Християнското семейство – малка църква в служение на Бога и хората - слово за Въведение Богородично

FamilyStudies.jpg

Братя и сестри! Един от дванадесетте големи Господски и Богородични празници е празникът Въведение Богородично. Напълно разбираемо, че в този ден всички проповеди в храмовете и публикации в православните сайтове да са посветени на прославата на Пресвета Богородица и великото чудо на влизането на Светата Дева в Светая Светих. Празникът Въведение Богородично се чества и като ден на християнското семейство, защото семейството на праведните Иоаким и Анна и тяхната дъщеря е образец за това какво трябва да бъде християнското семейство.

Се­мейс­т­во­то е ед­но от ви­до­ве­те слу­же­ния на об­щес­т­во­то и ближ­ни­те. То е пър­во­то чо­веш­ко об­щес­т­во, в не­го чо­век по­лу­ча­ва на­чал­но­то ду­хов­но и нрав­с­т­ве­но въз­пи­та­ние. В ос­но­ва­та на се­мейс­т­во­то ле­жи бра­кът. От нрав­с­т­ве­но­то бла­го­със­то­я­ние на се­мейс­т­ва­та за­ви­си и бла­го­със­то­я­ни­е­то на об­щес­т­во­то и на дър­жа­ва­та. Бла­гос­ло­ве­но­то съ­е­ди­не­ние на мъ­жа и же­на­та в ед­но ця­ло и един­с­т­во­то на жи­во­та им със­тав­ля­ва тай­на­та на бра­ка.

„Ще ос­та­ви чо­век ба­ща си и май­ка си и ще се при­ле­пи към же­на си; и ще бъ­дат два­ма­та ед­на плът” /Бит. 2:24/ - та­ка Гос­под оп­ре­де­лил същ­ност­та на та­зи тай­на. С гла­го­ла „ще се при­ле­пи” Све­ще­но­то Пи­са­ние изоб­ра­зи­ло тяс­но­то обе­ди­не­ние на тех­ни­те и фи­зи­чес­ки и ду­хов­ни це­ли вър­ху ос­но­ва­та на лю­бов­та към Бо­га, Не­го­ви­те за­по­ве­ди и бла­гос­ло­ве­ния.

Как­ва е цел­та на бо­жес­т­ве­но­то ус­та­нов­ле­ние на бра­ка? Най-нап­ред, ум­но­жа­ва­не и съх­ра­ня­ва­не на хрис­ти­ян­с­кия род, как­то то­ва е вид­но от ду­ми­те на Са­мия Бог, бла­гос­ло­вил пър­ви­те хо­ра: ”пло­де­те се и мно­же­те се, пъл­не­те зе­мя­та” /Бит. 1:27-28/. На вто­ро мяс­то, вза­им­но­то под­по­ма­га­не на съп­ру­зи­те в то­зи жи­вот: ”И ре­че Гос­под Бог: не е доб­ро за чо­ве­ка да бъ­де сам; да му сът­во­рим по­мощ­ник не­му по­до­бен” /Бит. 2:18/. На тре­то мяс­то, обуз­да­ва­не на гре­хов­ни­те по­хо­ти на чо­ве­ка и на без­по­ря­дъч­ни­те вле­че­ния на не­го­ва­та чув­с­т­ве­ност. Пос­лед­но­то и най-глав­но за­дъл­же­ние, въз­ла­га­но на хрис­ти­ян­с­ки­те съп­ру­зи в тайн­с­т­во­то на бра­ка, е под­го­тов­ка как­то на тях, та­ка и на тех­ни­те де­ца, ако на Бог е угод­но да им да­ру­ва, за бъ­де­щия жи­вот, за бъ­де­що­то веч­но бла­жен­с­т­во

Все­ки хрис­ти­я­нин, кой­то съз­да­ва се­мейс­т­во, е приз­ван да хо­ди пред Бо­га с ця­ло­то си сър­це, спо­ред из­ра­за на пре­мъд­рия цар Со­ло­мон /3 Цар. 8:23/. В то­ва се със­тои ми­си­о­нер­с­ко­то слу­же­ние на се­мейс­т­во­то: да жи­вее по за­ко­на Бо­жи и да сви­де­тел­с­т­ва за Бо­га със своя на­чин на жи­вот, със сво­и­те лич­нос­т­ни ка­чес­т­ва, с ус­то­и­те на своя бит.

