В днешното Евангелие се разказва за опасното плаване през нощта на учениците на Иисуса Христа в Тивериадското езеро, по време на силна буря. Сравнявайки апостолите по време на бурята с нашето положение по време на житейски напасти и, въобще, вниквайки в смисъла на евангелското повествование, ние намираме спасително наставление за това, как трябва да постъпваме по време на житейски напасти, за да избегнем гибелта.
Човешкият живот е също като морето, развълнувано от насрещни ветрове, готови всяка минута да потопят плаващите. Не винаги, разбира се, в морето свирепстват бури; нерядко има затишие, и в лазурната морска повърхност спокойно се отразяват във величествено сияние блясъкът на слънцето, луната и звездите. Приятно е тогава тихото течение на кораба – радостно е за плаващите морското пътешествие. Но ето внезапно се надига буря, вълните клатят и наклоняват ту на една, ту на друга страна кораба, откривайки зеещата бездна, в която ежеминутно могат да загинат плувците. Чие сърце не се съкрушава при вида на наистина близката смъртна опасност? Откъде тогава да очакват спасение? Единствената надежда е на Бога, можещ да укроти бурята. И наистина никога човек не се чувствува толкова безпомощен, както сред бушуващо море, и никога той не е способен да възнесе най-пламенна молитва, както при вида на разтварящата се морска бездна. От днешното Евангелие виждаме, че попадналите в буря апостоли преди всичко си спомнили за Христа Спасителя, викали към Него за помощ и я получили навреме.
Но така ли постъпваме ние с вас по време на опасности, когато се отбиваме от пътя, търпим неуспехи, стараем се да се поправим, но не виждаме напред избавление от връхлетелите ни бедствия? Прибягваме ли в това време към молитвата, както към най-вярното средство да се избавим от бедата си с Божия помощ? Смиряваме ли се под крепката ръка Божия, която ни наказва? Напротив, вместо смирена молитва към Бога за помощ, вместо благодушно понасяне на застигналите ни бедствия не се ли терзаем от досада, нетърпение, озлобление? Не се ли поддаваме на безплодно униние и отчаяние? Наистина, по-често така се държим в дни на изкушения и напасти и чрез това сами отежняваме скръбното състояние на душата си, чуждейки се от молитвата – единственото богодарувано нам средство за нашето вътрешно умиротворяване и спасение от напастите. Голяма сила има молитвата, принасяна от християнина с вяра и упование. Тя е благопотребна винаги: в щастие и още повече в нещастия, озлобления и напасти, причинявани ни по действие на дявола, виновник за всичкото зло в света. Светите отци свидетелстват, че за избавление от беди молитвата има същото значение за душата, както стените за града, обсаден от неприятеля, или същото, както оръжието за воина по време на сражение. Обремененият от грехове човек може да се опира на молитвата като на крепък посох, с молитвата се разгонва мрака в душата и се внася в скърбящото сърце отрадната светлина на християнската надежда. „Страда ли зле някой между вас, нека се моли” /Иак. 5:13/, заповядва свети апостол Иаков. И така, ако винаги е благопотребно за християнина да се огражда с молитва от заобикалящото го зло, толкова повече това е благопотребно, когато буреносният облак на бедствията вече се разпростира над него.
Действието на молитвата се засвидетелства от многочислени примери от Свещената история, от които е видно, че молитвата има необорима сила за спасение при такива обстоятелства, когато, както изглежда, погибелта е неизбежна и е невъзможно да бъде предотвратена с никакви естествени сили. Фараоновото войнство настигало беззащитните евреи при морето. Мойсей се помолил, и това море им отворило свободен проход, а гонителите потопило. Иудейските отроци във Вавилон биха погинали неизбежно в пламтящата пещ, Даниил в ямата с лъвовете би бил разкъсан от зверовете, Иона в утробата на кита би намерил гроб за себе си, Езекия би починал преждевременно от смъртна болест, ако всички тези праведници не биха били подпомогнати от необоримата сила на своята пламенна молитва за избавлението им от предстоящата им гибел. Но за да бъде нашата молитва действена и спасителна, необходимо е да съхраняваме в самите себе си твърда вяра в Бога и Неговия спасителен Промисъл. Не може молитвата да озари мрачната глъбина на скърбящата и озлобена душа, ако в нея е угаснал светилникът на вярата. На невярващия човек и на ум няма да му дойде да се обърне към Бога, той няма да призове на помощ невидимото Същество, когато във всичко вижда случайно сцепление на естествените сили и обстоятелства и не вярва в свръхестественото проявление на невидимата сила Божия. От неверието произлиза не смирената благопокорност при нещастия, но ожесточение и отчаяние: затова са така многочислени случаите на самоубийства във века на оскъдяване на вярата у хората.
