Наша грижа е само да живеем по евангелски - интервю с ар­химандрит Ти­хон Шев­ку­нов

arhimanrit-tihon.jpg

За не­го се го­во­ри как­во ли не: юпи­то на Рус­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва, до­ве­ре­но ли­це на пат­ри­арх Алек­сий II, приб­ли­жен на по­ли­ти­чес­ка­та вър­хуш­ка в Рус­ка­та фе­де­ра­ция, прид­во­рен мо­нах, про­во­ка­ти­вен ки­не­ма­тог­ра­фист, пра­вос­ла­вен фун­да­мен­та­лист... Под не­го­во ръ­ко­вод­с­т­во са Сре­тен­с­ки­ят ма­нас­тир, Сре­тен­с­ка­та духовна се­ми­на­рия, два­та най-го­ле­ми и по­пу­ляр­ни пра­вос­лав­ни сай­та в Ру­сия, най-го­ля­мо­то пра­вос­лав­но из­да­тел­с­т­во в Ру­сия...

Ар­хим. Ти­хон Шев­ку­нов (Ге­ор­ги Алек­сан­д­ро­вич Шев­ку­нов) е ро­ден през 1958 г. в Мос­к­ва, в се­мейс­т­во на уче­ни. През 1982 г. за­вър­ш­ва Все­съ­юз­ния дър­жа­вен ин­с­ти­тут по ки­не­ма­тог­ра­фия. С Пра­вос­ла­ви­е­то се сре­ща по вре­ме на след­ва­не­то си. При­е­ма кръ­ще­ние и за­ми­на­ва в Пско­во-Печьорс­кия ма­нас­тир, къ­де­то се за­поз­на­ва с ар­хим. Йо­ан Крес­тян­кин ­ сре­ща, ко­я­то оп­ре­де­ля целия му жи­во­т. След 8 го­ди­ни пос­луш­ни­чес­т­во  на 2 юли 1991 г. в Дон­с­кия ма­нас­тир е пос­т­ри­ган за мо­нах. Съ­ща­та го­ди­на е ръ­ко­по­ло­жен за йе­ро­мо­нах. През 1993 г. е наз­на­чен за нас­то­я­тел на но­во­от­к­ри­то­то мос­ков­с­ко­то под­во­рие на Пско­во-Печьорс­кия ма­нас­тир. През 1995 г. ста­ва игу­мен на въз­с­та­но­ве­ния ка­то став­ро­пи­ги­а­лен Сре­тен­с­ки ма­нас­тир, къ­де­то за­поч­ва го­ля­ма прос­ве­ти­тел­с­ка дей­ност. Кон­сул­тат и ав­тор на сце­на­ри­и­те на мно­го фил­ми с пра­вос­лав­на те­ма­ти­ка, ко­и­то раз­к­ри­ват пред об­щес­т­во­то плас­то­ве­те на ду­хов­ния жи­вот и ис­то­ри­я­та на Цър­к­ва­та. За­бе­ле­жи­те­лен пуб­ли­цист и про­по­вед­ник.

Срещ­нах о. Ти­хон на юби­лей­но­то де­се­то из­да­ние на Сед­ми­ца­та на пра­вос­лав­на­та кни­га  във Вар­на, къ­де­то той, ос­вен че пред­с­та­ви на­шу­ме­лия си филм “Ги­бел­та на им­пе­ри­я­та ­ визан­тийс­кият урок”, жи­во и ув­ле­ка­тел­но за­поз­на учас­т­ни­ци­те във фо­ру­ма с ос­нов­ни­те ас­пек­ти на слу­же­ни­е­то на ог­ла­вя­ва­но­то от не­го мо­на­шес­ко брат­с­т­во на Сре­тен­с­кия ма­нас­тир ­ раз­по­ло­жен в са­мия цен­тър на мно­го­ми­ли­он­на Мос­к­ва сре­щу сте­ни­те на Кре­мъл. По­мо­лих го да раз­ка­же нак­рат­ко за то­ва тях­но слу­же­ние и пред чи­та­те­ли­те на “Цър­ко­вен вес­т­ник” и той с го­тов­ност се съг­ла­си.
­ - На­ши­ят ма­нас­тир е най-мал­ки­ят в Мос­к­ва. Ние сме най-мал­ки­те ­ зас­мя се той, ­ ма­кар да е със ста­тут на пат­ри­ар­шес­ки, на­ши­ят ма­нас­тир за­е­ма площ по-мал­ка от де­кар. Брат­с­т­во­то ни е от 40 мо­на­си ­ пре­дим­но мла­ди хо­ра, дош­ли в ма­нас­ти­ра пре­ди 10-12 го­ди­ни. Мес­то­по­ло­же­ни­е­то на ма­нас­ти­ра, то­ва, че се на­ми­ра в са­мия цен­тър на Мос­к­ва, обус­ла­вя и на­ше­то слу­же­ние.
За нас, раз­би­ра се, от пър­вос­те­пен­но зна­че­ние е бо­гос­лу­же­ни­е­то. То­ва мяс­то е про­пи­то с кръв­та на мно­го мъ­че­ни­ци. Де­се­ти­ле­тия на­ред, по вре­ме на ко­му­низ­ма, в ма­нас­ти­ра са се по­ме­ща­ва­ли ЧК, КГБ, раз­лич­ни след­с­т­ве­ни служ­би, къ­де­то са раз­пит­ва­ни, из­мъч­ва­ни и из­би­ва­ни хи­ля­ди хо­ра.
От са­мо­то на­ча­ло, след въ­зоб­но­вя­ва­не­то му пре­ди 15 го­ди­ни, ко­га­то там е има­ло са­мо един мо­нах, в ма­нас­ти­ра все­кид­нев­но се слу­жи св. Ли­тур­гия. То­ва за нас е за­лог за ду­хов­на си­ла, ук­реп­ва­не, из­п­ра­вя­не на греш­ки­те ни, за­лог, че Бог ни ръ­ко­во­ди и нап­рав­ля­ва стъп­ки­те ни.