Съг­лас­но Све­ще­но­то Пи­са­ние и Све­ще­но­то Пре­да­ние гла­ва на се­мейс­т­во­то е мъ­жът. Да си при­пом­ним ду­ми­те на ап. Па­вел: ”мъ­жът е гла­ва на же­на­та” /Еф. 5:23/. То­ва съв­сем не оз­на­ча­ва, че мъ­жът стои по-ви­со­ко от же­на­та. Пред Хрис­тос всич­ки са рав­ни; ня­ма ни мъж, ни же­на. Но, как­то и вся­ко ви­со­ко по­ло­же­ние, по­ло­же­ни­е­то на гла­ва на се­мейс­т­во­то пред­по­ла­га оп­ре­де­ле­ни за­дъл­же­ния, теж­ки и слож­ни, но в съ­що­то вре­ме ин­те­рес­ни и мно­го­о­бе­ща­ва­щи. Св. Пи­са­ние го­во­ри, че мъ­жът тряб­ва да оби­ча же­на си, как­то „Хрис­тос обик­на цър­к­ва­та и пре­да­де Се­бе си за нея” /Еф. 5:25/. Мъ­жът тряб­ва да про­я­вя­ва по от­но­ше­ние на же­на­та тол­ко­ва гри­жи, вни­ма­ние, опе­ка и неж­ност, кол­ко­то Хрис­тос про­я­вя­ва по от­но­ше­ние на Цър­к­ва­та. Ние зна­ем, че гла­ва­та на Цър­к­ва­та Хрис­тос умил но­зе­те на Сво­и­те уче­ни­ци. На­ши­ят Спа­си­тел ни е по­ка­зал с то­ва, как­во зна­чи да бъ­деш гла­ва – то­ва зна­чи да слу­жиш, да пър­вен­с­т­ву­ваш в лю­бов­та, раз­би­ра­не­то и тър­пе­ни­е­то, да за­щи­та­ваш и па­зиш сво­е­то се­мейс­т­во. Имен­но към та­ко­ва пър­вен­с­т­во е приз­ван и мъ­жът. Ра­зум­на­та же­на же­лае да виж­да своя съп­руг имен­но та­къв и не се стре­ми към гла­вен­с­т­во. Пси­хо­ло­зи­те твър­дят, че же­ни­те из­пит­ват дъл­бо­ка неп­ри­я­зън към мъ­же­те, ко­и­то им от­реж­дат пър­вен­с­т­ву­ва­що по­ло­же­ние в се­мейс­т­во­то или им поз­во­ля­ват да го за­е­мат.

Тряб­ва да раз­би­ра­ме ду­ми­те: ”же­на­та да се бои от мъ­жа си” /Еф.5:33/ не в жи­тейс­кия сми­съл на роб­с­ки страх, а в ду­хов­ния: ”Да се бои да не оби­ди, да не ос­кър­би, да не нап­ра­ви не­що неп­ри­ят­но за лю­би­мия, да за­гу­би не­го­ва­та лю­бов и раз­по­ло­же­ние”. Та­къв тряб­ва да бъ­де хрис­ти­ян­с­кия брак.

Всич­ки проб­ле­ми в се­мейс­т­во­то въз­ник­ват от от­със­т­ви­е­то на сми­ре­ние. Ние всич­ки не ис­ка­ме да се сми­ря­ва­ме: мъ­же­те – пред Бо­га, же­ни­те – пред мъ­же­те, де­ца­та – пред ро­ди­те­ли­те.

До­кол­ко чо­ве­чес­т­во­то се е от­да­ле­чи­ло от ос­нов­ни­те ду­хов­ни прин­ци­пи на жи­во­та, пос­т­ро­ен на вза­им­на лю­бов, е вид­но от ог­ром­ни­те уси­лия, ко­и­то се изис­к­ват за осъ­щес­т­вя­ва­не на та­зи лю­бов меж­ду мъ­жа и же­на­та. Съп­ру­зи­те тряб­ва вся­чес­ки да се ста­ра­ят да прек­ра­тя­ват не­съг­ла­си­е­то и враж­да­та в са­мо­то им на­ча­ло. В се­мей­ния жи­вот неп­ри­ят­нос­ти­те и огор­че­ни­я­та са поч­ти не­из­беж­ни: съп­ру­зи­те-хрис­ти­я­ни тряб­ва да ги по­на­сят с тър­пе­ние и бла­го­ду­шие. В дух на кро­тост и сниз­хож­де­ние тряб­ва да гле­дат на вза­им­ни­те сла­бос­ти и не­дос­та­тъ­ци и в съ­щия то­зи дух да ги из­п­ра­вят.

