Интервю с архим. Емилиянос Казанджидис от манастира „Св. Панталеймон”, Агиа Ларисис, епархия Димитриада и Алмиру – Еладска православна църква.
- Ваше Високопреподобие, благодарение на многото книги за велики подвижници отшелници, които излязоха през последните години на български, ние, християните в света, знаем много повече за това как са се подвизавали, как са се спасявали отшелниците, отколкото за това, как са живели и как са се спасявали монасите в общежитийните манастири. Знаем, че този път, подвизаването в общежитието, е по-лек и по-сигурен. Бихте ли очертал кои са общите черти и кои са различията между единия и другия път, еремитския и киновийния?
- Днес практически не съществува аскетически отшелническия начин на живот. Отшелническият аскетически живот е много велик и сложен и изисква голям духовен подвиг, а епохата, в която ние живеем, не е за велики неща. Като говорим за отшелничеството, имаме предвид неговия чист вид, а не за прелест, защото някой може да стане отшелник, но да изпадне в прелест и аскезата му да не го доведе до Бога, както се случва с много еретически аскети.
Знаем от св. Йоан Лествичник, че общежитийният начин на живот, който той описва с много примери, е подходящ за повечето монаси. Това е естественият начин на живот за монасите. Отшелническият начин на живот е за малцина, но и те първо трябва да преминат през общежитийния и след това с благословение, а не самочинно, да станат еремити. Затова към днешна дата въобще не може да става въпрос за пустиннически начин на живот, защото еремити няма дори на Света Гора. Днес можем да говорим само за монашество в киновийната му форма, и то когато монашеската общност реално цели духовното спасение.
Киновията действа чрез канони, благодарение на което и днес тя наистина на практика води монасите към спасение, защото монашеската общност живее според каноните. Православната църква следва монашеските правила на св. Василий Велики, който е определил предпоставките на каноните, в които трябва да се движи киновийното монашество. Св. Василий Велики се е подвизавал като еремит, но същевременно и заедно с други монаси в общност. Познавал е и едното, и другото, затова неговите правила отразяват най-доброто от еремитството и от киновийното монашество.
- И все пак, кои конкретно са нещата в общежитийното монашество, които спомагат за очистването от страстите и обожението на човека?
- Св. Никодим Светогорец е написал една книга, която е адресирана към негов братовчед - епископа на Еврип Йеротей. Тази книга се нарича „Наръчник” или „Съветник”. Това се счита за най-значимата книга за духовния живот, която е написана през последните 500 години. Тази книга изследва точно темата: как падналият човек, който носи страстите в природата си, да успее да ги ограничи и да ги претвори така, че те да се променят от отрицателни сили на душата в добродетели.
Например, любовта към плътта, славолюбието и сребролюбието са трите основни страсти, от които произтичат всички други. Когато човек ограничава тези три страсти, започва да се освобождава от тях. Тези страсти поробват душата и стават нейни тирани, докато ако човек покори себе си на Господ Иисус Христос, става свободен в Него. Светците са победили тиранията на страстите над тях и с благодатта на Христос са ги претворили и променили, като славолюбието им се е превърнало в любов към Божията слава, любовта им към плътта е станала ерос към Бога и хората, а сребролюбието – в сила, чрез която желаят да придобият духовни блага. Те са превърнали славолюбието в любов към Господа, блудството и любовта към вещественото - в любов към Бога и към хората, а сребролюбието е станало любов към придобиването на много духовни богатства, добродетели.
Светите отци на Църквата ни казват, че страстите в човешката душа не трябва да бъдат унищожени, а трябва да се промени тяхната насока. Страстите са сили на душата, които са изгубили своя път и са се отклонили съществено от него. Затова ние не ги унищожаваме, както в някаква нирвана при будистите, а променяме пътя, по който те се движат, посоката им. Например, любовта е най-голямата сила на душата. Не можем да унищожим тази сила на душата и не трябва да я унищожаваме, но трябва да я обърнем първо към Бога и към ближния. Ако вземем за пример волевата сила на душата – тази на нервите, на гнева - гневът е сила на душата, без която никой не би могъл да води духовен живот. Човек трябва да се настърви срещу дявола и злината, да намрази греховете, защото без да възненавидим дявола и греховете, ние не можем да водим аскетически живот. Ето защо не бива да умъртвяваме силите на душата, а да ги приведем в тяхното естествено състояние - онова състояние, в което те са били преди грехопадението.
И така: същността на духовния живот е чрез любовта към Иисус Христос и с Неговата помощ, но и в синергия с нашите човешки усилия, да претворяваме увредените си душевни сили, да претворяваме страстите си в добродетели. Да правим духовни усилия е трудно, това е аскеза, подвиг и този подвиг се отнася както до монасите, така и до миряните. С помощта на пост, въздържание, молитва и спазване на Божиите заповеди човек лека-полека очиства своите сетива, чувства, въображение, ума и сърцето си.