Вто­ри­ят ас­пект на на­ше­то слу­же­ние са ми­си­о­нер­с­т­во­то и ка­те­хи­за­ци­я­та. Прос­ве­та­та е на­ше­то ос­нов­но пос­лу­ша­ние, въз­ло­же­но ни от Све­тей­шия пат­ри­арх Алек­сий II и ние по­ла­га­ме мно­го уси­лия в та­зи на­со­ка: за пи­са­не, ре­дак­ти­ра­не, пре­веж­да­не, от­пе­чат­ва­не и, раз­би­ра се, за раз­п­рос­т­ра­не­ние на на­ши­те из­да­ния. Към на­шия ма­нас­тир е из­г­ра­де­но го­ля­мо из­да­тел­с­т­во за бо­гос­лу­жеб­ни кни­ги, бо­гос­лов­с­ка ли­те­ра­ту­ра, как­то от све­ти­те от­ци, та­ка и от съв­ре­мен­ни ав­то­ри, дет­с­ка, ху­до­жес­т­ве­на ли­те­ра­ту­ра, пре­вод­на, от­де­ля­ме осо­бе­но вни­ма­ние на по-по­пу­ляр­ни кни­ги, ад­ре­си­ра­ни към хо­ра, ко­и­то са в про­цес на въ­цър­ко­вя­ва­не. Ти­ра­жът е от ня­кол­ко хи­ля­ди за по-спе­ци­а­ли­зи­ра­ната, до ня­кол­ко ми­ли­о­на за по-по­пу­ляр­на­та ли­те­ра­ту­ра. Го­диш­но от на­ше­то из­да­тел­с­т­во из­ли­зат 200-300 но­ви из­да­ния.
Към на­шия ма­нас­тир има и ня­кол­ко ин­тер­нет-сай­та, най-по­пу­ляр­ни­те от ко­и­то са “рravoslavie.ru” и “days.ru”, ко­и­то на­вяр­но са из­вес­т­ни и в Бъл­га­рия. Те пос­то­ян­но се кон­ку­ри­рат по рей­тинг, ту еди­ни­ят е най-по­се­ща­ван сред рус­ки­те пра­вос­лав­ни сай­то­ве, ту дру­ги­ят. Днев­но “рravoslavie.ru” има по око­ло 10-15 хи­ля­ди по­се­ще­ния от хо­ра от це­лия свят.
­ - Та­къв обем ра­бо­та ед­ва ли е по си­ли­те са­мо на мо­на­шес­ко­то ви брат­с­т­во, пред­по­ла­гам, че има­те и ми­ря­ни, ко­и­то ви под­по­ма­гат във ва­ше­то слу­же­ние?
­ - О, да, по­ве­че от 50 чо­ве­ка. Са­мо в из­да­тел­с­т­во­то на ма­нас­ти­ра ра­бо­тят око­ло 30 чо­ве­ка в на­ша по­мощ.
На те­ри­то­ри­я­та на ма­нас­ти­ра се на­ми­ра и Сре­тен­с­ка­та ду­хов­на се­ми­на­рия, не­го­ля­ма за ма­ща­би­те на Мос­к­ва, в ко­я­то се обу­ча­ват око­ло 150 чо­ве­ка. Те жи­ве­ят при нас, в ма­нас­ти­ра, и съ­що ак­тив­но учас­т­ват в прос­ве­ти­тел­с­ка­та ни дей­ност. Прог­ра­ма­та е пет­го­диш­на, мно­го се­ри­оз­на и за­дъл­бо­че­на, ус­ло­ви­я­та ­ стро­ги. С тях се за­ни­ма­ват око­ло 70 пре­по­да­ва­те­ли по раз­лич­ни спе­ци­ал­нос­ти. Се­ми­на­рис­ти­те изу­ча­ват как­то ду­хов­ни дис­цип­ли­ни, та­ка и свет­с­ки, за да мо­гат да пре­по­да­ват и в свет­с­ки вис­ши учеб­ни за­ве­де­ния.
­ - Отец Ти­хон, мо­же би тук е мяс­то­то да по­яс­ним, че в Ру­сия, за раз­ли­ка от Бъл­га­рия, семи­на­ри­и­те не са сред­ни ду­хов­ни учи­ли­ща.
­ - Да, при нас сту­ден­ти­те пос­тъп­ват след за­вър­ше­но 11-го­диш­но сред­но об­ра­зо­ва­ние, око­ло 30 % от тях ве­че имат по ед­но за­вър­ше­но вис­ше об­ра­зо­ва­ние в раз­лич­ни спе­ци­ал­нос­ти, ня­кой са и с на­уч­ни сте­пе­ни. Ду­хов­на­та ака­де­мия е по-ви­со­ка сте­пен на бо­гос­лов­с­ко об­ра­зо­ва­ние с три­го­ди­шен курс на обу­че­ние и с въз­мож­ност за ас­пи­ран­ту­ра след то­ва. По пра­ви­ло всич­ки на­ши сту­ден­ти, ко­и­то ис­кат, пос­тъп­ват в Ду­хов­на­та ака­де­мия.
За нас, в Сре­тен­с­ка­та се­ми­на­рия, е от из­к­лю­чи­тел­на важ­ност не са­мо да да­дем доб­ри бо­гос­лов­с­ки поз­на­ния, но и да въз­пи­та­ме доб­ри бъ­де­щи све­ще­ни­ци. Око­ло 80 % от за­вър­ш­ва­щи­те при­е­мат ду­хо­вен сан. Дру­ги след ня­кол­ко го­ди­ни се ожен­ват и ед­ва то­га­ва ста­ват све­ще­ни­ци. Еди­ни­ци са, ко­и­то не из­би­рат то­зи път. Те са из­к­лю­че­ние от пра­ви­ло­то.
