„Тоя род не излиза, освен с молитва и пост” /Мат. 17:21/.
Драги в Христа братя и сестри!
Грехопадението на първите хора направило човешката душа достъпна за проникване в нея на мрачни враждебни сили. Ако Господ би ни надарил с вътрешно зрение, всеки би се ужасил, виждайки, какво кълбо отвратителни змии се гнезди в нашето сърце. Ако човек не иска или не умее да се бори със своята душевна нечистота, той рано или късно става играчка за духовете на злото, жалък роб на страстите и пороците. Понякога господстващият над такъв човек демон по видим начин се надсмива над него, заставяйки го да изпада в диво и безобразно буйство. Подобно състояние се нарича обсебеност или бесноватост, избавлението от него е съпроводено с големи трудности.
Случва се, че от нахлуването на злия дух не спасява даже детската чистота, демонът се вселява в душата на детето. Това става заради родителските грехове, когато децата от малки растат в атмосфера на безверие и цинизъм, виждат нравствената нечистота на по-старшите. Така било и с този отрок, за когото чухме в днешното евангелско четиво, бесноват и тежко страдащ, хвърлящ се в огън и вода /вж. Мат. 17:15/.
Бащата на нещастния юноша бил маловерец – от тези, за които всяко явление, нарушаващо обичайния порядък на нещата, им се струва невъзможно. Той повел своя син при апостолите, а след това при Спасителя само, за да очисти съвестта си, за да има право унило да си каже: „Ето аз направих всичко за сина си, което можах, даже при чудотворци го водих, но и те не помогнаха”. Какъв разсъдъчен хлад вее от неговата молба, отправена към Иисус: „Ако можеш нещо, смили се над нас и ни помогни” /Мк. 9:22/. А всъщност на Кого казва той „ако можеш”? На Самия Син Божи, на Всемогъщия Господ.
Защо апостолите, вече възприели от Спасителя дара на чудотворство, не могли да изцелят бесноватия отрок? Работата даже не е в това, че вселилият се в него демон бил силен. Чудесата на изцеленията се стичат от два насрещни потока: Божествената благодат и устремената към нея гореща вяра на самия страдащ или на неговите ближни. Апостолите, опитвайки се да изцелят отрока, се натъкнали на глухата стена на маловерието. Сам юношата не можел да вярва, защото всецяло се намирал под властта на злия дух, не вярвал и бащата на нещастника. Ограден от това безверие, като с крепост, демонът се надсмивал над усилията на апостолите, защото и тяхната вяра още не била съвършена.
Наложило се Самият Спасител да разруши демонската твърдина. Струната, която Господ Иисус пробудил в сърцето на бащата-маловерец, била родителската любов. С думите „всичко е възможно за вярващия” /Мк. 9:23/ Господ давал да разбере на този човек, че само от него, от неговата способност да повярва зависи, ще се избави ли неговия син от страданията. И закоравялото сърце трепнало, бащата на отрока възкликнал: „Вярвам, Господи! помогни на неверието ми /Мк. 9:24/. Този порив се оказал достатъчен: Иисус Христос изгонил от отрока измъчващия го нечист дух.
Духовете на злобата бродят навсякъде, стремят се да се вселят в хорските души и да ги поробят. Многообразни са разновидностите на коварните бесове, те не само намират слабостите на всеки от нас, но и се приспособяват към времето, в което действат.
Дълги десетилетия в нашето отечество открито действаха демоните на войнстващото безбожие. Сега те са отслабнали. Църквата получи възможност свободно да възвисява глас за проповед на словото Божие. Но означава ли това, че опасността е минала, че народът е спасен? Уви, не. Дяволът се сили да тласне народа, измъкващ се от пропастта на бездуховността в бездната на всичко позволеното.
За тези, които зад външното прозират съкровеното, нашата съвременност изглежда като арена на открита схватка на силите на света и бесовските пълчища. Битката е за младото поколение, за нашите деца. В тяхното неукрепнало още съзнание се влива мътният поток на филми и телевизионни предавания, фотографи и картини, статии и книги, пропагандиращи насилието, блудството, лесната печалба, „сладкия живот”. По такъв начин врагът на човешкия род се стреми на нашата земя да израсте поколение от „бесновати отроци”, които вселилите се в тях демони хвърляли ту в огъня на смрадните наслаждения, ту в гнилата вода на жестокосърдечието. И ако ние не намерим в себе си сили да се възпротивим на това, така то ще се случи.
