Манастир в света

1.jpg

Днес, за­поч­вай­ки да жи­ве­ят цър­ко­вен жи­вот, вяр­ва­щи­те по­па­дат в по­ло­же­ни­е­то на хо­ра, раз­къс­ва­ни на две. За тях въз­ник­ват два съ­вър­ше­но раз­лич­ни жи­во­та, два съ­вър­ше­но раз­лич­ни свя­та: еди­ни­ят е в хра­ма, с всич­ко ко­е­то той да­ва на вяр­ва­щия, а дру­ги­ят ­ жи­во­тът из­вън сте­ни­те на хра­ма. По-ра­но чо­век не е из­пит­вал та­ка сил­но та­зи раз­д­во­е­ност, той из­г­леж­да лес­но е при­ми­ря­вал те­зи две на­ча­ла ­ сво­е­то оби­чай­но мир­с­ко съ­щес­т­ву­ва­не и из­пъл­ня­ва­не­то на цър­ков­ни­те си за­дъл­же­ния. Не­го­ви­ят се­ме­ен жи­вот не про­ти­во­ре­чал на за­дъл­же­ни­е­то му да оти­де в цър­к­ва­та, да за­па­ли све­щич­ка, да си взе­ме на­фо­ра и пак да из­ле­зе в све­та и да се за­е­ме с все­кид­нев­ни­те си де­ла. Как­во е ста­на­ло след то­ва, за­що е та­зи раз­д­во­е­ност сега, то­ва страш­но по­ло­же­ние чо­век да чув­с­т­ва, че жи­вее не един, а два жи­во­та ­ еди­н, кой­то го вле­че към Цър­к­ва­та, и дру­г, кой­то го във­ли­ча в све­та. Ста­на­ло та­ка, че пред съз­на­ни­е­то на вяр­ва­щи­те зас­та­на­ли оне­зи за­да­чи на хрис­ти­ян­с­кия жи­вот, ко­и­то по-ра­но ка­то че ли би­ли за­дъл­же­ние на мо­на­си­те.

По-ра­но на ми­ря­ни­те се по­ла­га­ло да хо­дят на цър­к­ва, но да жи­ве­ят по свет­с­ки. Ду­хов­ни­ят жи­вот бил пред­наз­на­чен не за тях, той бил дос­то­я­ние на мо­на­си­те. Но ето, че то­зи ма­нас­тир, из­зад чи­и­то ви­со­ки сте­ни би­ло та­ка удоб­но, та­ка ес­тес­т­ве­но и прос­то да се за­ни­ма­ваш с чис­то ду­хов­ни де­ла, без да чув­с­т­ваш ни­как­ва двойс­т­ве­ност, тъй ка­то све­тът бил от­де­лен от ма­нас­тир­с­кия жи­вот с те­зи сте­ни, то­зи ма­нас­тир, те­зи ду­хов­ни за­да­чи об­х­ва­на­ли и ми­ря­ни­те. “Доб­рото­лю­би­е­то”, “Не­ви­ди­ма­та бран”, тво­ре­ни­я­та на св. Те­о­фан Зат­вор­ник ­ всич­ко, ко­е­то се­га вяр­ва­щи­те хрис­ти­я­ни се опит­ват да при­ло­жат в све­та, в те­зи стаи, в те­зи до­мо­ве, къ­де­то присъстват всич­ки стра­ни на чис­то свет­с­кия жи­вот. Ес­тес­т­ве­но е чо­век да се чув­с­тва раз­д­во­ен, ако нап­ри­мер е на гос­ти, се­ди, раз­го­ва­ря с ком­па­ни­я­та и из­вед­нъж си спом­ня за Цър­к­ва­та. Стру­ва му се, че всич­ко цър­ков­но е ся­каш сън. Та­ка раз­лич­но е оно­ва там, цър­ков­но­то, от то­ва тук ­ свет­с­ко­то...