Пре­ди го­ди­ни взех­ме под опе­ка­та си и един дет­с­ки дом в Ря­зан­с­ка об­ласт, на око­ло 250 км от Мос­к­ва, кой­то се на­ми­ра в бли­зост до ски­та на ма­нас­ти­ра. В не­го сме при­ю­ти­ли сто де­ца от проб­лем­на сре­да.
­ - Де­ца­та не са си­ра­ци, та­ка ли?
­ - Част от тях са си­ра­ци, а дру­ги­те са де­ца на нар­ко­ма­ни, ал­ко­хо­ли­ци, ко­и­то дър­жа­ва­та е ли­ши­ла от ро­ди­тел­с­ки пра­ва. С дет­с­кия дом се за­ни­ма­ва мо­нах от на­шия ма­нас­тир, кой­то е с пе­да­го­ги­чес­ко об­ра­зо­ва­ние.
В бли­зост до ски­та има­ме и сел­с­ко сто­пан­с­т­во. По­ех­ме го, за­що­то на­се­ле­ни­е­то там бе­ше ос­та­на­ло без по­ми­нък, жи­ве­е­ше в край­на бед­ност, бук­вал­но из­ми­ра­ха от глад. Бя­ха се от­да­ли на ал­ко­хо­ла и нар­ко­ти­ци­те. Взех­ме сто­пан­с­т­во­то в из­к­лю­чи­тел­но теж­ко със­то­я­ние, а се­га то про­цъф­тя­ва. Да­дох­ме по­ми­нък на 130 мес­т­ни се­ля­ни. Ръ­ко­во­ди го един от на­ши­те съб­ра­тя, кой­то е с ико­но­ми­чес­ко об­ра­зо­ва­ние. Има­ме пет хек­та­ра зе­мя, хи­ля­да кра­ви и сме на пър­во мяс­то по ико­но­ми­чес­ки по­ка­за­те­ли в ра­йо­на. Из­пол­з­ва­ме част от про­дук­ци­я­та за дет­с­кия дом и за се­ми­на­ри­я­та.
­ - Отец Ти­хон, вие дос­та раз­ши­ря­ва­те оби­чай­на­та пред­с­та­ва за мо­на­шес­ки жи­вот, ко­я­то за мно­зи­на се из­чер­п­ва с мо­литви и ас­ке­ти­чес­ки жи­вот. Как­во оп­ре­де­ле­ние бих­те да­ли за мо­на­шес­ки жи­вот в на­ше вре­ме?
­ - Зна­е­те ли, в на­ше вре­ме, как­то и в ми­на­ло­то, как­то и в бъ­де­ще­то, мо­на­хът е чо­век, кой­то из­ця­ло се е пре­дал в слу­же­ние на Бо­га и на ближ­ни­те. За­дъл­же­ние на мо­на­ха е как­то да се мо­ли, та­ка и да оби­ча, как­то да учас­т­ва в бо­гос­лу­же­ни­я­та, та­ка и да вър­ши с лю­бов всич­ко, ко­е­то Бог му въз­ла­га ка­то слу­же­ние на ближ­ни­те. Ние не сме мо­на­си в без­въз­душ­но­то прос­т­ран­с­т­во. По про­ми­съл Бо­жий се ока­зах­ме в цен­тъ­ра на мно­го­ми­ли­о­нен град, в цен­тъ­ра на мно­го­люд­но мо­ре от жад­ни и глад­ни за Сло­во­то Бо­жие. Ни­кой от нас, по­не за се­бе си мо­га ка­те­го­рич­но да го за­я­вя, не е ис­кал да бъ­де мо­нах в гра­да. Пско­во-Печьорс­ки­ят ма­нас­тир, в кой­то аз пос­тъ­пих ка­то пос­луш­ник, е един от най-от­да­ле­че­ни­те ма­нас­ти­ри. Но след ня­кол­ко го­ди­ни Бог ме при­зо­ва в Мос­к­ва. Ко­га­то дой­дох през 1991 г. в Дон­с­кия ма­нас­тир след пос­т­ри­же­ни­е­то си, в Ру­сия ня­ма­ше ни­как­ва ду­хов­на ли­те­ра­ту­ра. Ца­ре­ше стра­шен ду­хо­вен глад за бо­гос­лов­с­ки кни­ги. Кой друг да из­да­ва ду­хов­на ли­те­ра­ту­ра, ако не ние? При­ех­ме го ка­то дълг и се за­ех­ме с из­да­ва­не­то на ду­хов­на ли­те­ра­ту­ра. Пра­вим то­ва и се­га. Си­гур­но ще­ше да се на­ме­ри кой да за­не­се на де­ца­та от до­ма сла­до­лед и иг­рач­ки, но кой ще­ше да се за­е­ме с ду­хов­ния им жи­вот, ако не ние? Ние не сме ис­ка­ли да раз­ви­ва­ме сто­пан­с­т­во, нап­ра­вих­ме си скит, за да се уса­мо­тя­ва­ме да­ле­че от гра­да и да се мо­лим. Мо­лех­ме се. И се­га се мо­лим. Но при нас дой­до­ха мес­т­ни­те се­ля­ни и ни по­мо­ли­ха за по­мощ. Те бя­ха за­гу­би­ли не са­мо вя­ра­та в Бо­га, но и как­ва­то и да е вя­ра и же­ла­ние за жи­вот и ние раз­б­рах­ме, че Бо­жи­я­та во­ля за нас е да им по­мог­нем, за да мо­гат да се гри­жат за се­мейс­т­ва­та си и да жи­ве­ят дос­той­но. Що се от­на­ся до сай­то­ве­те, на­ше ос­нов­но пос­лу­ша­ние е бла­го­вес­ти­е­то, а Ин­тер­нет да­ва доб­ри въз­мож­нос­ти то да дос­тиг­не до мно­го хо­ра, най-ве­че до мла­ди и об­ра­зо­ва­ни хо­ра, ко­и­то са ос­нов­ни­те пот­ре­би­те­ли на Ин­тер­нет.