В бра­ка ста­ва пре­об­ра­зя­ва­не­то на чо­ве­ка, раз­ши­ря­ва­не­то на не­го­ва­та лич­ност. Чо­век при­до­би­ва но­во зре­ние, но­во усе­ща­не за жи­во­та, раж­да се в све­та в но­ва пъл­но­та. Са­мо в бра­ка е въз­мож­но пъл­но поз­на­ние за чо­ве­ка, виж­да­не на дру­га­та лич­ност. В бра­ка чо­век се по­та­пя из­ця­ло в жи­во­та, вли­за в не­го чрез дру­га­та лич­ност. То­ва поз­на­ние да­ва чув­с­т­во­то за за­вър­ше­на пъл­но­та и удов­лет­во­ре­ние, ко­е­то ни пра­ви по-бо­га­ти и по-мъд­ри.

Ко­га­то в бра­ка се по­я­вя­ват де­ца, мъ­жът и же­на­та се из­ме­нят, из­ме­нят се мно­го дъл­бо­ко, прев­ръ­щай­ки се в ба­ща и май­ка. То­ва е про­бен ка­мък за ис­тин­с­кия брак. С по­я­вя­ва­не­то на де­ца­та в се­мейс­т­во­то въ­зник­ват но­ви се­мей­ни от­но­ше­ния. Въз­пи­та­вай­ки де­ца­та, ро­ди­те­ли­те въз­пи­та­ват и са­ми се­бе си, за­що­то при­със­т­ви­е­то на де­ца­та в го­ля­ма сте­пен слу­жи ка­то юз­да на раз­пус­на­тост­та, не­въз­дър­жа­ност­та, изис­к­ва ра­зум­ност и уси­лия, за да ста­не жи­во­тът по­ря­дъ­чен и ста­би­лен, да съз­да­де доб­ри ус­ло­вия за удов­лет­во­ря­ва­не на ма­те­ри­ал­ни­те и ду­хов­ни пот­реб­нос­ти на чле­но­ве­те на се­мейс­т­во­то.

Тъй ка­то де­ца­та и юно­ши­те са още ду­хов­но не­ус­той­чи­ви, те по­ня­ко­га се под­да­ват на съб­лаз­ни. В учи­ли­ще, чрез сред­с­т­ва­та за ма­со­ва ин­фор­ма­ция, под­с­каз­ват на де­те­то: ти си чо­век са­мос­то­я­те­лен, чо­век от дру­го по­ко­ле­ние, ти имаш дру­ги мис­ли, дру­ги иде­а­ли, свои пра­ва, не е за­дъл­жи­тел­но да се слу­шат ро­ди­те­ли­те, бъ­ди се­бе си. То­ва ан­тих­рис­ти­ян­с­ко от­но­ше­ние към по-стар­ши­те е мно­го опас­но, за­що­то ако мла­ди­ят чо­век не по­чи­та сво­и­те ро­ди­те­ли, ко­га­то ста­не въз­рас­тен, ня­ма да по­чи­та сво­е­то на­чал­с­т­во, за не­го ня­ма да има ни­как­ви ав­то­ри­те­ти. Та­ка­ва лич­ност, нез­на­е­ща мяс­то­то си в се­мей­на­та йерар­хия, в со­ци­ал­на­та йерар­хия, пред­с­тав­ля­ва опас­ност за се­мейс­т­во­то и об­щес­т­во­то, и са­ма за се­бе си.

