В притчата за двамата длъжници (Мат. 18:23–35), която ние току-що чухме, две са основните теми: нашите взаимоотношения с Бога и нашите взаимоотношения с ближните, т. е. един с друг.
Ние всички сме длъжници пред Бога, защото не изпълняваме или лошо изпълняваме това, което Той ни е заръчал, когато ни е призовал в Своята Църква и удостоил със свещеното име «християни». Ние сме длъжници пред Бога, защото Неговите заповеди не са станали наш живот, а Евангелието не е станало наша нравствена норма, защото не съответстваме на евангелския идеал. Ако Господ би бил справедлив по отношение на нас, то за всички наши дългове Той би могъл да настоява да си платим подобно на този господин, който си спомнил за дълговете на своя роб. Според закона, този роб трябвало да се окаже в ямата за длъжници и да се намира там, докато не изплати всичко до последната дребна монета (Лк. 12:59). Това е, което сме заслужили със своя живот, и това би трябвало да се случи с нас, ако Господ би бил справедлив. Но Той е несправедлив, и именно в тази «несправедливост» Божия е заключена нашата надежда. Надежда не на това, че ще получим награда за свои трудове, защото нашите трудове са твърде малко, нашите добродетели са нищожни, но на това, че, въпреки справедливостта, и закона, не гледайки на нашите грехове, и неверност към Бога, Той ни помилва. Нашата надежда на Царството Божие се изгражда именно на това упование, за което говорил преподобни Исаак Сирин: «Не наричай Бога справедлив, защото, ако Той би бил справедлив, ти отдавна би бил осъден за своите грехове на вечни мъки. Къде е справедливостта, ако ти си съгрешил, а Той е изпратил Своя Единороден Син, за да вземе върху Себе си твоите грехове и заради тебе, и вместо тебе да понесе заслуженото от тебе наказание?» В това и се заключава тайната на нашите взаимоотношения с Бога: ние се надяваме на Неговата милост. Но Господ ни казва, че ще постъпи с нас по справедливост, ако и ние постъпваме с нашите братя по-човешки. Ние сме в голям дълг пред Бога, но има хора, които са длъжни ни, макар и немного. Умеем ли ние да прощаваме, да оставяме тези дългове, умеем ли да бъдем за хората това, което Бог се явява за нас? Нали пътят към обожението преминава не през абстрактни духовни състояния, но през реалните добродетели. Св. Григорий Богослов, приемайки веднъж в храма градоначалника, му казал: «Ти си поставен за началник над мнозина, използвай своето положение, за да бъдеш за тях това, което Бог е за тебе». У всеки от нас има пространство, макар неголямо, ограничено, в което ние можем да бъдем като богове за другите хора, принасяйки им добро и прощавайки техните дългове. Ние трябва да правим това, ако сами искаме да получим прошка от Бога. Ние трябва бъдем не просто справедливи законници, но милосърдни самаряни, т. е. хора, които се притичват на помощ. Всеки ден в молитвата «Отче наш» ние се обръщаме към Бога с думите: «И прости нам дългове ни, както и ние прощаваме на длъжниците си». Но живеем ли ние в съответствие с това прошение? Отнасяме ли се към нашите ближни така, както ни учи Христос?
Ако погледнем в перспектива нашите взаимоотношения с Бога и хората, ще видим, че нерядко тези взаимоотношения биват като че изначално порочни, и тази порочност е в това, че нашето отношение към Бога е потребителско. Ние Го възприемаме като източник, от който може да черпим безкрайно, ние се обръщаме към Него с молитви, просейки каквото ни е угодно, надявайки се, че Бог ще ни го даде. И много често, молейки се на Бога и просейки от Него едно или друго, ние като че ли забравяме за Самия Бог. И вече не Той Самият става цел на молитвите, но това, което ние можем да получим от Него. За това потребителско отношение един свещеник, живял в началото на ХХ век, е казал така: «Ние шест пъти казваме на Бога: “Подай, Господи”, – и само един път – “Тебе, Господи”».
По подобен начин се отнасяме и към нашите ближни. Ние очакваме от тях дарове, сами с голям труд преодолявайки вътрешната си коравосърдечност и хладност, делим с тях това, което имаме. Ние очакваме, че и Бог, и хората ще ни прощават, но сами с труд прощаваме дълговете на ближните. Чули днес из устата на Самия Господ притчата, насочена към всеки от нас, да се замислим за своето отношение към Бога и към хората. Да се замислим над това, че у всеки от нас има шанс да стане по благодат това, което Бог е по природа, т. е. да достигне това състояние, което отците на Църквата наричали обожение. Но да не забравяме, че обожението се достига не иначе, а с конкретни дела по отношение към нашите ближни. Амин.