет и девет праведници”. И ето даже в Своята последна беседа с учениците Си на Тайната вечеря — ние съвсем скоро ще чуем тази беседа, когато ще чуем дванадесетте Евангелия вечерта на Велики четвъртък, — в тази последна беседа, Христос макар че предсказва на учениците Си за Своите страдания и за Своята смърт, неколкократно им говори за радостта. Той казва: „Аз искам Моята радост да пребъдва във вас, радостта ви да бъде пълна”. И Той казва: „Сега ще имате скърби, но скоро ще настане време, когато вие от радост няма да помните скърбите”. И Той сравнява тази радост на християнина, познал опитно Възкресението Христово, с радостта на жената, която понася мъки, когато ражда, но когато младенецът се роди, тя вече не помни мъките от радост, „защото се е родил човек на света”. И, накрая, когато Христос възкръснал, и мироносиците със страх пристъпвали към гроба Му, не знаейки какво ще намерят там, и те видели ангела, после срещнали Самия Христос, и те с радост побягнали и известили на учениците. И целият подвиг на апостолите, цялата им проповед за възкръсналия Христос, била пронизана от същата тази радост, която е пронизано цялото Евангелие. И ето такъв трябва да бъде и нашият християнски живот.
В духовния живот има много трудове, и от нас се изисква подвиг, ежедневен подвиг на работа над себе си, ежедневен подвиг на покаяние, ежедневен подвиг на вярност към Христа. Но целият този подвиг доставя радост със своите плодове. И тази радост не е просто резултат от подвига на християнския живот, но тя съпътства този труд, който ние ежедневно полагаме за нашето спасение. Преподобни Иоан Лествичник в своята книга „Лествица” говори за радостта на покаянието. Той го нарича „радостотворен плач”. И той пита, защо покаянието, което трябва да бъде съпроводено със скръб, ни донася такава радост? То ни я принася, защото тази радост е неземна, тази радост, има малко общо с това веселие, с което се веселят хората в този свят, когато те си измислят развлечения, а после се радват, участвайки в тези развлечения. Но тази радост е повърхностна, тя е скоропреходна. И когато тя си тръгва, тя оставя в човека същата пустота, която е била в него, преди да дойде тази радост. А радостта, която ни дава Христос, която дава Господ, тя остава в човека завинаги, защото не е скоропреходна земна радост, а това е Сам Бог, Който се вселява в човека, това е този духовен мир, за която говори днес апостол Павел: „Божият мир, който надвишава всеки ум, ще запази вашите сърца и мисли в Христа Иисуса.” То ест това е съвършено особен свърхестествен мир, който се вселява в сърцето на човека благодарение на Христа. А за този мир, Христос също говорел на Своите ученици на Тайната вечеря, — „мир ви оставям; Моя мир ви давам». И подчертавал: «Не тъй, както светът дава” /Ин 14:27/, - но съвършено особен духовен мир, който идва от Бога. И всичко това ние узнаваме от собствен опит в християнската Църква.
Ние встъпваме в дните на Страстната седмица, когато заедно с Христос ще преживяваме скръбта на Неговите последни дни, когато крачка след крачка ще следваме Христос чак до Голгога, до разпятието, до гроба, в който Той бил погребан. Ние ще слезем заедно с Него в ада, където Той слязъл след Своята смърт, за да възкръснем заедно с Него. Но тази скръб през Страстната седмица ще се претвори в радост за възкресението Господне, и Господ ще ни даде да усетим тази радост в нощта на Светата Пасха, когато ще се случи това, за което говорил Христос, че „жената, когато ражда, търпи мъки, но когато се роди младенеца, тогава вече не помни мъките от радост”. И ние не ще помним скърбите от тази радост, която препълва нашите сърца.
Целият наш земен живот се състои от скърби, които се преместват с радост. Като правило, скърбите в живота на човека биват повече, отколкото радостите. Скърбите са наш ежедневен кръст, а радостите идват понякога. Изпитания от Бога идват постоянно, а утехата идва само в особени случаи. Но трябва да разберем, че и времето на сегашния ни живот, времето на нашия земен живот е подготовка за бъдещия живот, че ние търпим скърби тук, за да влезем после в радостта на господаря си, за да се възрадваме после в Царството Божие със всички светии, където е непрестанното ликуване, където е непрестанната радост за Христа Иисуса. Нека да помним, че и Страстната седмица, и целият ни живот в Църквата, и целият християнски подвиг, който носим, са ни дадени, за да „влезем радостта на господаря си”, да влезем в радостта на Господа. Амин