"В името на Отца и Сина и Светия Дух!
Братя и сестри! Стихийните бедствия се сменят едно след друго: ту слънцето яростно изгаря лозето на живота, ту проливни дъждове причиняват наводнения, ту опустошителни пожари и земетресения носят смърт на живите.
Всички тези бедствия и скърби са явни признаци, че в нашето лозе, в нашия живот не всичко е, както би трябвало да бъде. Да се вгледаме в себе си, да погледнем в лозето на своята душа, нали на всеки от нас е поверена от Господа своя градина, свое лозе, което следва да принася плодове. Има ли какво да принесем на Господа, казвайки Му: „Ето Твоето от Твоите!”?
Мнозинството от тези, които се намираме зад оградата на Църквата, водим външно подобие на православен живот, с хладен пресметлив ум изповядвайки Бога, сърцата ни не пламтят от любов към Него, останали в плен на страстите и похотите.
Днешната притча за злите лозари ни показва етапите на отдалечаването от Бога. Притчата разказва, как стопанинът на лозето, стопанинът на нашите души – Бог изпраща Своите слуги, Своите Ангели, чийто глас постоянно звучи в душите ни. Те възбуждат гласа на нашата съвест и ние често чуваме в отговор на своите постъпки и мисли: „Не живей така, поправи се…” Но ние отначало просто пропущаме покрай ушите си тези неприятни за нас напомняния. Нямаме време да помислим за доброто, да осмислим нашите постъпки и думи в светлината на Божествената истина, ние си имаме свои занимания далеч по-важни за нас.
И доброто, и самата мисъл за доброто стават чужди за нас. Гласът на съвестта постепенно отслабва. Това е първият етап от прогонването на Бога от душата. И с него започва болестта на душата.
Зачестяващото игнориране на Божия зов преминава в ожесточение на душата. Упреците на съвестта започват да ни дразнят. И в това състояние човек, дразнейки се от всичко свято, от всичко Божие, преминава в нападение към Него.
Според притчата, човек с ожесточение се нахвърля на това, което е свято, което е направлявало неговия живот, с „камъни” – с груби, тежки удари, изхождащи от животинската природа на човека, разбива всичко нежно и велико, което е живяло в глъбината на душата и освещавало живота. Опивайки се от сладостта на порока, той престава да вижда бездната, която се разстила пред нозете му. Човекът с цинизъм тъпче светинята, безчести я, защото силата на злото, вече нараснала в човека, се бои от светинята.
И след това душата се спуска на следващата степен на самоизтребление. Светото съвсем не се допуска в душата. Зовът на съвестта е прекратен. Угаснала е светлината, в човека се е възцарило и господства животинското, зверското, плътското. Това е времето на пълното духовно закърняване. И в притчата се казва: ”…изпрати и другиго; и него убиха…/Мк 12:5/.
И ето в душата, освободила се от стражевата кула – съвестта, се разхвихря неудържимият разгул на злото. Злото се е възцарило в човека и човек става негов жалък, послушен роб. Човек вече не забелязва тъмнината около себе си, разложението и смрадта, той стремително лети към пропастта, към гибелта. И притчата разказва:”… и мнозина други или Биха, или убиха” /Мк. 12:5/. Така настъпва последният етап – гибелта.
Свалена е оградата – Божия закон, съборена е стражевата кула – съвестта. Лозето на душата е изпотъпкано от пороци. А с гибелта на душата посърват в душата и естествените способности, повяхва умът. Жалка, безсилна, изнемощяла е волята- Страшна е гибелта на душата.
Но именно затова Господ ние оставил тази притча, за да можем да избегнем гибелта, за да не запустее, да не погине лозето на нашите души. Нали именно с гибелта на душата на човека започва гибелта на целия народ, започва гибелта на света.
Спасителят завършва притчата с думи от Стария Завет. Те са насочени и към нас. Те са общият извод от притчата: „Нима и това не сте чели в Писанието: „Камъкът, който отхвърлиха зидарите, той стана глава на ъгъла” /Мк. 12:10/.
Нека не забравяме, че крайъгълният камък на живота е Бог. Да побързаме да вършим дела, според Божия закон, докато има още време, докато е време за събиране на плодове. Да отдадем на Бога зрели гроздове от нашите добри дела, да живеем по Бога и с Бога, ограничавайки своеволието си, за да не ни застигне участта на отхвърлените от Бога, за да не се отнеме и от нас Царството Божие. Амин.
Превод: Свещ. Йоан Карамихалев