Както гордостта имаше три степени, тъй и смирението има три степени. Но ония се изкачваха нагоре, за да провалят човека, а тия слизат надолу, за да го издигнат. Ето как определя дивният и свят старец Амвросий Оптински тия три степени:
Първата степен на смирението е тая – да се покоряваш на по-горните от тебе и да... не се превъзнасяш над равните. Да спрем за малко вниманието си върху тия думи! Какво златно правило за обществения ред са те! Та не върху тях ли се гради всяко обществено благополучие и всеки държавен строй! Те изразяват същото онова, за което говори и св. ап. Павел: “Всяка душа да се подчинява на върховните власти!” (Рим. 13:1). “Който се противи на властта, противи се на Божията наредба” (Рим. 13:2).
Гордостта е размирница. Тя не се покорява на никого и с това се явява като рушителка на обществения строй. Напротив смирението още в началното си проявление се явява като здрава основа, върху която се гради човешкото общежитие. Но колко малко сме проникнати ние човеците, от съзнанието за необходимостта да постигнем поне тая степен на смирението! Колко много са ония, които се противят на властите: такива са непокорните ученици в училището, недисциплинираните граждани в държавата, непослушните християни в Църквата. Всеки, който в една или друга форма се противи на която и да било законна власт, е още далеч от всяко смирение.
Втората степен на смирението е тая – да се покоряваш и на равните и да не се превъзнасяш над по-малките. Ако първата степен, колкото и наложителна, ни се виждаше не дотам приятна, то втората ни се струва вече много тежка. Как? Да се покоряваш на равните на тебе? Нашето същество, свикнало на заповядване, почести, похвали, се противи с всички сили на такова смирение. Гордостта не ни позволява да се покорим на равните нам. Самолюбието ни възбранява да се приравним с по-малките от нас. Чувството за собствено достойнство ни кара не да се подчиняваме, а да заповядваме, да дирижираме. Как ще се подчиня на равните мен? Та аз не съм ли по-умен от тях? Не съм ли по-добър, по-надарен? Ето така разсъждава всеки един от нас. И с туй доказва, колко е далече от истинското смирение, и колко е оплетен все още в мрежите на гордостта.
Третата и най-съвършена степен на смирението е тая – да се покоряваш и на по-нискостоящите от тебе и да мислиш, че си нищо, че си като един от скотовете, недостоен за човешкото общество. Е, това ни се вижда вече невъзможно! Но всъщност то е било осъществявано от светците. Те всички са се смятали за последни грешници, за най-недостойни между човеците и искрено са мислели за себе си така. Ето, във Ветхия Завет праведният патриарх Авраам, който се бе удостоил даже да разговаря с Бога, нарича себе си прах и пепел (Бит. 18:27).
Св. пророк и цар Давид, който е писал дивни псалми и е имал пророчески дар, който дори е станал далечен праотец на Иисуса Христа по плът, е казвал в дълбоко смирение за себе си: “Аз пък съм червей, а не човек” (Пс. 21:7). А св. ап. Павел, който се е потрудил повече от всички св. апостоли за разпространяването на Словото Божие, се нарича в непонятно за нас смирение изверг, най-малък от апостолите, недостоен да се нарече апостол (1 Кор. 15:8-10) и искрено смята себе си за пръв между грешниците (1 Тим. 1:15). А нашият роден светец, ангелът на България, молитвеникът за всички нас, който се прослави с необикновения си подвиг, който в пост и молитва търпя жега и студ в Рила планина, който ороси скалите Б със своите непрестанни сълзи, който водеше живот равноангелски, който още приживе вършеше дивни чудеса в помощ на своите сънародници, който и до днес почива с нетленните си мощи в Рилския монастир, като чудотвори и помага на всички, които с вяра му се молят, този неподражаем ангел в човешка плът започва своя Завет към монастирските братя със следните думи: “Аз, смиреният и грешният Иван, който не е сторил никакво добро на земята, когато дойдох в тая Рилска пустиня, не намерих в нея човек, а само диви зверове и непроходими гори”...
Само посредством това велико смирение са могли всички светци да бъдат удостоени с великата Божия благодат. Благодатта се дава според мярката на смирението. Колкото по-дълбок е съсъдът на смирението, толкова повече благодат побира.
На върха на смирението се стига чрез слизане до глъбините на униженията. Туй показва и Спасителят чрез думите: “Който иска между вас да бъде пръв, нека ви бъде раб” (Мат. 20:27). Бог обича оногова, който се стреми да постигне макар и първата степен на смирението. Разбира се, по-голяма награда има за оня, който стои на втората степен на смирението. Но най-висок е в очите на Бога онзи, който е осъществил и третата степен на смирението, т. е. който се смята за последен между човеците и е покорен и на по-нискостоящите от него.
Дивният светец Теодосий Печерски, игумен на Киево-Печерския монастир, който бил още приживе обичан и тачен от всички като велик Божий угодник, бил често в Киев при княз Изяслав. Веднъж по монастирска работа той замръкнал в княжеския дворец. Князът искал да го задържи да пренощува у него, но св. Теодосий настоявал да се върне в монастира. Най-сетне князът заповядал да приготвят една малка каляска и да кажат на едно от момчетата да закара о. Теодосий до Печерския монастир.
Каляската тогава била с едно седало. За кочияша нямало място, и той, когато се изморявал, яхвал коня, а после пак пешком карал каляската. Такава каручка била приготвена и за св. Теодисий. Когато той седнал в нея, момчето, недоволно, че вместо да си почива, цяла нощ трябвало да вози този неизвестен нему монах, с ропот в душата подкарало коня. Излезли от града. Момчето погледнало Теодосий и, съблазнено от неговото просто облекло, го помислило за някой най-обикновен калугер, та му рекло: “Отче, я слез ти да покараш каляската и дай на мене да се повозя!” Св. Теодосий безропотно рекъл: “Бива, чедо! Добре!” И слязъл. А момчето като господар се разположило в каляската и скоро взело да хърка. Цяла нощ св. Теодосий карал каручката и много се отрудил. На сутринта всички, които срещнали св. Теодосий – и велможи и селяни, – се покланяли почтително на Божия служител, защото го познавали.
Момчето, като виждало това, се чудело. То недоумявало, защо ли те се покланят на тоя прост монах! Наближили Печерския монастир. Там се разчуло, че игуменът си идва от Киев. Цялото братство излязло да го посрещне. Всички братя се поклонили по обичая до земи пред своя духовен отец и началник. Момчето изпаднало в ужас! Че кой ли е този, та всички монаси тъй го уважават, питало се то. И, като разбрало, че това е игуменът, известният Теодосий, то се разтреперило от страх, защото очаквало наказание и отмъщение. А св. Теодосий отишъл кротко при него, хванал го дружелюбно за ръка и го завел в кухнята, като заповядал да го нахранят добре. Ето какво незлобие и смирение е имал св. Теодосий Печерски.