Какво да кажем за тези журналисти и режисьори, художници и писатели, които заради пари или поради собствената си поквареност стават прислужници на тази бесовска цел? Свещеното Писание гласи: горко томува, чрез когото идва съблазънта. Но уви, горко и на тези, които падат в съблазън.
Страшно е, възлюбени братя и сестри, страшно е за децата. Всяко непотребно зрелище, свидетел на което става детето, пробива отвор в защитната обвивка на младата душа, и от бесовското внедряване вече не може да я спаси даже и благодатта на светото Кръщение. Фалшивите уговорки като тази, че „детето не разбира” – допущат картините на греха с отровни семена да се наслагват в подсъзнанието и да дават наистина ужасяващи кълнове. Врагове на своите деца са тези бащи и майки, които не се грижат за чистотата на техните впечатления, още по-лоши врагове са им тези родители, които сами водят живот в нечистота, заразявайки с нея децата.
Възлюбени в Господа братя и сестри! Вярвайки и обичайки, ние можем да спасим и себе си, и ближните си, и целия ни народ. Но, пристъпвайки към подвизаване в християнския живот, ние трябва преди всичко да изгоним злите духове от собствените си души, защото всеки от нас е подложен на своего рода бесноватост.
Какво представлява обсебеността, ако не робуване на демоните? Но нима този, който и ден не може да преживее без месни блюда, не роб на беса на чревоугодието? Този, който не може да удържи езика си от осъждане на ближните, нима не е слуга на беса на злословието? А в какъв омерзителен плен държат хората лепкавият бяс на блудството и упоритият бяс на пиянството? Какъв зверски облик ни придава хищният бяс на гнева? И колко още адски изчадия се таят в глъбините на нашите души?
Ние идваме в Църквата, а зад нас неотстъпно ни следват нашите страсти и пороци. Често те вече така са застарели, така са се срасли с нас, че да се избавим от тях изглежда невъзможно. Но за самите вкоренили се демони е казал Спасителят: „Тоя род не излиза, освен с молитва и пост” /Мат. 17:21/.
Молитва и пост! Пост и молитва! Двете криле на вярата ги е нарекъл светителят Иоан Златоуст. Та тези две криле ние можем да се издигаме във висините и да отхвърлим от себе си прилепилите се за нас зли духове.
Във въздържанието от тежка и мазна храна, в телесния пост е скрит дълбок духовен смисъл. Тялото, преситено от ядене, започва да иска и други благинки: оттук и леността, сънливостта, различните похоти. „Колкото отнемеш от тялото, толкова придаваш сила на душата” – казва свети Василий Велики. Въздържанието в малкото укрепва волята на човека, прави я способна за повече действия. Понятието за поста не се изчерпва с въздържаност в храната, постът е всеобемащ. Да постят трябва очите – от съблазнителни зрелища, ушите – от слушане на непристойни речи, езикът – от произнасяне на празни думи. Накрая, самият разум и сърце на човека трябва да постят, отхвърляйки от себе си греховните помисли и въжделения. Така истинският постник от всички страни огражда душата си от бесовски набези.
Молитвата пък изсветлява самата човешка душа, изпълвайки я със светата радост на Богообщението. Едното име на Господа нашего Иисуса Христа вселява ужас в бесовете, от топлата молитва те бягат, както от вида на всепобеждаващо оръжие. Непрестанният молитвен труд е залог за нашето освобождение от унизителното робство на порока, пътека, водеща в Царството на Небесния Отец. „Човек започва молитвата като грешник, а я завършва като праведник” – така казва блажени Августин.
И сонмовете на злите духове няма да уплашат този, който достойно се подвизава в поста и молитвата. Да станем и ние добри воини Христови, по думите на свети апостол Павел: „Облечете се във всеоръжието Божие, за да можете устоя против дяволските козни” /Еф. 6:11/. Амин.
Източник: Митрополит Ташкентский и Среиднеазиатский Владимир, Проповеди на воскресные эвангельские чтения, М., 2002 г.