Проблемът на Европа не е ислямизацията, а в дехристиянизацията. Съхранението на европейската християнска традиция и европейската култура зависи от това, ще се състои ли ново обръщане към вярата като източник на смисъла на съществуването за човека и за обществото.
Европа се счита за най-секуларния регион на света - не само историческа родина на секуларизма, но и негов днешен бастион. Но в какво се проявява това? На най-общия въпрос за вярата в Бога в различните страни хората дават различни отговори. Този показател е нисък във Франция, Великобритания, Норвегия, но достатъчно висок в такива страни, като Полша, Ирландия, Румъния, Португалия. Т. е. значителна част от европейците не са атеисти. И още по-значителна част съхранява в своя живот някакви традиционни религиозни обичаи: европейците кръщават децата си, венчават се, погребват умрелите по християнския обред, почитат светиите, особено местните.
Защо тогава европейците, в крайна степен, в рамките на Евросъюза, вече, като правило, не възприемат християнската традиция като свързващо духовно начало на своя живот и култура, като основа на своята идентичност? Защо Европа като цяло сега трудно може да се нарече християнска?
Вярата за твърде много вече не е сила и смисъл на живота, източник на радост и надежда. Вярата и религиозните обичаи са се превърнали в незадължително допълнение към прагматическите ценности, към така наречените реални нужди. Европейският секуларизъм - това далеч не винаги е безбожие или богоборчество, но, преди всичко, просто приземеност, повърхностно съществуване в обществото, производство и потребление на стоки и услуги когато у човека вече въобще няма никаква сериозна, дълбока вяра в нещо зад пределите на обичайното. И, уви, няма даже потребност от такава вяра.
В своята маса европейците вече десетилетия живеят в такова състояние. Те не се борят с Църквата и понякога по навик прибягват към нея, но Църквата за тях се свежда до някакво специално религиозно учреждение, което има свой „персонал” - свещеници, монаси, богослови, а също някакви архаични „активни енориаши”. А християнството – това е по-скоро, история, паметници, художествени сюжети и нещо подобно.
Участието в богослужението, в църковната молитва, в тайнствата – всичко това е необходимо и органично за тези, които с цялото си същество разбират, че вярата трябва да се осъществява в живота, че тя действително е, според краткото новозаветно определение, „осъществяване на очакваното и увереност в невидимото” /Евр. 11:1/. Нали християнската вяра и животът според вярата – това не е „култура” в сегашното и разбиране, т. е. не е обичаи, обреди и фолклорни традиции, а също не е „музей” и не е „история”.
И в същото време християнската вяра - това, разбира се, е и култура в нейния дълбок, съдържателен смисъл, и история, без която няма никакво настояще, а това предполага, в това число, и обичаи, обреди, традиции на народите, които трябва да бъдат разбирани не повърхностно, но именно във връзка с вероучението и сакраменталния живот на Църквата.
Секуларистското съзнание или счита религията само за един от елементите на културата, или, от друга страна, я свежда към някакъв набор от убеждения, към една от възможните системи на представяне на света, на човека, на нравствените ценности и норми.
Обаче самата религия не може да се съгласи нито с едната, нито с другата гледна точка. Първо, защото религията е източник, корен на всяка култура. А второ, защото да се приравняват религиозните и нерелигиозните убеждения не е много просто. Разбира се, и едните и другите могат да определят живота на човека в неговата цялостност и дълбочина, и в този смисъл те са съпоставими. Но все пак религиозните убеждения, т. е. религиозната вяра, - това са убеждения от особен род.
Най-главното различие се състои в това, че религиозната вяра в своя истински смисъл съотнася живота на човека с „пределните ценности”, с тези цели, които Бог поставя пред човека. Иначе казано, източникът на тези ценности и цели е зад пределите на ежедневния, твърде прагматичен живот в съвременния свят. И света, в който живее вярващият човек, това е свят не просто на физическата, социална или, да кажем, на естетическата реалност, но свят, имащ такава духовна дълбочина, която позволява да се докосне до битийните основи на живота, до самите извори на нещата и на човешкото съществуване.
Разбира се, трудно е особеностите на религиозното преживяване да се опише в светски категории. Но днес даже секуларните европейски общества са принудени да се обръщат към тази специфична тема. Причината е добре известна: това е все по-забележимото и обсъждано присъствие в исторически християнската Европа на друга вяра и религия - исляма. Присъствие на многочислени привърженици именно на такава вяра, която не може да се свежда нито към просто „фолклорната” култура, нито към частните „убеждения” на отделни граждани на съвременното светско общество.
Истинска религиозност
За това, че в Европа съществува опасност от ислямизация, се заговори относително неотдавна. Но в последно време тези разговори набират сила, за което може да се съди не само по съобщенията в европейската преса, но и по новините, достъпни навсякъде. И тук трябва да се обърне внимание на особенността на религиозността на европейските мюсюлмани. Тук става дума не за мюсюлманите, исторически живущи на Европейския континент / да кажем, в Албания или в Босна/, а именно за имигрантите от последните десетилетия.