Що се от­на­ся до мо­лит­ва­та, за жа­лост не мо­га да ка­жа, че й от­де­ля­ме тол­ко­ва вре­ме, кол­ко­то тряб­ва, но то­ва е един­с­т­ве­но по­ра­ди на­ша­та ле­ност. Има­ме всич­ки ус­ло­вия за пъл­но­це­нен мо­лит­вен жи­вот: все­кид­нев­ни бо­гос­лу­же­ния ­ ве­чер­ня, ча­со­ве, по­лу­нощ­ни­ца, ут­ре­ня ­ всич­ко, ко­е­то включ­ва мо­на­шес­ко­то бо­гос­лу­же­ние. Бра­тя­та вся­ка сед­ми­ца слу­жат все­нощ­ни бде­ния, има­ме, раз­би­ра се, и сво­е­то лич­но мо­лит­ве­но пра­ви­ло, ум­на­та мо­лит­ва.
Наш дълг са и пас­тир­с­ки­те ни за­дъл­же­ния. Въп­ре­ки, че ма­нас­ти­рът е в ад­ми­нис­т­ра­тив­ния цен­тър на гра­да и на­о­ко­ло ня­ма мно­го жи­лищ­ни сгра­ди, ние има­ме мно­го пос­то­ян­ни ено­ри­а­ши. По пра­ви­ло на ран­на­та и къс­на­та не­дел­на Ли­тур­гия се съ­би­рат в хра­ма ни 1000-1200 бо­го­мол­ци. Ня­кои от тях се при­час­тя­ват по вед­нъж на две сед­ми­ци, дру­ги ­ вся­ка сед­ми­ца, но ние за­дъл­жи­тел­но изис­к­ва­ме от тях се­ри­оз­на под­го­тов­ка с пост и очис­т­ва­не чрез по­ка­я­ние пре­ди да ги до­пус­нем до при­час­тие. В на­ве­че­ри­е­то по 6, 7, 8 све­ще­ни­ци из­по­вяд­ват при­час­т­ни­ци­те чак до по­лу­нощ, ако не са ус­пе­ли всич­ки да се из­по­вя­дат, про­дъл­жа­ват и на сут­рин­та, при то­ва на все­ки един се об­ръ­ща нуж­но­то вни­ма­ние.
С как­ва още “су­е­та” се за­ни­ма­ва­ме? Има­ме не­дел­но учи­ли­ще към ма­нас­ти­ра. Ено­ри­а­ши­те ни са­ми по­ис­ка­ха де­ца­та им да се об­ра­зо­ват ду­хов­но при нас, но с то­ва се за­е­ха на­ши­те се­ми­на­рис­ти.
Впро­чем ви­на­ги при го­ле­ми­те об­ще­жи­тий­ни ма­нас­ти­ри е има­ло сто­пан­с­т­во, прос­ве­та­та на на­ро­да, книж­ни­на­та ви­на­ги са би­ли гри­жа на мо­на­си­те. И днес, как­то и в ми­на­ло­то, ма­нас­ти­ри­те са ка­то се­да­ли­ща на Ду­ха и Прос­ве­ще­ни­е­то, ка­то ду­хов­ни ог­ни­ща на то­ва мо­ре от жад­ни за Сло­во­то Бо­жие хо­ра.
­ - Отец Ти­хон, раз­би­рам, че на­ши­ят из­мъ­чен, обър­кан на­род съ­що се нуж­дае от ду­хов­ни ори­ен­ти­ри и от все­от­дай­но­то слу­же­ние на доб­ри мо­на­си, но аз по чо­веш­ки се пи­там: ако на­ро­дът ни е обез­ве­рен и без­бо­жен, то кой ще ро­ди те­зи доб­ри мо­на­си и кой ще ги въз­пи­та ка­то та­ки­ва?
­ - Пропагандата, която тече по целия свят, налагането чрез различни способи на духа на хедонизма, материализма, секуларизма... не може да не оказва своето пагубно влияние върху духовността на хората. На България сигурно ù е много по-тежко в това отношение, защото вие сте по- на Запад, пък и вече сте в Европейския съюз и т. нар. “европейски ценности” за вас вече са в силата на закон.
­ - А мо­же би Бог раж­да доб­ри­те мо­на­си не­за­ви­си­мо кол­ко вяр­ва­щи и цър­ков­ни са ро­ди­те­ли­те им?
­ - Да, та­ка е. Бог ви­на­ги Си е из­би­рал и при­веж­дал към слу­же­ние дос­той­ни лю­де. Аз не поз­на­вам мо­на­шес­т­во­то и све­щен­с­т­во­то в Бъл­га­рия, но от ва­ши­те ар­хи­е­ре­и­те, ко­и­то съм сре­щал в Ру­сия, мо­га уве­ре­но да ка­жа, че вие има­те на­ис­ти­на прек­рас­ни ар­хи­е­реи. Е, раз­би­ра се, ако ги гле­да­те от упор си­гур­но ня­ма да ги оце­ни­те.
­ - Вие сте за­поч­нал своя ду­хо­вен и мо­на­шес­ки път в Пско­во-Печьорс­ка­та лав­ра. Имал сте щас­ти­е­то да се до­кос­не­те до та­къв за­бе­ле­жи­те­лен ду­хов­ник ка­то схи­ар­хим. Йо­ан Крес­тян­кин и до­се­гът с не­го е оп­ре­де­лил це­лия ви жи­вот. В сре­ди­те на на­ши­те ми­ря­ни чес­то мо­жеш да чу­еш: за­що у нас ня­ма та­ки­ва ду­хов­ни стар­ци ка­то в Ру­сия, ка­то в Гър­ция... А мо­же би има, но ние не ги за­бе­ляз­ва­ме?
­ - Си­гур­но не ги за­бе­ляз­ва­те. Бог не би ли­шил тър­се­щи­те от нас­тав­ни­ци във вя­ра­та.
­ - Как то­га­ва мо­жем да раз­поз­на­ем ис­тин­с­ки­те ду­хов­ни стар­ци?
