„И ето донесоха при Него един разслабен, сложен на постелка. И като видя Иисус вярата им, каза на разслабения: дерзай, чедо, прощават ти се греховете”.(Мат. 9:2)
Болестите, телесните немощи и страдания – това са клоните на дървото на смъртта, което е произрасло от първородния грях. Телесните немощи разкриват на човека цялата нищета, цялата призрачност на материалното битие. И ако не се приемат като ненужно, досадно нещастие, те очистват духа на човека, стремящ се да се издигне над материалното битие, спомагат за нашето утвърждаване във вярата, в любовта, в търпението и надеждата, в постоянното уповаване на Господа.
Разслабеността е резултат от греха – така може да се изрази смисъла на днешното евангелско четиво. Но по-страшна от телесната разслабеност е духовната.
Не винаги разслабеността на духа се поражда от тежки престъпления – духът се разслабва от ежедневни, повтарящи се и почти незабележими грехове. Всички тези грехове опустошават човешката душа, затъмняват в нас образа и подобието Божии, лишават ни от висши стремления и висш духовен живот. С всеки свой грях човек пада в калта, всеки грях го прави низш, земен и тленен. И когато това става обичайно състояние, то ние се отричаме от своето висше божествено достойнство, от истинското, духовното, нетленното в нас – от всичко се отричаме, когато се отричаме от безсмъртието, от вярата в Бога и когато, макар и да считаме себе си за вярващи, живеем по законите на безбожието, по законите на света.
Има грехове, които ние твърде слабо усещаме като грях и които особено раслабват нашия дух. Ако съзнаваме какъв тежък грях е убийството, то почти не схващаме какъв тежък грях е с години да не се причастяваш със светите тайни; ако за нас е разбираемо, че е грешно да се отдаваме на блудни действия, то ни е трудно да разберем, че е грешно да не съблюдаваме поста. Ние все още можем да разберем, че е грешно да завиждаме, но ни е трудно да осъзнаем какъв страшен грях е липсата на молитвен живот. Ние съгрешаваме и против Божиите заповеди, но се срамуваме от това. Но когато се отричаме от молитвата, от поста, от правилата на Църквата, от безсмъртието, от вярата в Бога – тогава нашата съвест е спокойна. А нали тъкмо това ни прави така немощни и разслабени духом.
Без съблюдаване на всичко това, което изисква от нас светата Църква като необходимо условие за въцърковяване на нашия живот, можем да имаме само разслабена вяра. Жаждата за истинска вяра непременно трябва да доведе човека към пълнотата на църковността, за да няма изказвания то рода на:”това приемам, но другото - не, това е било някога си, но за мен не е важно”.
Нима Църквата Христова не е дом на милосърдието? И нима не сме слепи, хроми, изсъхнали, разслабени? Ние наистина сме слепи и затова нашата вяра е немощна. Не виждаме Бога. Потъмнели са духовните ни очи.
Но защо са така малко болните, желаещи да се изцелят?
Църквата изцелява тези, които изцяло се отдават на Христа. А ние искаме да се изцелим, потапяйки в църковния живот само малка част от нашите души.
А църковните правила? Няма друга книга, по-страшна за нашата съвест, отколкото Книгата с правилата на светите апостоли, на вселенските и поместни събори и на светите отци. Да четем тази книга, значи да се изложим на жестоко изобличение.
Ние, които определяме себе си като вярващи, трябва да изоставим светското си, лекомислено, нецърковно отношение към живота, за да можем като разслабения да получим опрощение за греховете си, да вземем одъра си и да отидем у дома си. Ние трябва да принесем покаяние не само за нашите грехове против Божиите заповеди, не само да се покаем за нечистия си земен живот, но и за нашето отстъпничество от Църквата, трябва да осъзнаем, че такова нехайство към църковността е предателство и измяна на Христа, че нашето отричане от Христа започва не тогава, когато пред нас застава въпросът: страдание или отричане, а тогава, когато ние сами, по своя собствена воля, без никаква принуда, нарушаваме правилата на Църквата.
Едва когато осъзнаем това, тогава в нас ще започне да крепне вярата в Христа, а това ще прероди нашия живот. Амин.