Първата седмица на Великия пост. В ранната делнична утрин си позволявам няколко минути повече сън. И естествено, закъснявам. Едва в колата, на път за работа се сещам, че съм забравила кутийката с обедната ми постна супа, приготвена без олио. Нали е строг пост. А в учрежденския ни стол за „постна храна“ готвачите считат всичко, в което няма месо. „Строг пост“ за много хора е фраза, в която се разбира само втората дума. Понятието „строг“ в живота ни добива съдържание само когато видим сламката в очите на другия…
Е, явно днес ще ям гевреци, няма как. Ранобуден пенсионер със сив каскет и сиво поостаряло палто пие кафе и разсеяно обикаля количка, на която виси закачен за връвчица геврек. Паркът е сиво-мокър, сънен и пуст. „Добро утро! Един геврек, моля!“ Старецът делово ми подава найлоново пликче, вади метална кука и чевръсто измъква с нея от чантата слънчево кръгло хлебче с дупка, което грейва на фона на сивия асфалт. „Явно съм гладна“- мисля си аз. „Така, значи - един. Заповядай! А, 2 лева! О, нямам да ти върна.“ - Вади в дланта си стотинки и неуверено брои... „Ето, подарявам ти го. Ако някога имаш, ще ми платиш, ако не – здраве“. Аз притеснено започвам да ровя из джобовете си, а мъжът срещу мен допълва: „На мен цял апартамент ми взеха, та за един геврек ли да съм…“. За щастие, намирам еднолевова монета и я подавам. „А, така става!“ – брои ми рестото той, докато аз прибирам геврека в пликчето. „Изгониха ме, взеха ми апартамента…“ – явно сивотата на хладната пролетна утрин е пропила в мислите на посивелия от грижи човек. „В тази държава вече нищо не ме учудва!“ – продължава изповедта си той, а аз стискам геврека в ръце и си мисля: „Имам малко време, ще го изслушам. Човекът има нужда да сподели болката си.“ Вглеждам се в лицето му – сиво, като асфалта наоколо, с бразди от бръчки, като небрежно разорана нива, в която бурените стърчат непочистени. „Сестра ми е рядко зъл човек… Тя ми взе апартамента“. В главата ми се стрелва светкавична мисъл, която дори не успявам да уловя, но следата от нея загорчава в гърлото ми… „Да ви попитам - нормално ли е майката да обича едното си дете, а другото не. На едното дава с шепи, а за другото - трохи? Баба ми е италианка, тя ми казваше да отида при нея в Италия, ама аз… Мога и на италиански, но ще попитам на български – до кога хората ще са толкова зли? До кога ще я караме така?“ Не зная какво да отговоря и плахо казвам: „Докато не потърсим Бога и не се опитаме с Него да променим себе си…“ Думите ми вадят пенсионера от монолога на роптанието, с което вероятно живее от години и той объркано сбърчва лице. Небрежно разораната нива на бръчките му заприличва на смачкан геврек. С прошарен мустак в дупката. „Аз ходих при една ясновидка…“ – охотно подхваща той темата за Господ – „и тя всичко ми позна!“ Светкавичната мисъл отново блясва неуловимо, но този път я усещам като горчив въглен в стомаха си. „Не трябва да ходим при ясновидки. Те няма да ни решат проблемите…“ казвам, окуражена от въглена в стомаха си. Използвам краткото недоумение, което отнема словото на моя събеседник за да продължа: „Човек трябва да се научи да вижда собствените си недостатъци, не тези на другите. Онова, което наистина можем да направим за да променим живота си, е да променим себе си. Не е в наша власт да променяме другите, но себе си…“ Словото бързо се окопитва и се връща в устата на стареца и той рязко ме прекъсва: „Аз няма какво да се променям! Лошите трябва да се променят. Ето, сестра ми…“ Решавам да му покажа колко е приятно да бъдеш прекъснат и недочакала поредното оплакване относно сестра му, бързам да го надговоря: „Остави другите, мисли за своите грехове. От другите можеш да се оплакваш до края на дните си, без никаква полза. А Господ помага на тези, които Го търсят…“ Старецът бърка във вътрешния си джоб и докато търси там нещо, отново ме прекъсва: „Грехове аз нямам! Нищо лошо не съм сторил. Това за Господ не го вярвам, но виж в Света Богородичка вярвам. Ето…“ – показва ми монета, която успява да извади от вътрешния си джоб – „…50 ст., намерих ги на земята, а на гърба – виждаш ли – икона на Богородица!