­  - За ис­тин­с­кия ду­хо­вен чо­век, ко­го­то ние на­ри­ча­ме “ду­хо­вен ста­рец”, осо­бе­ни­те бла­го­дат­ни да­ро­ве ка­то про­зор­ли­вост, чу­дот­вор­с­т­во... са не­що вто­рос­те­пен­но. Глав­но­то са сил­на­та, с ни­що не­на­кър­ни­ма вя­ра, бе­зус­лов­на­та, с ни­що не­на­кър­ни­ма лю­бов и сми­ре­ни­е­то. Ис­тин­с­ки­ят ста­рец ни­ко­га ня­ма да ка­же за се­бе си “аз съм ста­рец”. Отец Йо­ан из­па­да­ше в пот­рес, ко­га­то ня­кой му ка­же­ше, че той е ста­рец или се от­на­ся­ше с не­го ка­то с та­къв. Той ви­на­ги каз­ва­ше: “Ка­къв ти ста­рец! Ту­ка ня­ма ни­как­ви стар­ци. Аз съм виж­дал та­ки­ва стар­ци! Ние ту­ка сме са­мо стар­че­та с по­нат­ру­пан опит.” Но ние, ко­и­то го поз­на­вах­ме, раз­поз­на­ва­ме в не­го ста­рец.
­ - От­дел­ни хо­ра ли?
­ - От­дел­ни хо­ра или мно­зи­на. На­ро­дът Бо­жий оп­ре­де­ля ста­ре­ца. Ня­кои мо­гат да из­г­леж­дат ка­то стар­ци: дъл­ги бра­ди, дъл­ги ко­си, ас­ке­ти­чен от­не­сен вид..., но “по пло­до­ве­те им ще ги поз­на­е­те” и “по то­ва ще поз­на­ят всич­ки, че сте Мои уче­ни­ци, ако лю­бов има­те” (вж. Мат. 7:16 и Йо­ан. 13:35).
Мо­на­си­те от Пско­во-Пе­чор­с­кия ма­нас­тир бя­ха на­ис­ти­на по­ра­зи­тел­ни хо­ра! Го­ля­мо щас­тие, ве­ли­ка Бо­жия ми­лост е, че та­ки­ва хо­ра има и че мо­е­то по­ко­ле­ние мо­жах­ме да се до­кос­нем до тях, да ги ви­дим, да ги слу­ша­ме, да об­щу­ва­ме с тях. Друг е въп­ро­сът как­во от­не­сох­ме със се­бе си от та­зи сре­ща, съ­у­мях­ме ли да въз­п­ри­е­мем оно­ва, ко­е­то но­се­ха те и как ще го упот­ре­бим: ка­то доб­рия слу­га или ка­то ле­ни­вия (вж. Мат. 25 гл.).
­ - Отец Ти­хон, ние имах­ме въз­мож­ност­та да прос­ле­дим в рамки­те на Сед­ми­ца­та на пра­вос­лав­на­та кни­га ва­шия за­бе­ле­жи­те­лен филм “Ги­бел­та на им­пе­ри­я­та”. Връ­щай­ки ни към ис­то­ри­я­та на Ви­зан­тия, то­зи филм от­п­ра­вя мно­го се­ри­оз­ни и важ­ни пре­дуп­реж­де­ния към съв­ре­мен­ния чо­век. Глав­ни­те прин­ци­пи, на ко­и­то се е кре­пя­ла мощ­та на Ви­зан­тия, и из­мя­на­та на ко­и­то в край­на смет­ка е до­ве­ла до ней­ния тра­ги­чен крах, вие фор­му­ли­ра­те ка­то “вяр­ност към Бо­га и Не­го­ви­те веч­ни за­ко­ни, съх­ра­не­ни в Пра­вос­лав­на­та Цър­к­ва; и твър­до упо­ва­ние на сво­и­те вът­реш­ни тра­ди­ции и си­ли”. Ние виж­да­ме, че в Бъл­га­рия и в све­то­вен план, тра­ди­ци­он­ни­те хрис­ти­ян­с­ки цен­нос­ти все по­ве­че от­с­тъп­ват пред ду­ха на ли­бе­ра­лиз­ма, ху­ма­низ­ма, хе­до­низ­ма, за ко­и­то то­ку-що спо­ме­нах­те. При то­ва по­ло­же­ние как­во мо­жем да нап­ра­вим ние ка­то пра­вос­лав­ни хрис­ти­я­ни, за да се про­ти­во­пос­та­вим на ду­ха на раз­ва­ла­та, за да  го има Пра­вос­ла­ви­е­то, за да ги има здра­ви­те мо­рал­ни цен­нос­ти, за да ги има де­ца­та ни?
­ - Мо­жем да нап­ра­вим то­ва, ко­е­то ви­на­ги е пре­по­ръч­ва­ла све­та­та Цър­к­ва и ко­е­то та­ка яс­но е фор­му­ли­рал св. Се­ра­фим Са­ров­с­ки: “При­до­бий ми­рен дух и хи­ля­ди око­ло те­бе ще се спа­сят.” Да, си­ту­а­ци­я­та днес в мно­го стра­ни не е бла­гоп­ри­ят­на за хрис­ти­я­ни­те и в час­т­ност за пра­вос­лав­ни­те, но та­ка е би­ло ви­на­ги. “Ако Мене го­ни­ха и вас ще го­нят” (Йо­ан. 1:3), ни пре­дуп­реж­да­ва Гос­под. Вяр­но, че “го­не­ни­я­та” днес са раз­лич­ни от те­зи при Не­рон, Ди­ок­ле­ти­ан, ко­му­низ­ма... По-из­тън­че­ни са, по-ли­бе­рал­ни... Но как­то по вре­ме­то на най-жес­то­ки­те го­не­ния, така и във вре­ме­на­та на бла­го­по­лу­чие и бла­го­ден­с­т­вие за Цър­к­ва­та, ние тряб­ва да дейс­т­ва­ме, да жи­ве­ем по еван­гел­с­ки.
