Читател на нашия вестник пита: „Как е възможно Божията благост да се съгласува с учението за вечните мъки?”
На този въпрос св. Йоан Златоуст отговаря със следния въпрос: как физическите и гражданските закони третират своите нарушители – с наказание, равносилно на деянието или с много по-голямо? И защо там несъразмерността на наказанията ти се струва справедлива и логична, а при грешниците ти се струва несправедлива и нелогична? И наистина, един поглед върху заобикалящата ни действителност е достатъчен да ни убеди, че наблюденията на светия отец са напълно верни. Колко време, например, продължава падането на един човек от височина 9-10 метра? Няколко секунди. А колко време продължават последиците (напр. парализа)? Често пъти доживот!
Колко време продължава плътската връзка между двама души? Няколко минути. Колко продължават последиците (напр. заразяването с венерическа болест)? Понякога години, понякога цял живот, а понякога преминават и в потомството (раждане на недъгави деца). Колко време е необходимо, за да заплюеш един човек или да изречеш срещу него тежка клевета? Няколко секунди. А какво наказание ще ти наложат гражданските съдилища? Затвор в продължение на месеци или години.
Колко време продължава един опит за покушение? Няколко минути. Затворът, обаче, който ще наложи съдът, може да бъде и доживотен. Кой не би се засмял, ако чуеше защитникът на подсъдимия да пледира за клиента си затвор от няколко минути, па макар и часа, според времето за извършване на престъплението?
И тъй, ако при нарушаването на физическите и гражданските закони се налагат несъразмерни по време наказания – и това ни се струва логично и справедливо, – защо тогава изискваме нарушаването на законите на Безкрайния Творец да бъде придружавано от съответстващи на времето „наказания”? Без друго, не бива да забравяме, че онова, което се „наказва”, не е толкова едно или друго деяние, колкото склоняването на волята към злото. Грешникът е живял 50 или 70 години и е вършил зло. Ако беше живял хиляда години, щеше да върши зло хиляда години. И ако беше живял вечно, щеше да греши вечно. Не е ли естествено и „наказанието” му да бъде вечно? Тук поставяме думата „наказание” в кавички. Трябва да изясним какво е това „наказание” и какво представлява адът: огнени пламъци и казани с катран, шишове и куки ли? Нищо от това и едновременно всичко това, взето заедно. Не е нито едно от изброените неща, защото те са материални и тленни, докато след смъртта всичко е духовно и нетленно.
Същевременно е и всички те, взети заедно, ако приемем, че те са само образи на едно състояние: състоянието на отсъствие на Божието блаженство. Именно това е адът: да бъде лишен някой от блаженството в Бога. По-голямо нещастие от това не може и да има. След като обаче човек свободно предпочита това състояние и казва на Бога: „Отстрани се от нас, не щем да знаем за Твоите пътища!” (Йов. 21:14), какво искаме да стори Бог? Да наруши свободата на човек и да го спаси пряко неговата воля ли? Но тогава Бог нямаше да сътвори свободни същества, а бездушни роботи. След като, обаче, наред с толкова много бездушни същества, е сътворил и такива със свободна воля, длъжен е, зачитайки Себе Си, да съподпише решенията на тези същества. „Искаш ли да бъдеш с Мен и да участваш в безкрайното блаженство? Приемам те с отворени обятия. Искаш да Ме отхвърлиш ли? Ще бъдеш нещастен. Казвам ти го предварително. Ако обаче ти го поискаш, ще уважа решението ти”. Има ли нещо по-справедливо или, ако щете, по-демократично от това? Светото Писание прекрасно обрисува тази действителност: „Той отначало сътвори човека и го остави в ръцете на произволението му. Ако желаеш, ще запазиш заповедите и ще завардиш благоугодна вярност. Той ти е предложил огън и вода: към което желаеш, ще простреш ръка. Пред човека е живот и смърт, и което той пожелае, то ще му се даде” (Прем. Сир. 15:14-18).
Слънцето е животворно. Но ако някой се затвори в дълбока пещера и упорито отказва да излезе на слънце и поради това заболее от авитаминоза, рахит и хиляди други болести, ще бъде ли виновно за това слънцето? Трябва ли слънцето да пробие планината и да стигне до този беглец на неговите благодеяния и да го принуди да приеме животворните му действия?
Божията благост се проявява с цялото си величие, когато спасява и най-големия злодей дори след покаяние от един миг. Справедливостта Му обаче изисква да не бъдат спасени онези, които по демоничен и упорит начин отблъскват спасението си. Иска ли човек блаженството в Бога? Ще го има! Иска ли безграничното нещастие, от което е придружена липсата му? Ще го има! Нито „демократично”, нито „либерално” би било да претендираме за всеобщо спасение – както на онези, които го желаят, така и на онези, които не го искат…
Разбира се, излишно е да споменаваме, че всички горепосочени примери представляват само несъвършен опит за докосване до тази тема по пътя на логиката. Всъщност, както този догмат, така и повечето догмати на Църквата ни са тайнства. А тайнствата, доколкото превъзхождат възприемателните способности на човека, биват приемани единствено чрез вярата.
© 2010 Превод от гръцки език: Алексей Стамболов