“ Старият човек нежно поглажда образа на монетата и добавя „ето това ми помага и ме пази…“ Въгленът в стомаха ми вече горчи и без онази, неуловимата бляскава мисъл. Искам да кажа на човека толкова много неща. Но не знам от къде да започна. Задавям се от думите, които се блъскат в гърлото ми, изпреварвайки една – друга да излязат на „бял свят“ и да разкрият на мъжа на възрастта на баща ми Истината на Словото Божие. Стисвам зъби и ги преглъщам обратно, а те се вгорчават от горчивия въглен в стомаха ми. „И все пак – светът е лош! Как може Господ, ако Го има, да търпи тези несправедливости. И Господ, като майка ми, дава несправедливо – на едни повече, на други – нищо. Обясни ми това, а, можеш ли?“ Мъжът настървено ме сочи с пръст. А аз отчаяно се чудя как да обясня на първокласник какво е интегрално уравнение. „Мога да обясня, но не сега. Не е толкова просто. Отговор има, но трябва да положим усилия да го намерим, прочетем, разберем. А това не става с роптание и осъждане на другите. Нито с ритуално палене на свещи или ходене по врачки.“ Усещам, че думите ми прелитат покрай сивия каскет на стареца, без дори да го докоснат. Лицето му е смръщено от негодувание. Подобно на лицата на толкова други българи… И изведнъж – явно последната дума от изречението ми все пак е чукнала каскета му - чувам: „А за гледачките не си права. Ето Ванга, например, е светица! Толкова неща е познала…“ Този път не успявам да глътна думите обратно при въглена и изстрелвам: „Но това, че познават, не значи, че способността им е дар от Бога! Как може да вярваш в Богородица, а да не вярваш в Иисус, Когото тя е родила?! Нито пък, че има дявол и именно той е, който стои зад „дарбата“ на хора, като Ванга?“ И въпреки неудържимия ми водопад от думи, успявам да срещна погледа на стареца. И този поглед ми дава смелостта да продължа: „Отиди в Св.Неделя, малко по-нагоре, там в книжарницата към храма има една малка синя книжка за Ванга. Прочети я, но със сърцето си!“
„Може и да отида“ – неуверено ми отговаря човекът на възрастта на баща ми. И ми обръща гръб. Стисвам геврека, чието пликче е изпотило ръката ми. И пожелавам на гърба му да е жив и здрав…
Тръгвам си. Вървя по сивия асфалт и дъвча постния геврек, който се смесва с преглътнатите думи и горчивия въглен в стомаха ми. И изведнъж онази, светкавичната мисъл отново проблясва. Останала насаме с нея, успявам да я сграбча: „Не искам да ми вгорчаваш геврека! Какво само ми святкаш в главата?“. Заглеждам се в дупката на нахапания геврек и бавно осъзнавам, че някъде дълбоко, вътре в себе си, докато си бъбрех със стареца, през цялото време го осъждах. Него, старецът на възрастта на баща ми, който беше готов да ми подари геврек, с цвят на слънце. И чак сега разбрах от какво ми горчи…
Горчиво се замислих за дупката в душите на всички нас – млади и стари, вярващи и невярващи. Онази, в която можем да вместим Бога, само ако искрено Го потърсим и която остава празна до края на дните ни, ако не го направим. И почувствах с болка, че от тази дупка животът ни горчи…
А пред мен величествено червенее театърът с белите колони и достойното име на българин, облякъл, преди повече от сто години в рими горчивината на българина.
СТАРАТА ИКОНА...
…Блуждаем без олтар, без Бог, без вера,
в гърди без обич, ледни кат мермера,
в лъжата светска роби на Мамона,
и наший дух, що отрицанье трови,
не вярва ни в кумирите си нови,
ни в старата икона...
Иван Вазов, София, 1899