Хрис­ти­я­ни­те са те­зи, ко­и­то са из­б­ра­ли за за­кон на своя жи­вот жи­во­та по Еван­ге­ли­е­то. То­ва е всич­ко. А как­во се случ­ва око­ло нас: де­мок­ра­ция, со­ци­а­ли­зъм... ­ то­ва е от вто­рос­те­пен­но зна­че­ние.
­ - То не за­ви­си от нас?
­ - Да­ли за­ви­си от ме­не, да­ли не за­ви­си, да­ли мо­га, или не мо­га да про­ме­ня не­що... моя гри­жа е са­мо да жи­вея по еван­гел­с­ки, а ос­та­на­ло­то...
Мо­ят ду­хо­вен отец, отец Йо­ан, ми каз­ва­ше, че най-щас­т­ли­ви­те го­ди­ни в жи­во­та му би­ли го­ди­ни­те, ко­и­то пре­ка­рал в ГУ­ЛАГ. То­га­ва Бог бил по-бли­зо от вся­ко­га до не­го и теж­ко­то по­ло­же­ние не му пре­че­ло. Ни­ко­га ни­що не мо­же да поп­ре­чи на хрис­ти­я­ни­на да из­пъл­ня­ва Хрис­то­ви­те за­по­ве­ди. Ние, хрис­ти­я­ни­те, жи­ве­ем не в 2008 г., ту­ка или там, а във веч­ност­та, с Хрис­та, ние сме пъ­ту­ва­щи към Цар­с­т­во­то Бо­жие. Па­да­ме, за съ­жа­ле­ние, от­к­ло­ня­ва­ме се, пак се връ­ща­ме, но не сме хо­ра “от то­зи свят”. Е, раз­би­ра се, не мо­жем на­пъл­но да се аб­с­т­ра­хи­ра­ме от вън­ш­ния свят, но той ни ин­те­ре­су­ва са­мо до­тол­ко­ва, че да не хо­дим ка­то слеп­ци, да зна­ем къ­де са опас­нос­ти­те за нас и да мо­жем по-доб­ре да се ори­ен­ти­ра­ме към Цар­с­т­во­то Не­бес­но.
­ - И да пре­дуп­ре­дим за то­ва и дру­ги­те?
­ - Да, в то­ва е сми­съ­лът на фил­ма. По-доб­ре да се ори­ен­ти­ра­ме ка­то лич­нос­ти и об­щес­т­во. Да бъ­дем бди­тел­ни. Да бъ­дем раз­съд­ли­ви. Ще ви раз­ка­жа ед­на ис­то­рия. Вед­нъж през 1972 г. мо­ят ду­хо­вен отец Йо­ан бил арес­ту­ван по до­нос на нас­то­я­те­ля на хра­ма, в кой­то по оно­ва вре­ме слу­жел. То­зи про­то­йе­рей до­не­съл на влас­ти­те, че отец Йо­ан се сре­ща с мла­де­жи, а то­ва би­ло аб­со­лют­но заб­ра­не­но, и не бла­гос­ла­вя да чле­ну­ват в Ком­со­мо­ла. Вка­ра­ли отец Йо­ан в зат­во­ра, на “Лубян­ка”, къ­де­то е на­ши­ят ма­нас­тир. Дър­жа­ли го 6 ме­се­ца в след­с­т­ве­но­то, раз­пит­ва­ли го, из­мъч­ва­ли го, счу­пи­ли му пръс­ти­те, а той им каз­вал: “Не мо­га да не се сре­щам с мла­де­жи­те, за­що­то съм све­ще­ник, сре­щу власт­та не съм за­го­вор­ни­чел, но не по­до­ба­ва на пра­вос­лав­ни мла­де­жи да чле­ну­ват в Ком­со­мо­ла, за­що­то то­ва е ан­ти­ре­ли­ги­оз­на ор­га­ни­за­ция.” Пре­ди де­ло­то ре­ши­ли да нап­ра­вят оч­на став­ка с про­то­йе­рея. Про­то­йе­ре­ят вля­зъл в ки­ли­я­та, а отец Йо­ан та­ка се за­рад­вал, ка­то ви­дял съб­ра­та си, та на­ли по­ло­вин го­ди­на не бил виж­дал ни­кой ос­вен сле­до­ва­те­ли­те, хвър­лил се да го прег­ръ­ща, раз­це­лу­вал го... Про­то­йе­ре­ят бил та­ка по­ра­зен, про­съл­зил се... и оч­на­та став­ка не се със­то­я­ла. Отец Йо­ан бил хрис­ти­я­нин, пос­тъ­пил по еван­гел­с­ки и в та­зи си­ту­а­ция, и във всич­ки дру­ги си­ту­а­ции в своя жи­вот. Да бъ­деш хрис­ти­я­нин не за­ви­си от си­ту­а­ци­я­та. Как­во­то и да е по­ли­ти­чес­ко­то ус­т­ройс­т­во, све­тът ще про­ти­вос­тои на Цар­с­т­во­то Бо­жие, но об­с­то­я­тел­с­т­ва­та не ни оп­рав­да­ват.
­ - Отец Ти­хон, ос­та­ва­ме с впе­чат­ле­ни­е­то, че дър­жа­ва­та ак­тив­но ви под­по­ма­га във ва­ше­то слу­же­ние, че сил­на­та и дей­на пра­вос­лав­на Цър­к­ва е ед­ва ли не на­ци­о­нал­на по­ли­ти­ка в Ру­сия. Та­ка ли е?
­ - Да.
­ - Можем ли да ка­жем, че Цър­к­ва­та и дър­жа­ва­та в Ру­сия са в она­зи “сим­фо­ния”, на ко­я­то се е рад­ва­ла Ви­зан­тия в най-сил­ни­те си го­ди­ни?