Работата е в това, че етническите мюсюлмани, т. е. представителите на народи, традиционно изповядващи исляма, са пристигнали и пристигат в европейските страни, като по правило, в търсене на по-добър живот или гонени от необходимостта за оцеляване. Всички знаят, за примитивните баржи с африканци, които акостирали по бреговете на Испания или Италия. Обаче, добрали се до Европа, тази „страна на победилия индивидуализъм”, етническите мюсюлмани живеят, като по правило, на групи, национални землячества, анклави, т. е. особени съобщества. И даже децата на имигрантите, живеещи, да кажем, във Франция и учещи се в светски държавни училища, все-пак с редки изключения принадлежат към тези съобщества – на родственици, единоплеменици и, накрая, единоверци.
Икономическите имигранти образуват религиозни, или етноконфесионални, общини. Самият този факт не е нещо особено. Успоредно с това с мюсюлманите се случва: тяхната конфесионална принадлежност – това е приобщеност към твърде активна вяра. Т. е. към такава вяра, която, най-напред, действително определя техния мироглед и нравствени представи и, второ, има ярко изразено общинно и даже обществено измерение. И колкото по-осъзната и почувствана става тази религиозна идентичност на имигрантите-мюсюлмани, толкова повече те се отдалечават от ценностите и начина на живот на секуларизираните европейци-християни.
Какви изводи трябва да направим ние, християните, наблюдавайки тези процеси? По мое мнение, налагат се следните изводи:
Първият: всички разговори за ислямизацията на Европа и свързаните с нея заплахи, ако се разгледат не от секуларна, а именно от религиозна гледна точка, посочват съвсем друг проблем - на проблема за дехристиянизацията на Европа, за загубата на религиозното чувство и религиозния смисъл на живота у коренните европейци.
Днес все по-често говорят за това, че Европа изпитва ново „велико преселение на народите”, че в нея настъпват едва ли не някакви „нови варвари”. Но при това забравят, че вярващите мюсюлмани, станали по силата на разни обстоятелства жители и граждани на европейските страни, постъпват не като древните варвари, но са носители на многовековна и извънредно богата религиозна култура. Същността на конфликта съвсем не е в това, че те са представители на друга култура, а именно в това, че те са религиозни.
Разбира се, всички са загрижени за проявите на радикализъм, на фанатизъм и особено на тероризъм на религиозна почва. Но при това често се забравя, че всеки религиозен радикализъм е възможен само като най-крайна проява на напълно здрава и възвишена религиозност. Защото такъв радикализъм винаги паразитира върху тялото на религиозната традиция и в този смисъл е неин враг. Пораженческите по своя характер страхове на европейците пред „ислямизацията”, пораждащи растяща ислямофобия, това са по същество страхове пред всеопределящата сила на религиозната вяра - пред тази сила, която е оставила европейските християни и техните секуларни наследници.
Вторият извод се отнася до възможното развитие на събитията. Да вземем, за пример, наистина като че ли съвършено светския, статистически фактор - демографския. „Ислямизацията” в Европа ще стане просто, защото раждаемостта у мюсюлманите и у номиналните християни съществено се различава. И в дадения случай религиозните представи на европейските мюсюлмани се сплитат със социалните аспекти на техния живот. Коренните европейци демографски ще отстъпят на имигрантите просто защото преживяват кризис на семейството въобще и с това са загубили опита на голямото семейство - с многото деца и с разклонените родствени връзки, прерастващи в местни съобщества. Преследването на „качество на живота” стеснява радостта от семейното общение, драгоценния опит на съвместен живот с близки хора, чиято ценност е несравнима с индивидуалното потребителство.
Но само дълбоко религиозното възприятие на живота в Божия свят, където всеки нов живот обогатява всички, които са причастни към него и участват в него, може да предотврати измирането на християнските народи на Европа. Невярващите в нищо егоисти-потребители, странящи от всякакъв „черен” труд, чието изпълнение са възложили на чужденците-имигранти, просто са обречени не само на духовна гибел, но и на физическо изчезване.
Накрая, третият извод касае основополагащите принципи на сегашната европейска цивилизация - демокрацията, върховенството на закона и правата на човека. Тези правила са изстрадани от европейците и действително управляват техния живот. Това са правилни принципи, и не може да става дума за това,у те да бъдат поставени под въпрос. Проблемът се заключава в друго: доколко тези принципи са способни реално да управляват живота на европейските общества, част от които вече са станали другокултурни религиозни съобщества, съобщества на хора, за които тези принципи не са напълно обосновани от религиозно-нравствена гледна точка.
Оказва се, че за религиозните хора принципът за правата на човека сам по себе е твърде формален, игнориращ съдържателните нравствени норми, неотделими от вярата и религията. И това е справедливо като за мюсюлманите, така, да кажем, и за мнозинството традиционни християни.
