Случва ми се в храма някой да ми подаде чинийка, пълна с лакомства. Чувствам се неловко. От мен се очаква да съучаствам в нечия радост или скръб, а аз не познавам хората, не зная какъв е случаят, „честито” ли да кажа или „Бог да го прости”.
Мисля си, колко трогателна красота има в този съхранен обичай на приношенията и колко малко е нужно, за да наситим прекрасната му символика със съдържание, да бъдем като едно семейство в радост и скръб. Нужно е само да останем за малко заедно и да си поговорим.
Влизаме в Църквата, за да споделим, за да сме съпричастни, за да надмогнем физическото разделение и станем части от едно цяло, а си тръгваме пак непознати и сами. Макар че Православието винаги е било и ще си остане повече мистично, отколкото социално, струва ми се, че в нашата действителност нещо трябва да се промени. Отваряйки се за Бога, да се отворим и за стоящия до нас в храма, а после и навън. Да направим крачка един към друг, да се опознаем.
Как ще разберем нещо за Бога, ако един за друг сме непознати и чужди? Как казваме, че обичаме Бога, Когото не сме видели, а не обичаме ближния, когото сме видели? - пита апостолът на любовта (1Йоан. 4:20). „Ако любим един другиго, Бог пребъдва в нас, и любовта Му е съвършена в нас.” „Бог е любов”(1Йоан. 4:8) и Църквата Му е любов, а любовта изтича от Бога и е свръзката между членовете й, тя е и белегът за принадлежност към Христа и Църквата.
Най-често използваният в Новия Завет образ за Църквата Христова е Тяло на Господа, Който е нейният Глава. Църквата е жив богочовешки организъм, където вярващите не просто задоволяват своите „религиозни потребности”, а и влизат в живо единство на любовта помежду си, със светиите, с ангелите и Христа.
Всяко тяло има свое самостостойно, цялостно и единно битие, а отделните му членове са части от това тяло и участват в това битие. Вярващите се вграждат в Църквата със съдействието на благодатта Божия и лични подвизи на вяра и благочестие. Единството на Църквата е мистично, но и реално единение на всички нейни членове помежду им. „Един е Господ, една е вярата, едно е кръщението, един е Бог и Отец на всички, Който е над всички, чрез всички и във всички нас” (Ефес. 4:5-6).
От друга страна, земната Църква не е нещо самодостатъчно, не е самоцел, тя е път и средство за постигане на целта - Царството Божие. Затова тя е още несъвършена, но съвършенствуваща се в Христа.
Съграждането на видимата Църква е продължаващ процес, който се извършва със съдействието на благодатта, но и с дейното участие на отделните й членове според силите които имат. Църквата нараства външно, като обема все повече членове, но и вътрешно, като членовете й все по-пълно усвояват истината Христова и възрастват нравствено и интелектуално в доброто, истината и любовта.
От психологическа гледна точка спасението е дълъг и сложен процес, непрестанна битка с греха и изкушенията, падане и ставане... Човек е слаб и се нуждае от обществото на съмишленици, които да го насърчават, подкрепят и утешават, когато пада, и да му помагат да продължава.
Нуждае се от общество от хора, които са му близки, на които вярва, пред които без страх се открива и в които оглежда себе си. Общество, в което да изпитва себе си: умението си да прощава, търпимостта си към другите, своята състрадателност, безкористност. Общество, което да му помогне да открие своите дарби от Бога и способности и да го насърчи да ги развива и реализира. Човек се нуждае от общество от хора, които изповядват неговите ценности, имат неговите разбирания за живота, отношенията между хората, любовта. Нуждае се от среда, в която да се упражнява да общува открито и свободно, без притворство, без корист, без страх. Общество, в което да се усъвършенства в любовта и да постига висшето си назначение. За съжаление реалното положение в нашите енории не е такова, с изключение на отделни храмове, при които вече се възражда енорийският живот.
Влизаме в Църквата индивидуалисти и си оставаме такива. Влизаме в храма анонимни и си излизаме анонимни, влизаме за Литургия самотни и си излизаме самотни, влизаме жадни и си излизаме с пресъхнали устни под критичния поглед на другите. Това е реалното положение в повечето градски храмове. И за енориите, където хората все пак се познават, трудно може да се каже, че са „едно семейство”. Там други неща разрушават мира, любовта и единството: осъждане, клюки, интриги, завист, недоверие... Няма взаимна търпимост към недъзите, няма възхищение от доброто в другия, желание да го разбереш и опознаеш, да го обикнеш „като себе си”.
Защо се получава разминаване между това, което трябва да бъде Църквата и това, което е, между това, което очакваме и това, което намираме? Вече споменахме, че хората в Църквата не са съвършени, следователно, и отношенията им не могат да бъдат такива. Вярващите са в Църквата, за да се усъвършенстват със съдействието на благодатта Божия, напътствани и укрепяни от Христа, като полагат съзнателни усилия в тази посока и един друг се подкрепят и подпомагат в това нелеко дело.
Любовта и единството в Църквата (както и в брака) не са даденост. Тайнството не действа магически без участието на вярващите. Благодатта, която се дава при светата Евхаристия, както и при другите тайнства, трябва да се усвои - от действена да стане действаща. Всички сме наясно какво е положението и какво трябва да бъде. Недоумението идва от това как да го постигнем.
За единство в общността, освен личните усилия за съчетаване с Христа, са нужни и някои прости, но нелеки стъпки един към друг: да мислиш за другите като за най-скъпи братя и сестри; усилията ти да са насочени към постигане на това единство в Христа; да правиш нещо според дарбите си, с което да допринасяш за благото на другите в църковната община; да отделиш от времето си за другите; да им посветиш вниманието си; да отвориш сърцето си за тях; да ги опознаваш; да ги изслушваш; да си открит и честен с тях; да зачиташ тяхната уникалност и различност, да ги насърчаваш в добрите им начинания; да им помагаш с каквото можеш; да прощаваш грешките им и т.н. Главното е: любовта и единството се постигат чрез съзнателно положени усилия и със съдействието на благодатта.
Какво могат да направят свещениците в тази насока?
Да предоставят възможности за следлитургийно общуване между енориашите, например: неформални разговори на чаша чай в помещение или в двора на храма, разговори върху Евангелието, християнските нравствени ценности или богослужението, поклоннически пътувания или излети в околността, съвместен труд по благоустройството на храма, грижа за болните и немощните в енорията; да се търсят възможности за лични и искрени взаимоотношения.
Като опознават лично своите енориаши и като знаят какви са техните възможности и предпочитания, да им възлагат послушания. Да се даде възможност на всеки да изяви себе си, да се разгърне, да развие своите дарби в служение на ближните. Така човек реално усеща, че е нужен, значим, че е част от това цяло, наречено Църква, че има свое място и роля в нейното изграждане.
Човек се чувства причастен към онова общество, с което е свързан чрез връзките на любовта. Любовта помежду ни е реалното усещане за единството в Христа. Другото е само думи или неусвоена благодат. Може с години да се причастяваш от един потир с някого, но ако не си се обърнал към него, ако не си споделил болката му, ако не си съпричастен с радостта му, ако не си направил нищо за него - не си му брат. Не си позволил на Христос да ви свърже, а „който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял” (1Йоан. 4:20).