­ - Сла­ва Бо­гу, след 70 го­ди­ни страш­на без­бож­на власт, след пе­рес­т­рой­ка­та ние в ли­це­то на дър­жа­ва­та на­ми­ра­ме съ­юз­ник. При уп­рав­ле­ни­е­то на Ел­цин, кой­то но­си се­ри­оз­на ви­на за ра­зо­ре­ни­е­то, до ко­е­то до­ка­ра стра­на­та, но въп­ре­ки всич­ки бе­ди, ко­и­то ни до­ка­ра, не мо­жем да не от­че­тем, че той от­с­ла­би то­зи ужа­ся­ващ ате­ис­ти­чес­ки на­тиск вър­ху Цър­к­ва­та. Днес под­дръж­ка­та, ко­я­то дър­жа­ва­та оказ­ва на Цър­к­ва­та, е на­ис­ти­на не­о­це­ни­ма. То­ва се дъл­жи на фак­та, че до го­ля­ма сте­пен хо­ра­та във власт­та са пра­вос­лав­ни хрис­ти­я­ни. Но и на фак­та, че те ка­то по­ли­ти­ци осъз­на­ват Цър­к­ва­та ка­то дър­жа­во­фор­ми­ращ фак­тор, раз­би­рат, че Цър­к­ва­та е та­зи, ко­я­то съх­ра­ня­ва здра­ви­те тра­ди­ции, да­ва пра­вил­на­та ду­хов­на на­со­ка у на­ро­да и здра­ви нрав­с­т­ве­ни цен­нос­ти.
­ - В как­во се из­ра­зя­ва та­зи под­дръж­ка?
- 1. Цър­к­ва­та съ­щес­т­ву­ва в мно­го важ­но за на­ша­та дей­ност пра­во­во прос­т­ран­с­т­во. При ко­му­низ­ма Цър­к­ва­та не бе­ше юри­ди­чес­ко ли­це, ние не бях­ме учас­т­ни­ци в юри­ди­чес­ки план, и за най-мал­ко­то- тух­ли или  из­да­ва­не­то на кни­га, тряб­ва­ше да се об­ръ­ща­ме към Ко­ми­те­та по ре­ли­гия, кой­то бе­ше фи­ли­ал на КГБ. Днес ние сме пъл­но­цен­ни учас­т­ни­ци в юри­ди­чес­ки­те про­це­си и от­но­ше­ния в Ру­сия и то­ва раз­к­ри­ва пред нас ог­ром­ни въз­мож­нос­ти.
2. На нас ни вър­на­ха де­сет­ки хи­ля­ди хра­мо­ве и ма­нас­ти­ри в раз­ру­ше­но със­то­я­ние. дър­жа­ва­та не са­мо спо­соб­с­т­ва да ги въз­с­та­но­вим ка­то дейс­т­ва­щи, но и ни оказ­ва мно­го се­ри­оз­на фи­нан­со­ва по­мощ. Раз­би­ра се, учас­т­ват и Цър­к­ва­та, и да­ри­те­ли. Дър­жа­ва­та днес поп­ра­вя прес­тъп­ле­ни­я­та, из­вър­ше­ни от ней­ни­те пред­шес­т­ве­ни­ци в СССР по от­но­ше­ние на Цър­к­ва­та.
3. Дър­жа­ва­та под­по­ма­га и мно­го нап­рав­ле­ния от со­ци­ал­но­то слу­же­ние на Цър­к­ва­та. Нап­ри­мер за на­шия дет­с­ки дом по­ло­ви­на­та от сред­с­т­ва­та са ни от­пус­на­ти от дър­жа­ва­та, дру­га­та част да­дох­ме ние. Дър­жа­ва­та ни под­по­мог­на и в са­мо­то взе­ма­не на то­зи дом под на­ша опе­ка. Дър­жа­ва­та от­да­ва на Цър­к­ва­та бол­ни­ци, до­мо­ве за ин­ва­ли­ди, сгра­ди за се­ми­на­рии. Се­га в Ру­сия има­ме над 100 ду­хов­ни учеб­ни за­ве­де­ния.
Да не го­во­рим за мно­го­то об­щес­т­ве­ни и кул­тур­ни ини­ци­а­ти­ви, в ко­и­то учас­т­ва­ме за­ед­но и ор­га­ни­зи­ра­ме съв­мес­т­но.
Днес дър­жа­ва­та се вслуш­ва в гла­са на Цър­к­ва­та. Раз­би­ра се, Цър­к­ва­та не дик­ту­ва, не нат­рап­ва сво­е­то, за­що­то има­ме раз­би­ра­не­то, че дър­жа­ва­та има и свои съ­об­ра­же­ния: по­ли­ти­чес­ки, об­щес­т­ве­ни, дип­ло­ма­ти­чес­ки, не са­мо ду­хов­ни. На­ша­та стра­на е по­ли­кон­фе­си­о­нал­на и мул­ти­ре­ли­ги­оз­на, дър­жа­ва­та има за дълг да под­дър­жа хар­мо­ни­я­та меж­ду раз­лич­ни­те ве­ро­из­по­ве­да­ния, но Пра­вос­лав­на­та цър­к­ва, ко­я­то е гос­под­с­т­ва­ща­та, най-мно­го­чис­ле­на­та, учи хо­ра­та да жи­ве­ят в мир, съг­ла­сие и вза­им­на лю­бов.
То­ест меж­ду Цър­к­ва­та и дър­жа­ва­та в Ру­сия има ако не сим­фо­ния, то по­не сме мно­го да­ле­че от ка­ка­фо­ни­я­та, има мно­го хар­мо­нич­но, здра­во, се­ри­оз­но вза­и­мо­дейс­т­вие и от то­ва всич­ки пе­че­лят.
