Виждала съм много пъти тези икони - двата ангела, разположени от двете страни на вратата на църквата на Софийската духовна семинария, които приканват вярващите да влязат от притвора в централната част на храма; голямата икона на св. Йоан Рилски, която посреща влизащите в ректората на Семинарията при разделянето на стълбището в две посоки; главата на св. крал Стефан Милутин в столичната митрополитска катедрала „Св. Неделя” и иконата на храмовата светица в същата църква... Но едва наскоро се запознах със зографа на тези икони и разбрах, че той всъщност е свещеник.
Казва се Николай Илиев Стайков и е роден през 1965 г. в търновското село Джулюнинци. Завършва Богословския факултет на Софийския университет през 2003 г., но години преди да постъпи във университета рисува икони. Всъщност именно любовта към иконописта и желанието не само да може да рисува икони, но и да знае какво рисува, го насочват към този факултет.
С годините все повече навлиза както в техниката на иконописта, така и в символиката и богословието на иконографското изкуство. За това му помага и участието в богослужението - със съпругата му редовно се черкуват в храм „Св. Неделя”, която им е енорийска църква. Съпругата му е родена на една пряка на булевард „Витоша”, а още като студент по богословие е постриган за иподякон от тогавашния патриаршески викарий приснопаметния владика Иларион.
Още докато следва, рисува иконостасните икони на храм „Св. Успение Богородично” в старата част на гр. Царево, Сливенска епархия, Бургаска духовна околия. С енорийския свещеник на Царево, отец Стоян Кралев учат по едно и също време в Богословския факултет. Когато разбира от отеца, че не може да намери достатъчно средства, за да плати на зограф за иконите на храма, Николай откликва на болката му и поема ангажимента да нарисува големите, двуметрови икони на царския ред почти на цената на материалите, които влага в тях - подготвената и обработена по необходимия начин дървена основа, боите и лаковете.
Впрочем, първите икони, които рисува за църква, са за старостилната в кв. „Бъкстон” в София. Доколкото знае, иконите му са в параклис в приземния етаж, но не е ходил там да ги види, защото признава, че не симпатизира на убежденията на привържениците на старостилната църква в България.
Отец Стоян харесва иконите за храма в Царево и му възлага и иконите за храм „Възнесение Христово” в Ахтопол. Храмът е старинен, но след обир остава без ценните си старинни икони.
В почти всички храмове в Стражишка община има икони, рисувани от отец Николай. Последната църква, за която е рисувал, е „Св. Димитър”, в едно село на един километър от гр. Елена.
- Откраднали иконите - казва отец Николай - и хората събрали пари, колкото могат със скромните си възможности. Нарисувах им ги - те доволни, че църквата им не стои опразнена, без икони, и аз доволен, че мога да нахраня семейството си, да си помогна.
Отец Николай Стайков рисува и десетина плащаници по поръчка на църковни настоятелства от различни епархии. Рисува и църковни хоругви. Негови хоругви има в храм „Св. Неделя” в София.
За същия храм, някога бил му енорийски, рисува и иконата на св. Крал, която стои при мощите му, една икона на св. мъченица Неделя, която се съхранява в олтара, и иконата на св. Киприан и Юстина, пред която всеки четвъртък храмовото духовенство чете Киприановите молитви. На иконата на св. крал Стефан сам прави и изящната гравюра върху месинг, която обгражда главата на светеца.
Рисува от малък и от малък обича рисуването, но така и не успява да завърши художествено образование. Желанието да рисува именно икони естествено възниква в него след като започва редовно да ходи на църква. Техниката на иконописта, тънкостите при полагането на грундовете и отделните слоеве на иконата изучава от книгите, които си купува и внимателно изучава. Книги за студенти по реставрация и консервация в Художествената академия, както и от опита, който натрупва през годините. Техниката за иконографисване върху текстилна или метална повърхност и металопластиката изучава по същия начин.
След като завършва богословското си образование, Николай е ръкоположен за дякон от Негово Високопреосвещенство Великотърновския митрополит Григорий, а по-късно и за свещеник. Първоначално служи в родното си село, където изкарва свещеническия си стаж, а по-късно е въдворен в с. Кесарево, Великотърновско. В София се ражда едното му дете, там - второто.
Енорията му е бедна - 600 от жителите на селото са мюсюлмани, а 600 - християни, все възрастни бедни хора. На празник се събирали едва по десетина човека в храма. Треби почти няма, заплата не получава. Трудно му е да издържа семейството и децата си, които вече ходят на училище... Утехата и надеждата му са в иконописта.
Питам го какво е за него иконата, а той простичко ми отговаря:
- Прозорец към Божието царство, към живота във Вечността.
Казва още, че за да бъде една икона отображение на духовния свят, задължително трябва да се рисува с пост и молитва, че са нужни и телесна и сърдечна чистота, и смирение, за да стане иконописецът вместилище и проводник на Божията благодат.
Благодатта е в мирното сърце. Човек е изменчив и подвластен на различни духовни състояния - някой път е изпълнен с тревога, униние, гняв... - значи е далече от Бога в този момент. Друг път душата му ликува в тиха радост, плод на богообщение. Ако когато рисуваш, в сърцето ти не царува благодатен мир - каква икона ще е това?
- Забелязал съм - казва отец Николай, - че ако рисувам без да имам добро разположение на духа, ако ме измъчват някакви грижи и тревоги, иконата няма това благодатно излъчване. Може да е хубаво изображение, хубав сувенир от България за някой чужденец, но не и прозорец, който ти разкрива Царството Божие и те повежда към Него.
Той познава добре иконописната техника, символиката в иконописта, житието на светците и евангелските събития, които изобразява, но като свещенослужител познава и усещането по време на свещенодействие и открива колко сходни са тези усещания с онези, които го изпълват, когато рисува икони.
- Преди да стана свещеник - казва той - не съм се замислял какво е усещането, какво всъщност правя, когато рисувам икони. Чак когато станах свещенослужител на практика, със собственото си сърце, а не чрез книги, разбрах тази истина - че рисуването на икони е свещенодействие в пълния смисъл на тази дума и Ви уверявам, че рисуването на икони ми носи същото усещане, както когато служа в храма.
Харесва ми това сравнение на отец Николай на иконографството с богослужението и си мисля, че така би трябвало да подхождаме и към всяко наше действие: да го вършим със съзнанието, че принасяме дар Богу, че извършваме служение на Бога за Негова слава и от любов към Него и ближните.
Така всяко наше по човешки немощно дело, започнато с молитва за благословение и в Божието име, със силата на Божията благодат, на Светия Дух, може да стане нещо добро и спасително.
- Разбира се - пояснява отец Николай, - това усещане веднъж е по-силно и осезаемо, друг път - по-малко. Зависи от духовното ми състояние. Ако ме измъчва някакъв проблем, сякаш тази тревожност се предава и на иконата. Човек по-добре да спре да работи, когато е в такова състояние, защото и на себе си ще навреди, а и на хората, които ще се молят пред тази икона. Те може да приемат тази тревожност, вместо да си тръгнат умиротворени. Разбира се, благодатта Божия при освещаването на иконата умива от нея онова, което е от човешкото ни несъвършенство. Бог допълва нашата немощ.
За поръчки на икони, хоругви и плащаници можете да се обръщате към отец Николай Стайков на телефон: 0886 971 639; 0896385 788