Макар, че като хора сме приели призванието за тази велика цел – да се съединим с Бога, да станем богове по благодат и да се радваме на това велико благословение, за което нашият Творец ни е създал, ние често живеем така, сякаш тази най-възвишена и най-голяма цел не съществува. Ето защо нашият живот е изпълнен с неуспехи и провали.
Светият Бог ни е създал заради обожението. Ето защо, ако не успеем да се обожим, целият ни живот ще бъде едно поражение.
Нека споменем някои причини за това:
а) Отдадеността на житейски грижи
Човек може през живота си да върши много добри и благородни неща като учението, професията, семейството, придобиването на имот, да върши дела на милосърдие. Когато се отнасяме и възприемаме света по един евхаристиен (благодарен) начин, като дар Божий, тогава всичко се съединява с Бога и става път за общение с Бога. Но ако не живеем живот в общение с Бога, тогава сме се провалили. И всичко, което правим е напразно.
Обикновено, хората се провалят в живота си, защото дават предимство на вторичните цели в живота си. Те не поставят обожението като първа и най-важна цел. Те не се занимават с вечните работи. От цялото си сърце отдават себе си на вторичните цели и забравят за онова „единственото, което е потребно“.
Днес хората непрекъснато са ангажирани и постоянно бързат за някъде – може би това е дяволската схема да прелъсти и избраните! Последицата от това е, че хората (включително и набожните) пренебрегват спасението си. Например, днес ние трябва да учим, да четем, затова нямаме време за молитви, нямаме време да присъстваме на църковни служби, нямаме време за светите тайнства - Изповед и св. Причастие! Утре ще трябва да присъстваме на срещи и конгреси, да изпълняваме социални и лични отговорности и пак – няма да имаме време за Бога! В другиден ще трябва да отидем на сватба или да изпълним други семейни задължения и пак няма да е възможно да се занимаваме с духовна работа. Всъщност, с това ние постоянно повтаряме на Бога " Моля те, извини ме... не мога да дойда".
И така всичко това, което е красиво и законно губи своята ценност. Всички споменати по-горе житейски работи ще имат своята действителна, истинска стойност, когато се вършат с Божията благодат. С други думи, когато ги вършим за слава Божия. Всички тези дела ще имат истинска и същинска стойност, само ако не преставаме да желаем и да се стремим към онова, което е над учението, над работата, и над семейството и над всяко друго земно благо и над всяко задължение и дейност. Всичко това има истинска и същинска стойност само тогава, когато не преставаме да се стремим към обожението. Само в този случай всички тези неща намират своя истински смисъл и своята вечна перспектива, а ние ще имаме двойна полза от тях.
Господ казва: "Първо търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде" (Мат. 6:33). Царството Божие е обожението, придобиването на Светия Дух. Когато Божията благодат влезе и живее в човека, тогава човекът живее според Бога. Чрез онези, които са обожени, Божията благодат влиза в живота на другите хора и ние, чрез обожените хора, имаме общение с Божието Царство.
Както учат Св. Отци, фразата в Господната молитва "Да дойде Твоето Царство", означава "Да дойде благодатта на Светия Дух". И когато тази благодат дойде при човека, тя и го обожва.
б) Морализъм
За нещастие, гореспоменатият дух на морализма, или по-точно казано, свеждането на християнския живот изключително до морално усъвършенстване, духът, който е последица от западните теологически влияния, в голяма степен, влияе днес по един негативен начин на благочестието и духовността на християните. Заради това много християни въобще и не се стремят към обожението.
Учението за моралното усъвършенстване (като цел на живота) не е нищо друго освен едно човекоцентрично поставяне на човека в центъра на живота. Човешкият труд, а не Божията благодат, господства в този възглед за света, създавайки впечатление, че това, което ни спасява не е Божията благодат, а нашите морални принципи. При подобни обстоятелства и духовно състояние, християните са лишени от истинска опитност в Бога и човешката душа не получава истинска утеха, нито нейната жажда е утолена. Моралистичната насоченост, с която мнозина са се опитвали да живеят и в този опит претърпяха крах, не е истинския израз на автентичния дух на Църквата Божия, и е в голяма степен отговорна за появата на атеизма и равнодушието към духовния живот от страна на мнозина наши ближни и особено на младите хора.
Всички ние, родителите, учителите, клириците и всички, които работят в Църквата, в нашите неделни училища, в нашите проповеди и навсякъде, вместо да говорим за "стерилното" усъвършенстване на човека, нека насочим нашите братя към обожението съгласно автентичния дух и опит на Църквата. В крайна сметка добродетелите, колкото и възвишени да са те, не са целта на нашия християнски живот, но са само средства и начин за подготвянето ни за приемане на обожението, за приемане на благодатта на Светия Дух, както често отечески ни учи Св. Серафим Саровски.
в) Човекоцентричният хуманизъм
Автономният хуманизъм, като обществено-философско учение, отделено и независимо (автономно) от Бога, ни води към цивилизация, основана на себичността и представлява голяма опасност за съвременния човек. Този хуманизъм има за цел да ни отчужди от нашата православната вяра в името на т. нар. "достойнство и свобода на човека“.
Обаче, има ли по-голямо достойнство за човека от обожението?