В днешното Евангелие се разказва, че когато при Иисус Христос довели един ням бесноват човек, „и след като бесът биде изгонен, немият проговори. А народът се чудеше и думаше: никога не е бивало такова нещо в Израиля. А фарисеите думаха: Той изгонва бесовете със силата на бесовския княз” /Мат. 9:32-34/. Какво заставяло така да говорят фарисеите, считащи себе си за законоучители и ръководители на народа? Защо те не прославили силата Божия в чудотворствата на Спасителя и не Му възблагодарили като на велик Благодетел, но винаги се явявали Негови врагове и станали накрая Негови убийци? Завистта възбуждала в душата на фарисеите злоба против Спасителя. Те завиждали на Христа Спасителя, защото Неговото учение, дела и целия Му живот предразполагали народът да Го уважава и слуша повече, отколкото тях.
Наистина от нищо не страдат така хората в своите житейски отношения, както от завистта. Като ръжда и молци те разяждат и развалят скъпи предмети, тъй като от завистта повече от всичко страдат дружбата и родството – скъпи за обществата на човешките съюзи, предназначени от Твореца за утвърждаване сред нас на животворната любов, даваща неизменна радост и щастие. Ние въобще сме привикнали малко да обръщаме внимание на своите мислени грехове, малко пазим сърцето си от нечисти разположения, от които като от семена, произрастват лоши дела. Но от всички греховни разположения на нашата душа завистта е най-опасното и богопротивно чувство. „Завистта е дъщеря на дявола – казва св. Димитрий Ростовски, - тя няма да донесе нищо добро, освен злоба на този, който се съчетава с нея, а злобата ражда смърт.” Завистта била първоначалната причина за злото: „по завист от дявола влезе в тоя свят смъртта” /Прем. Сол. 2:24/.
Наистина това е сатанински грях, защото в завистта пряко се изразява враждата против Бога. Тъй като даровете на земното щастие се подават на хората от Бога, то всеки зложелател, възмущаващ се от щастието на ближния, се възмущава против Божия Промисъл, застава на страната на Божиите врагове. Дяволът, исконен човекоубиец, и днес привлича към себе си и прави свои чада тези, които, хранейки в сърцето си завист и злоба, стават по такъв начин, негови готови оръдия за извършване на най-вопиющи престъпления против ближния. Св. ап. Иоан казва, че „всякой, който мрази брата си, е човекоубиец” /1 Ин 3:15/ и е подобен на Каин, „който беше от лукавия и уби брата си. А защо го уби? Затова че, неговите дела бяха лоши, а братовите му – праведни” /1 Ин 3:12/. В същия сатанински грях паднали иудейските старейшини, ставащи врагове Божии и Богоубийци.
Помислете, колко гибелно е за човека да изпитва в душата си завистливо чувство към благополучието и славата на ближния. И колко мъки изпитват самите завистници! И за какво е това? Защо терзаят сърцето си? Никакви ползи и изгоди не доставя завистта. Другите страсти още се прикриват с някакви сметки за временна изгода: например, сребролюбецът трупа пари, честолюбивият добива почит и уважение, сластолюбивият доставя удовлетворение на своята чувственост, а завистливият нищо не постига, освен сърдечна скръб за благополучието на ближния. Завистливият вижда смирен праведник, възнесен в слава пред хората заради своите добродетели, и вместо да прослави Бога, въздигащ такива хора за благото на човечеството, в неговата душа закипява злоба, той се ядосва, скърца със зъби и се топи от желанието за погибелта на своя в нищо невиновен ближен /Пс. 11:10. Не е ли това сатанински грях, водещ всеки завистливец към погибел? Правдата на праведния „пребъдва вечно; неговият рог ще се възвиси в слава. Желанието на нечестивците ще загине” /Пс. 110:9,10/. Велик и славен царедворец бил Аман, но позавидял на Мардохей, той не спи нощем, строи бесилка, за да види по-скоро обесен на нея този честен и смирен човек. Но до какво го довежда завистта? Самият завистник бил обесен на тази бесилка.
Така бива винаги със завистливите и над тях се сбъдва изречението на народната мъдрост: „Който копае на другия яма, сам пада в нея”. Завистта, разяждаща сърцето на човека, особено гибелно действа върху неговото здраве и явно се отразява на външния му вид. „Завистливият, казва св. Василий Велики, може да познаеш по самото лице, очите са му са сухи и безжизнени, бузите хлътнали, веждите свъсени”. „Ревнивост /завист/ и гняв съкращават дните, казва премъдрият Иисус, сн Сирахов /Сир. 30:26/. Как се лекува тази болест?
Трябва да се обърне внимание на източника на този душевен недъг и да се спре неговото тлетворно развитие в самото начало. Откъде произлиза завистта? Действително ли от съзнанието за нашите нужди и недостатъци? Не. Богатите, щастливите и почтените в други страни и в други съсловия не възбуждат в душата на човека завист. Завиждат, обикновено, равен на равен, ученик на ученика, съсед на съседа, дърводелец на дърводелец, беден на беден и т. н. Значи, завистта на човека се основава не на съзнанието за неговите действителни нужди, но на пустото самолюбие и на лекомисленото тщеславие да се сравнява с другите, без да оставя своята леност и немарливост. Ако при вида на успехите на ближния ние бихме разбрали, че тези успехи не са им дадени даром, и ако при това ние бихме утвърждавали в душата си решимост със собствени усилия да постигнем същите успехи, то вместо завист в нашата душа би се родило благодетелно съревнование. Именно леността, при порочност на сърцето и слабоволие, възбужда в душата завистливи и алчни помисли. Без труд и усилия не може да се получи нищо, или, по крайна мяра, на малцина се удава, а завистливите основават всичко на едното свое желание. Оттук те, както казва св. ап. Иаков, желаят, пък нямат, убиват и завиждат, а не могат да достигнат /Иак. 4:2/.
Против завистливост трябва да се въоръжим главно с благоразумие и постоянно старание. Ето още едно мъдро полезно наставление от преподобни Висарион. „Един брат, живеещ с други братя, попитал авва Висарион: „Какво да правя?” Старецът му отговорил: „Мълчи и не се мери с другите”. Мълчи и не се мери с другите, т. е избягвай излишни разговори и не се сравнявай с другите. Съсредоточи се в себе си, себе си наблюдавай, себе си изправяй, и с това повече от всичко ще постигнеш собствен мир, щастие и успех.