Най-важното от всичко е чистотата на сърцето. Затова Господ казва в Блаженствата: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога”. Бога може да види само този, който очисти сърцето си, само той е боговидец. На този път нищо не помага повече от молитвата към Бога: „Господи, Иисусе Христе, помилвай ме!”, която човек повтаря много често и спазването на Божиите заповеди. Спазването на Божиите заповеди помага на очистването на душата, а молитвата ни помага да спазваме заповедите. Така човекът постепенно се възвръща към своята първична красота, красотата на душата, която Адам е имал преди грехопадението. А именно това е тъждествено на светостта, на съвършенството, на обожението, тоест, като цяло - с целта на християнския живот. Това е равнозначно и на придобиване на Светия Дух по действие – като енергия.
- В тази синергия между Бога и човека в делото на спасението къде е мястото на духовния старец? Неговата роля определяща ли е?
- Св. Йоан Лествичник ни казва, че духовният старец е като Моисей, а без Моисей народът Божий не би могъл да достигне Обетованата земя, обещаната. Моисей беше този, който ги водеше, защото него пък го водеше Бог. Това е много важно за спасението, но днес е много трудно да намериш човек, който има действена благодат на Светия Дух и който е стигнал до обожение. Въпреки че епохата ни е бедна на духоносни старци, Господ не е несправедлив спрямо нас и няма да ни лиши от възможност за спасение. Същият Господ ни води и чрез духовници, които не са толкова много просветени, но при условие - ако вярваме, че зад духовника стои Сам Христос. Мога да ви разкажа един пример. Йеромонах от Солун ми разказа, че при него се изповядвало едно момче, 17-годишно. Този младеж имал добър духовен живот, изповядвал се всеки месец и се причастявал. Това е рядкост за деца на тази възраст. Веднъж като се изповядвал, попитал духовника да го посъветва как да реши един семеен проблем. На него му се струвало, че има две решения на проблема, но се страхувал, че ако не избере правилното решение, ще стане нещо много лошо. Затова момчето попитало в рамките на тайнството, като вярвало, че не духовникът, а Бог ще му даде правилния отговор и ще го напъти. Духовникът му казал какво да направи и младежът си тръгнал. Когато на следващия месец пак се върнал, за да се изповяда, казал на изповедника: „Отче, искам да Ви благодаря от цялата си душа и от името на родителите ми, защото благодарение на Вашия съвет проблемът, пред който бяхме изправени, се реши по най-добрия начин!”
Духовникът попитал: „А аз какво ти бях казал да правиш?” Детето му припомнило: „Казах какъв е проблемът ни, че има това и това решение… Вие ме посъветвахте да направя това… и проблемът се реши”. Тогава, сподели ми този духовник, почувствах, че сякаш гръм падна на главата ми, защото си спомних, че аз бях казал другото решение, а не това, което е чуло детето. Духовникът ми сподели още: „Почувствах, че тайнството на изповедта ме е надскочило, че е нещо което минава над мен и че аз не съм нищо, а че Христос е стабилната основа на изповедта, която не позволи грешката, която излезе от устата ми да достигне до това момче. Аз казах едно, а друго чу момчето. Детето чу това, което трябваше да чуе, защото то не очакваше отговора от човека, а от Бога”.
Ето така Бог не онеправдава никого. Каквото искаме от Бога, това ще получим. Затова можем и в нашето време, при толкова силно натоварените днешни духовници, да очакваме да чуем по силата на тайнството отговор за нашия живот. Господ няма да ни остави, а духовникът ще бъде за нас като Моисей, който ще ни води към Бога.
- Отец Емилиян, какво да кажем на тези, които имат желание да водят духовен живот, но не могат да намерят духовен отец?
- Да започнат да четат творенията на светите отци, които разясняват въпросите за духовния живот и, разбира се, да търсят и да намерят духовник, който е колкото се може по-близко до това учение на отците. Другото е от Бога. Ако оставим своето „аз” на Бога, то Той няма да позволи на духовника да изпадне в прелест, да се заблуди и да ни обърка, а ще ни води към Бога.
Трябва да внимаваме много, защото и зад духовния живот много често стои дяволът. Опитва се от дясно да ни прелъсти, да ни изкуши да правим много неща надхвърлящи нашите сили и възможности - в поста, молитвата, милостинята - само и само, за да се изпълним с гордост, че сме нещо. Затова основното в духовния живот след вярата е смирението и любовта в единство. Те двете са едно цяло. Човек, който има смирение не може да изпадне в прелест.
Тук можем да споменем св. Антоний Велики, на когото Бог като на кино показал капаните, които дяволът залага пред човека. Св. Антоний, като видял една по една всички тези клопки, се обезнадеждил, изгубил надежда, и казал: кой може да се спаси, да избегне тези капани?! И чул глас, който му казал: само смиреният може да се спаси! Затова смирението е основа на духовния живот. А който се опитва да постигне смирение, той не трябва да позволява на помислите на гордостта да му казват „браво”, нито пък да слуша хвалбите на хората, и тогава няма да изпадне в прелест.
Когато човек приема навътре в себе си хвалбите на хората – тяхното „браво”, тогава той се самоотсича от Бога. Затова и св. пророк и цар Давид, когато чу от хората да казват: „Да живее Давид! Да живее Давид!” - не остави това, което чуваха ушите му да премине в сърцето му, защото знаеше, че ще отпадне от Бога, а каза: „Не нам, Господи, не нам, а на Твоето име дай слава!” – така, както е написано и в неговия псалом (Пс. 113). Знаел е духовното действие на гордостта.
------------
Cептември 2011 г.