Е, раз­би­ра се, на ня­кои то­ва не се ха­рес­ва. Кри­ти­ку­ват Цър­к­ва­та, кри­ти­ку­ват и дър­жа­ва­та, че са за­ед­но. Но не­ка да кри­ти­ку­ват. То­ва си е те­хен проб­лем, не наш. Не­ка да си при­каз­ват, че е ло­шо за­ед­но да пра­вим дет­с­ки до­мо­ве, че е ло­шо за­ед­но да въз­с­та­но­вя­ва­ме ра­зо­ре­ни сто­пан­с­т­ва, за­ед­но да пра­вим до­мо­ве за ин­ва­ли­ди, че е ло­шо за­ед­но да во­ю­ва­ме сре­щу пи­ян­с­т­во­то и раз­ло­же­ни­е­то..., че всич­ко, ко­е­то пра­вим за­ед­но, е ло­шо.
Ние не че не ги чу­ва­ме, но ако те­зи хо­ра си ня­мат дру­га ра­бо­та, не­ка да си сплет­ни­чат.
- ­ А как­ва тук е ро­ля­та на све­тей­шия патри­арх Алек­сий II?
­ - Го­ля­ма ра­дост за Ру­сия, го­ля­ма Бо­жия ми­лост е в те­зи важ­ни, ис­то­ри­чес­ки вре­ме­на, ко­га­то пред Цър­к­ва­та из­вед­нъж се от­во­ри­ха тол­ко­ва но­ви въз­мож­нос­ти, а ни­кой не зна­е­ше как­во да пра­вим, че на кор­ми­ло­то на ко­ра­ба на Рус­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва бе лич­ност ка­то пат­ри­арх Алек­сий II. В на­шия ма­нас­тир той е пред­с­то­я­тел, а аз съм са­мо нас­то­я­тел, та­ко­ва е мо­е­то пос­лу­ша­ние, но той е ръ­ко­во­ди­тел на ма­нас­ти­ра и ни­що в не­го не ста­ва без бла­гос­ло­ве­ни­е­то на пат­ри­ар­ха. Та­ка е и с всич­ки став­ро­пи­ги­ал­ни ма­нас­ти­ри, а у нас те са око­ло 30, та­ка е и във всич­ки­те мно­го­чис­ле­ни епар­хии на Ру­сия. Ние ви­на­ги мо­жем да му раз­ка­жем как вър­вят не­ща­та при нас, да се по­съ­вет­ва­ме. Той е на 80 го­ди­ни, но е тол­ко­ва млад, кол­ко­то бях­ме ние, ко­га­то за­поч­вах­ме сво­е­то слу­же­ние. Виж­да­ме как очи­те и сър­це­то му го­рят, до­ка­то му раз­каз­ва­ме: “Ва­ше Све­тей­шес­т­во, то­ва и то­ва се случ­ва при нас, то­ва и то­ва пра­вим...” Той ни да­ва мъд­ри съ­ве­ти, на­път­с­т­ва ни, по­ня­ко­га ни по­ощ­ря­ва, друг път въз­пи­ра не­тър­пе­ни­е­то ни. Ние зна­ем, че ви­на­ги, ко­га­то се сблъс­ка­ме с неп­ре­о­до­ли­ма­та сте­на на чи­нов­ни­чес­ко­то упор­с­т­во, на бю­рок­ра­ци­я­та, мо­жем да раз­чи­та­ме на не­го­вия ав­то­ри­тет. Той не скъ­пи уси­ли­я­та си, пи­ше пис­ма до пре­зи­ден­та, до ми­нис­тър-пред­се­да­те­ля, до кме­та... Зна­ем, че си­ли­те му не са без­г­ра­нич­ни, но пос­то­ян­но се убеж­да­ва­ме, че не­го­ва­та ду­ма дейс­т­ва из­к­лю­чи­тел­но сил­но във всич­ки сло­е­ве на об­щес­т­во­то. Си­ла­та на по­доб­ни лич­нос­ти е от ог­ром­но зна­че­ние в та­ки­ва важ­ни мо­мен­ти, ка­то пе­ри­о­да на въз­раж­да­не­то на РПЦ. Ог­ром­на ми­лост Бо­жия е, че Гос­под го е пос­та­вил да ог­ла­ви Цър­к­ва­та ни и го ръ­ко­во­ди и вра­зу­мя­ва пос­то­ян­но.

За­мъл­чах. Обзе ме тъга. Не знаех какво да мисля пред така идеално очерталата се картина на Руската православна църква днес.
­ - След то­зи раз­го­вор съм склон­на да иде­а­ли­зи­рам по­ло­же­ни­е­то във ва­ша­та Цър­к­ва, но ед­ва ли всич­ко е та­ка иде­ал­но - ­ казах.
­ - Зна­е­те ли, не е ло­шо чо­век по­ня­ко­га да си по­и­де­а­ли­зи­ра за крат­ко, та­ка или ина­че, ско­ро ще му се на­ло­жи да се вър­не към сво­и­те си три­ви­ал­ни проб­ле­ми - ­ ус­мих­на се ар­хи­ман­д­рит Ти­хон. ­-  И аз се­га съм скло­нен да се къ­пя в та­зи иди­лия: слън­че­во­то вре­ме, прек­рас­на Вар­на, раз­го­во­ра, кой­то во­дим с вас ... Но ут­ре за­ми­на­вам. Ча­ка ме сту­де­на­та и дъж­дов­на Мос­к­ва и хи­ля­ди проб­ле­ми, ко­и­то ще ме връх­ле­тят още от ле­ти­ще­то. За­що­то, ня­ма как­во да ви заб­луж­да­вам, вие са­ма раз­би­ра­те, че зад всич­ко за ко­е­то ви го­во­рих: прес-служ­ба­та при Пат­ри­ар­ши­я­та, из­да­тел­с­т­во­то, сто­пан­с­т­во­то, се­ми­на­ри­я­та... ­ сто­ят мно­го три­ви­ал­нос­ти и хи­ля­ди проб­ле­ми, с ко­и­то ежед­нев­но се сблъс­к­ва­ме. Проб­ле­ми, ко­и­то ни­то са по-го­ле­ми, ни­то са по-мал­ки от те­зи, пред ко­и­то се из­п­ра­вя ва­ша­та Цър­к­ва, а прос­то са раз­лич­ни.