Секуларните защитници на правата на човека са възмутени от такъв подход к една от основите на съвременното европейско общество. Защото секуларистите отрано отхвърлят всякаква вяра, всеки мироглед и съответстващите му нравствени представи, когато става дума за социалния порядък: всичко това е дело на индивидуален избор, нямащ никакво отношение към обществото като цяло. Но за религиозните, вярващите хора това не е така. Те не могат да бъдат нравствено безразлични. И не могат принципно да отделят личната нравственост от междучовешката, обща, обществена нравственост. Защото не могат да разделят своята вяра и животът според вярата – това би било не просто лицемерие, но грях пред Бога.
Християните като малцинство
Картината на религиозната и обществената ситуация в Европа, от една страна, е напълно разбираема и разумна, а от друга - противоречива и печална.
Всички истински религиозни хора и общности, например християните и мюсюлманите, са съюзници в противопоставянето на агресивния секуларизъм, игнориращ същностните особености на религиозната вяра и натрапващ на всички и на всеки секуларните принципи. И в същото време възникват печални размишления от това, че християните се оказват много слаби партньори във взаимоотношенията и в диалога с европейските мюсюлмани - слаби именно в религиозно отношение.
Днес така нареченият междукултурен диалог, включващ междурелигиозно измерение, се счита в Европа за единствено ефективната форма за изяснение на отношенията между „коренните” и „некоренните” европейци. Обаче диалогът предполага равенство на страните, участващи в него. И отново главният проблем тук съвсем не е в това, че християните имат исторически сложили се конфесионални, църковни структури, а мюсюлманите нямат централизирани религиозни организации. Проблемът е в това, че зад официалните представители на християнските църкви не стои никакво „християнско мнозинство, т. е. преобладаващото множество европейци.
Съзнателните, истинско църковни християни в Европа са малцинство. И ако то може да встъпи в качеството на партньор в междурелигиозния диалог с европейското мюсюлманско малцинство, то също само в качеството на религиозно малцинство. А затова такъв диалог няма обществено, а още повече общоевропейско значение. Затова междукултурният диалог – това е, всъщност, диалог на мюсюлманите със секуларното мнозинство, и в своя религиозен аспект той прилича на диалог на глух с ням.
Освен това, в тази ситуация ние сме длъжни да говорим не толкова за заплахата от ислямизация, за внедряването в европейските общества на „патриархалния ислям”, колкото за съвсем друга заплаха – за ръста и популярността на крайно десни, „антиимиграционни” сили и партии.
Ние добре знаем от европейската история на миналия век, как демокрацията отстъпвала пред натиска на тоталитарни идеологии и допускала тяхното практическо осъществяване. Говорейки за сегашната религиозно-обществена ситуация в Европа, ние не можем да не си даваме сметка за това, че тези процеси, които вървят в западноевропейските страни, днес стават и в Русия: трудовата и икономическа имиграция на етническите мюсюлмани, пораждаща проблеми, свързани с активизацията на техния религиозен живот. Достатъчно е да си спомним за неотдавнашната история със строителството на джамия в Москва или с публичното клане на жертвени животни на празника Курбан-байрям.
Това са общоевропейски проблеми, и стеклата се ситуация навежда на мисълта, че свеждането на нейното бъдещо развитие към две перспективи, а именно към „ислямизация” и нов антиислямски тоталитаризъм, е неправилно и непродуктивно. Защото такъв възглед отново игнорира религията - не като обществена заплаха или враг на прогреса, но като здрав и законен източник на смисъла и ценностите на човешкия живот, нейната жива сила.
Мюсюлманите в Европа – това е не само предизвикателство за наследниците на великата християнска традиция. Това е също и призив: пред лицето на „новото преселение на народите” да се обърнем не просто към вярата на отците, но към самата същност на тази вяра. Да осъзнаем вредността на живота по законите на „индивидуалното потребление на стоки и услуги” и отново да открием за себе си забравените истини за духовната глъбина на живота и за ценността на човешкото общуване, което може да се състои само пред лицето на Живия Бог, пред лицето на тайната на битието, осветено от Христовата светлина.
Именно в този смисъл, по мое мнение, следва да възприемаме този акцент, който Светейшият Патриарх Кирил поставя върху съвременната църковна мисия. Това често се възприема изключително като указание за разширяване на корпоративните възможности на Руската Православна Църква. Но такъв ограничен поглед заслонява същността на мисията, която е именно призив към ново разкриване и осмисляне на религията като източник на жизнена сила, вяра и надежда. Без това едва ли ще може не само да се възроди, но и просто да оцелее нашата култура, общество, страна, европейската цивилизация, накрая. Това е непросто дело за секуларизираното съзнание. Но от това, ще смогнат ли „коренните” европейци да се справят с него, зависи съдбата на самата Европа и на милионите й жители.
Превод: прот. Йоан Карамихалев