Ако някой ви заяви, че това, в което вярвате, е пълна глупост; ако някой настоява, че не сте прав в убежденията си, че нямате основание да се чувствате така, както се чувствате; ако някой е убеден, че по-добре от вас знае как да си гледате работата или да живеете живота си, дразните ли се? Аз да. Гневът се разпалва в мене и ме подсеща, че не съм кой знае колко по-различна от разлаяно куче или настъпена змия. Но мога да бъда. Ако поиска.
Какво е гневът? Според св. Йоан Дамаскин гневът е "спътник на разума, защитник на желанието". Когато нещо се случи или някой постъпи пряко волята ни ние се разгневяваме. "Явно казва той, разумът на съществата, отговарящи сами за себе си съгласно природата си, е открил повод за негодувание." Гневът в нас ни сигнализира за наличието на някаква външна заплаха срещу личността ни, за да се защитим.Учените са изолирали точното местоположение на т. нар. "център на гнева" в човешкия мозък. Този център е своеобразна "червена лампичка", тя алармира всеки път, когато се почувстваме застрашени, когато някой "навлезе в територията ни".
Докато при безсловесните животни "територията" е ясно определена и границите й са прилежно маркирани, то при хората понятието "територия" е доста по-сложно. Ние "побесняваме" (само каква дума за гняв!) не само когато някой обере апартамента ни, опустоши градината ни, одраска колата ни или ни вземе вестника от пощенската кутия, но и когато някой ни критикува, обижда, пренебрегва чувствата ни или оспорва убежденията ни. Работата е там, че нашата "територия" се простира не само върху имуществото ни. Ние имаме и психологическа територия и се гневим, ако някой засегне чувствата ни, отхвърля идеите ни или критикува решенията ни. Имаме и "духовна територия", опазването на която ни кара не само ревностно да защитаваме вярата си, но и начина, по който я практикуваме.
Тъй като човешката "територия" е нещо толкова сложно, многостранно и без ясно очертани граници, естествено е в ежедневието си често, волно или неволно, да настъпваме в чуждите територии, а "червените лампички" на гнева да светват и без особено сериозни причини. Обаче от нас зависи кога и как да реагираме, щом алармената ни система нададе вой.
На нас Бог ни е дарил и разум. Понякога, след като премине обичайното умопомрачение при пристъп на гняв, ние можем да разсъдим: "гневът ми е глупав и незрял" или пък да установим: "аз също имам известна вина". Друг път може да си кажем: "Този наистина сериозно нагази в територията ми, но сигурно го е направил неволно, едва ли е предполагал, че ще ме нарани." Или пък да заключим: "Мога да го преглътна. Не е кой знае какво!" Възможно е обаче след дълъг и трезв размисъл да стигнем до извода: "Той системно пренебрегва всякакви морални норми, с поведението си вреди не само на мен и на отношенията ни, но и на самия себе си." Въпросът тогава е какво да направим и как, за да принесе полза, а да не умножи още повече греха. Решението:
Ако живеем духом, по дух сме длъжни и да постъпваме. Да не бъдем пустославни, един други да се не дразним. И да падне някой в прегрешение, да го поправяме с дух на кротост, като се пазим да не би и ние да бъдем изкушени. Да понасяме един другиму теготите и така да изпълним закона Христов. (вж. Гал. 5:25-26 6:1-2)
"Огънят не се гаси с огън казва св. Ефрем Сирин за гнева. Затова подобава не да се смееш, а с любов, достойнство и великодушие да умириш гнева на беса на раздразнителността."
Ние сме склонни да обвиняваме другите за гневните си изблици, но Православието ни учи, че сме отговорни за своето поведение независимо от обстоятелствата. Каквото и да се случи, ние можем да реагираме спокойно, разумно, с кротост, търпение и любов, можем да реагираме и като дадем воля на гнева си.
Вярно е, че околните не са съвършени и кой знае защо отказват да се впишат в картината на света, която сами сме си нарисували: нищо не вършат както трябва, постоянно ни лазят по нервите, сякаш нарочно ни дразнят, злоупотребяват с търпението ни, не проявяват никакво уважение, разбиране, благодарност... Но светите отци и подвижниците на Църквата са единодушни в твърдението си, че виновник за гневните ни изблици не е несъвършенството на околните, а собственото ни несъвършенство. Така жадувания от всички ни душевен мир не е плод на търпението на другите към нас, а на нашето собствено търпение и любов. "Да не се разгневяваме казва св. Йоан Касиан, това трябва да зависи не от съвършенствата на другите, а от собствената ни добродетелност."
Бог ни е поставил да живеем в общество не за да ни вгорчи живота, а защото това е най-лекият начин да се освободим от греха: от една страна, като с търпение понасяме чуждите несъвършенства и ги покриваме с разбиране и любов, и от друга, като изглаждаме своите несъвършенства, които най-ярко изпъкват в досега с другите хора.
"Гневете се, но не грешете; слънце да ви не залязва гневни; нито давайте място на дявола...казва св. апостол Павел Всяко огорчение и ярост, гняв, вик и хула да бъдат далече от вас заедно с всяка злоба, но бивайте един към другиго добри, състрадателни, прощавайте си един другиму, както и Бог ви прости в Христа" (Ефес. 4:26, 31, 32).
Обикновено се смята, че гневните избухвания са белег за сила, власт, смелост, дори за проява на откритост и честност. Но има победи, които не ни правят чест, а са позор за нас такива са победите на лицемерието, алчността, коравосърдечието, такива са и победите на гнева. "Самото движение на гнева е падение за човека"(Сир. 1:22).
Всъщност победилият в гняв е победен от гнева, от духа на злобата. Или както казва св. Василий Велики:
"В не добрите борби по-нещастен е този, който е победил, защото от победата е изнесъл по-голям грях."
Дори да имаме основание да възнегодуваме срещу нечие поведение, гневните ни изблици няма да заличат злото, а ще го умножат. Злото може да бъде победено само с кротост.
"Обидил те е разгневеният спри злото с мълчание!... продължава св. Василий. Не прави от врага си свой учител. Не подражавай на това, което ненавиждаш! Не бъди за гневливия като огледало, показвайки в себе си неговия образ!"
За гнева винаги има някакви причини: хората, обстоятелствата, несправедливостта в света, собственият ни темперамент, изтънелите ни нерви или психическо изтощение, но нищо не оправдава гневните ни изблици и изстъпления, няма достатъчно основателна причина да изгубим човешкия си облик.
Вероятно Сам Бог е вложил в нас искрата на гнева, за да се съхраним физически, психически и духовно, за да постоянстваме в ревността си по Бога и всичко божествено. Но и тази дарба, както всичко в нас, което по сътворение е "твърде добро" (Бит. 1:31) търпи пораженията на греха. Излязъл от контрола на здравия, устремен към Бога разум, гневът се превръща в страст. (вж. Св. Симеон Нови Богослов. Слово ХХIV)
Затова трябва да бъдем разсъдителни и да постъпваме мъдро и кротко, според повелите на Христос. Както ни предупреждава светителят Теофан Затворник, сигурно ще имаме много неуспешни опити да контролираме гнева си, "ще имаме няколко неудачни опита, но те ще доведат и до успешни". Сигурно много пъти ще нараняваме ближните си и много пъти ще разочароваме сами себе си, но не бива да се отказваме. Вместо да си търсим оправдания всеки път, трябва да се разкайваме, вместо да падаме в отчаяние да се молим "до сълзи". И Бог ще ни изцели.