Раз­д­во­е­ни­е­то на жи­во­та на ду­хо­вен за мо­на­си­те и свет­с­ки за ми­ря­ни­те е най-теж­ко­то нас­лед­с­т­во от дъл­го­то ни вън­ш­но цър­ков­но бла­го­ден­с­т­вие, пре­вър­на­ло хрис­ти­ян­с­т­во­то от жи­тейс­ки под­виг в прос­та би­то­ва при­вич­ка. И ко­га­то съ­би­ти­я­та по Бо­жия во­ля ни зас­та­ви­ха да си спом­ним за ду­хов­ни­те, за вис­ши­те за­да­чи, об­щох­рис­ти­ян­с­ки­те, ко­и­то въ­об­ще не са са­мо за мо­на­шес­т­ву­ва­щи­те бра­тя, хо­ра­та се ока­за­ха в то­ва без­по­мощ­но със­то­я­ние на раз­д­во­е­ние. То­га­ва въз­ник­на и въп­ро­сът как в условията на живота в света да за­па­зим оно­ва, ко­е­то да­ва све­та­та Цър­к­ва. Оттук въз­ник­ва и съ­вър­ше­но раз­лич­на­та за­да­ча за съв­ре­мен­ния пас­тир ­ ду­хов­но­то нас­тав­ни­чес­т­во.

Ду­хов­но­то нас­тав­ни­чес­т­во­ и стар­чес­т­во­то съ­що са би­ли де­ло на ма­нас­ти­ри­те, как­то це­ли­ят ду­хо­вен жи­вот. Ено­рийс­ки­ят све­ще­ник из­вър­ш­вал тайн­с­т­во­то из­по­вед, но ко­га­то се нуж­да­е­ли от ду­хов­но ръ­ко­вод­с­т­во, хрис­ти­я­ни­те оти­ва­ли в Оп­тин­с­ка­та пус­ти­ня или в ня­кой друг ма­нас­тир и там ле­ку­ва­ли ду­хов­ни­те си ра­ни при опит­ни­те ду­хов­ни ле­чи­те­ли.

Ду­хов­ни­ят жи­вот, въз­ник­ващ се­га в ус­ло­ви­я­та на жи­во­та в све­та, въз­ло­жи то­ва теж­ко, не­по­сил­но бре­ме на ду­хов­но­то нас­тав­ни­чес­т­во и до­ри на стар­чес­т­во­то вър­ху пле­щи­те на ено­рийс­ки­те све­ще­ни­ци. Те не мо­гат да от­х­вър­лят то­ва за­дъл­же­ние, за­що­то пот­реб­ност­та от ду­хов­но нас­тав­ни­чес­т­во е за­кон­на пот­реб­ност на ми­ря­ни­на, прис­тъп­ващ към ду­хов­ния жи­вот в ус­ло­ви­я­та на жи­во­та в све­та. И за да не зах­вър­лят по сре­да­та на пъ­тя ду­хов­ния жи­вот и до­ри не по сре­да­та на пъ­тя, а още при пър­ви­те крач­ки, те неп­ре­мен­но тряб­ва да имат ду­хо­вен ръ­ко­во­ди­тел. И по­не­же не всич­ки мо­гат да от­к­ри­ят ня­как­ви из­к­лю­чи­тел­ни по сво­и­те да­ро­ва­ния ду­хов­ни­ци, то с то­ва за­дъл­же­ние тряб­ва да се за­е­мем ние, ре­дови­те пас­ти­ри, и с Бо­жия по­мощ да нас­тав­ля­ва­ме ду­хов­ни­те си че­да и да ги ръ­ко­во­дим.

В то­ва де­ло на ду­хов­но нас­тав­ни­чес­т­во нас­тав­ля­ва­ни­те ми­ря­ни тряб­ва да ус­во­ят две важ­ни пра­ви­ла. Пър­во ­ да имат са­мо един ду­хов­ник. Чес­то на въп­ро­са дали има­т ду­хов­ник, чу­ва­ме от­го­вор: имам ня­кол­ко ду­хов­ни­ци, из­по­вяд­вам се и там, и там... То­ва хо­де­не по раз­лич­ни ду­хов­ни­ци е без­по­лез­но в ду­хов­ния жи­вот. То на­пом­ня със­то­я­ни­е­то, за ко­е­то сви­де­тел­с­т­ва един съв­ре­ме­нен пус­тин­ник. В пус­ти­ня­та вра­гът пос­то­ян­но под­буж­да от­шел­ни­ка да сме­ня мяс­то­то на под­ви­за­ване. Пър­во­то из­ку­ше­ние за пус­тин­ни­ка се със­тои в то­ва, че за­поч­ва да му се стру­ва: ето на она­зи пла­ни­на ще се спа­ся по-доб­ре. И ако той ос­та­ви пър­ва­та си пус­тин­ни­чес­ка ки­лия и се от­п­ра­ви към та­зи пла­ни­на, вра­гът вед­на­га ще за­шеп­не на ухо­то му: а ето на она­зи пла­ни­на ще ти е още по-доб­ре, още по-ти­хо, по-уе­ди­не­но. И вра­гът ще оп­ле­те то­зи чо­век, оби­ка­лящ от пла­ни­на на пла­ни­на и тър­сещ все по-доб­ри и по-доб­ри ус­ло­вия за се­бе си.