Колко силна е вярата и действена молитвата за спасение от погибел сред житейските вълнения и грехопадения и колко пагубно е маловерието, ни показва приведения в днешното Евангелие пример с апостол Петър, потъващ в морето и спасен от Христос. С дръзновена вяра тръгнал по морските вълни Петър да срещне Спасителя, и тази вяра го държала на повърхността на водата, но щом в душата му се прокраднали съмнение и страх, той започнал да потъва и завикал: „Господи, избави ме! Иисус тозчас прострял ръка, хванал го и му казва: „маловерецо, защо се усъмни?” /Мат. 14:30,31/. Не била опасна за Петър морската буря, ако не бе възникнала в душата му бурята на помислите на съмнението. Крепката вяра го държала над водата, а човешката немощ го влечела към дълбините, и само молитвата с вяра спасила апостола от потъване. Същото става с всеки малодушен и маловерен човек, разчитащ повече на своите естествени сили и средства, а не на Бога. Такъв човек няма опора в дни на несгоди. Всички земни надежди обикновено се рушат при бурното нарастване на бедствията. Само едната надежда на Бога, ще ни спаси от временните беди и ще ни приведе към бъдещата слава, само тази надежда може да служи на човека като твърд и непоклатим камък сред житейските вълнения и да бъде пътеводна звезда по време на неговото бедствено плаване в житейското море. Наистина, откъде да очакваме помощ и утешение, ако не свише, от Бога? На кого повече можем да се надяваме в своите бедствия, освен на нашия Отец небесен. „Близо е Господ към всички, които Го призовават, към всички, които Го в истина призовават. Той изпълня желанието на ония, които Му се боят, чува техните вопли и ги спасява” /Пс. 144:18,19/. Господ знае всички наши нужди, чува и благоволително приема всяка въздишка на нашето сърце, готов за всичко да ни подаде благовременна помощ. Никой от нас, колкото и да би бил грешен и недостоен, не трябва да мисли, че Бог може да го забрави. Той обича всички ни и Неговият промисъл прониква навсякъде, подобно на слънчевия лъч, съгряващ и озаряващ не само величествените създания на природата, но и всяка най-малка тревичка и най-нищожното насекомо. Още повече тази грижа се отнася до хората, съставляващи венец на Божието творение. Целият ни живот е в Божиите ръце, така че без волята на небесния Отец „и косъм от глава ви няма да загине” /Лк 21:18/. Ако пък Господ допуска напасти до нас, ако ни поразява с бедствия, то това е за наша полза, и ние трябва винаги да се надяваме, че Той не ще допусне да бъдем изкушени свръх силите ни, но при изкушение ни дава и облекчение, така че да можем да го понесем /1 Кор. 10:13/. Затова ние сме длъжни преди всичко и повече от всичко при бедствия да прибягваме с молитва към Бога, с твърда увереност, че Той е за на с единствено „прибежище и сила, бърз помощник в беди” /Пс. 45:1/. Надеждата не посрамя християнина /Рим. 5:5/, тя окриля неговата молитва и му дава дръзновение да проси от Господа неотстъпно, с вяра и „никак да не се съмнява” /Рим. 5:5/. Плодът на такава молитва е изпълняване на просимото, както свидетелства Спасителят, казвайки в Своето свето Евангелие: „Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори; защото всякой, който иска, получава, и който търси, намира, и на тогоз, който хлопа, ще се отвори” /Мат. 7:7,8/.
И така, християнино, когато те постигне бедствие, обърни се преди всичко към Господа, „възложи на Господа грижите си” /Пс. 54:23/, излей „пред Него молбата си” /141:2/ и светата молитва, като животворна роса, ще утоли парещата болка на твоето сърце. Невидимата Божия благодат ще те осени и ще ти покаже верния път на спасение от заобикалящото те зло. Помощта свише не ще се забави да дойде при тебе, Господ ще те избави от всяка напаст, ще те избави и защити; ако въззовеш към Него, ще те чуе и ще ти яви Своето спасение /Пс. 90:14-16/.
Източник: Прот. Сергий Модестов, Духовная трапеза православного христианина, Минск, 2006 г.