Ако де­те­то жи­вее вън от Цър­к­ва­та, то­га­ва во­де­що ос­та­ва ге­не­тич­но­то нас­лед­с­т­во, т. е. гре­хов­ни­те нак­лон­нос­ти на ро­ди­те­ли­те и не­дос­та­тъ­ци­те на де­те­то се су­ми­рат, а се­ме­на­та на доб­ро­то лип­с­ват. За да ста­не де­те­то хрис­ти­я­нин, ро­ди­те­ли­те тряб­ва да не се стре­мят чрез не­го да осъ­щес­т­вят сво­я­та во­ля и ам­би­ции, а да тър­сят Бо­жи­е­то и да се ста­ра­ят де­те­то не на тях да при­ли­ча, а на Хрис­тос. Мно­го ро­ди­те­ли ис­кат да въз­пи­та­ват де­ца­та си по сво­е­му, да им да­дат най-доб­ро­то, но ня­май­ки пред се­бе си ви­сок иде­ал, те се гри­жат са­мо за то­ва де­те­то да не бъ­де по-зле от дру­ги­те, да бъ­де об­ра­зо­ва­но, да бъ­де об­ле­че­но доб­ре, т. е. об­ръ­щат вни­ма­ние на нез­на­чи­тел­ни не­ща, а глав­но­то про­пус­кат. А глав­но­то е – да по­се­ят в не­го ду­хов­ни се­ме­на, да го при­у­чат то да усе­ща ра­дост в ду­хов­ния жи­вот, т. е. ро­ди­те­ли­те тряб­ва да се ста­ра­ят да при­ве­дат де­те­то към Бо­га и тряб­ва да раз­бе­рат, че без Цър­к­ва­та е не­въз­мож­но да нап­ра­вят то­ва. Ко­га­то чо­век се опит­ва да въз­пи­та­ва де­те­то си вън от Цър­к­ва­та, той го ли­ша­ва от не­из­чер­па­е­мия из­точ­ник на си­ли и бла­го­дат­на под­к­ре­па, от за­щит­ни си­ли сре­щу зло­то, от пра­вил­но виж­да­не за из­пи­та­ни­я­та в жи­во­та и от спо­соб­ност­та мъд­ро да ги пре­о­до­ля­ва, ли­ша­ва го от пъл­но­та­та на би­ти­е­то. За­то­ва глав­на­та за­да­ча на ро­ди­те­ли­те е да въ­цър­ко­вят де­те­то, та­ка че то от дет­с­т­во да обик­не Цър­к­ва­та, да ос­та­не в нея и тя да го бла­гос­ла­вя и нас­тав­ля­ва в по-на­та­тъш­ния му жи­вот.

Най-пред­паз­ва­що­то сред­с­т­во от из­ку­ше­ни­я­та, ко­и­то се из­п­ра­вят пред под­рас­т­ва­щи­те, е при­ме­рът на бла­го­чес­ти­вия жи­вот на тех­ни­те ро­ди­те­ли. Пос­лед­ни­те тряб­ва да раз­бе­рат, че меж­ду хо­ра­та съ­щес­т­ву­ва ду­хов­на връз­ка и да вни­ма­ват да не би чрез соб­с­т­ве­ни­те си гре­хо­ве да нав­ре­дят на сво­и­те де­ца. Сле­до­ва­тел­но ро­ди­те­ли­те тряб­ва да се гри­жат за съх­ра­не­ние на соб­с­т­ве­на­та си ду­хов­но-нрав­с­т­ве­на чис­то­та.

Как­то са­ма­та Цър­к­ва Хрис­то­ва, та­ка и хрис­ти­ян­с­ко­то се­мейс­т­во е под­х­вър­ле­но на го­не­ния и прес­лед­ва­ния, ко­и­то по­ня­ко­га при­е­мат твър­де из­тън­че­ни фор­ми. В днеш­но вре­ме сте­ре­о­ти­пи­те на ма­со­ва­та кул­ту­ра кло­ни­рат съз­на­ни­е­то на не­мис­ле­щи­те ма­си, в ко­е­то ня­мат мяс­то ни­то хрис­ти­ян­с­ки­те иде­а­ли, ни­то се­мей­ни­те цен­нос­ти. Да имаш пат­ри­ар­хал­но се­мейс­т­во днес не са­мо не е ни­как лес­но, но и не е прес­тиж­но. Пот­ре­би­тел­с­ка­та наг­ла­са про­ник­ва в се­мей­на­та пси­хо­ло­гия, ка­то ръж­да, ра­зяж­да­ща ме­та­ла.

Мно­го хо­ра се за­мис­лят днес за мяс­то­то на се­мейс­т­во­то в тех­ния жи­вот и за сво­я­та спо­соб­ност за из­г­раж­да­не на се­мейс­т­во. Но, ако те не на­ме­рят чис­то­та­та в на­ши­те хрис­ти­ян­с­ки се­мейс­т­ва, те ня­ма да я на­ме­рят ни­къ­де, за­що­то на­па­де­ни­я­та на кня­за на то­зи свят вър­ху се­мей­ни­те ус­тои са твър­де мно­го­об­раз­ни. За­то­ва ние тряб­ва пос­то­ян­но и нас­той­чи­во да пра­вим ана­ло­гия меж­ду Цър­к­ва­та и се­мейс­т­во­то, ежед­нев­но и еже­час­но да при­зо­ва­ва­ме Бо­га за Сви­де­тел на на­шия жи­вот и да ут­вър­ж­да­ва­ме в съз­на­ни­е­то на на­ше­то хрис­ти­ян­с­ко об­щес­т­во прав­да­та на жи­во­та, чи­я­то същ­ност се със­тои в то­ва, че се­мейс­т­во­то – то­ва е мал­ка Цър­к­ва в слу­же­ние на Бо­га и хо­ра­та. Амин.