Из­бо­рът на ду­хо­вен нас­тав­ник тряб­ва да ста­не по сър­це и ду­ша, но смя­на­та му мо­же да ста­не са­мо по ня­как­ви мно­го се­ри­оз­ни при­чи­ни, и то с бла­гос­ло­ве­ни­е­то на ду­хов­ни­ка, ко­го­то ос­та­вяш.

Вто­ро­то пра­ви­ло е: да се от­да­деш на пос­лу­ша­ние на из­б­ра­ния от теб ду­хов­ник. В ус­ло­ви­я­та на жи­во­та в све­та пос­лу­ша­ни­е­то не мо­же да бъ­де осъ­щес­т­ве­но та­ка, как­то в ма­нас­тир, за­що­то тук ду­хов­ни­кът ня­ма въз­мож­ност да ръ­ко­во­ди вся­ко дви­же­ние в жи­во­та на чо­ве­ка. Но важ­на е го­тов­ност­та, важ­на е са­ма­та ре­ши­мост да се от­ка­жеш от сво­я­та во­ля.

Вед­нъж на на­ше бо­гос­лу­же­ние дя­ко­нът по пог­реш­ка про­из­не­се ек­те­ни­я­та. Вмес­то “с­ве­та­го хра­ма се­го” ка­за “с­вя­тей оби­те­ли сей”. Аз бях об­зет от не­о­чак­ва­но чув­с­т­во, та­зи обик­но­ве­на греш­ка на ези­ка ми се сто­ри ка­то от­к­ро­ве­ние. И то­ва, мо­же би мал­ко стран­но, чув­с­т­во пос­та­ви на­ча­ло на пос­то­ян­но­то ми вле­че­ние към та­зи идея: не­об­хо­ди­мост­та в на­ши­те ус­ло­вия на жи­вот да бъ­дат из­г­раж­да­ни ду­хов­ни ма­нас­ти­ри, та ду­хов­ни­ят жи­вот, ня­ко­га из­г­раж­дан зад ма­нас­тир­с­ки­те сте­ни, се­га да се из­г­раж­да в ду­ши­те ни, зат­во­рен зад сте­ни­те на мо­лит­ва­та ни.

В мно­го цър­к­ви с Бо­жия по­мощ и се­га се из­г­раж­дат “о­би­те­ли”, ма­кар и не нав­ся­къ­де и не ви­на­ги да се оп­ре­де­лят с та­ки­ва имен­но ду­ми, пас­тир­с­ко­то де­ло, ко­е­то се из­вър­ш­ва в тях. Аз знам, че по то­зи път има и мно­го урод­ли­ви яв­ле­ния, за­що­то та­ка се съз­да­ват зат­во­ре­ни об­щи­ни не са­мо око­ло пра­вос­лав­ни пас­ти­ри, но и око­ло са­моз­ван­ци, от­де­ли­ли се от Цър­к­ва­та и са­мо смя­та­щи се за пра­вос­лав­ни пас­ти­ри. Но урод­ли­ви яв­ле­ния е има­ло и то­га­ва, в пър­ви­те ве­ко­ве на хрис­ти­ян­с­т­во­то, ко­га­то са въз­ник­на­ли ере­си­те и раз­ко­ли­те. И все пак, ис­тин­с­ки­ят път ­ то­ва е пъ­тят на обе­ди­ня­ва­не на ено­ри­я­та с ду­хов­ни­чес­ко­то на­ча­ло. И не­ка све­ще­ни­кът бъ­де ду­хо­вен нас­тав­ник, нас­то­я­те­лят да бъ­де игу­мен и ено­рийс­ки­ят храм да се пре­вър­не в оби­тел. Амин.

Превод: Александра Карамихалева