Разговор на Соня Спасова с о. Владимир Дойчев от столичния храм „Св. Наум" за тайнството Изповед, за това кога и как да се изповядаме, как да си изберем изповедник и каква ролята му в нашия духовен живот.
Как да се подготвим за Тайнството Изповед?
- Покаянието не трябва да остане затворено само в акта на изповядването на греховете, а да е плод на целия църковен живот на вярващия - на участието в богослужението, на частната молитва, на четенето на духовна литература и на комуникацията с изповедника и останалите членове на Църквата. В този смисъл целият църковен живот е подготовка за Изповедта. Пребивавайки в Църквата, човек трябва да се стреми непрестанно да се приближава към Христос, да се променя, да изследва себе си, кое го отделя от Господа, и да се стреми да го премахне. Изповедта е своеобразна кулминация на този процес. Има някои пречки това да се случи.
Най-често срещаната е подтикнатият от светското мислене срам от свещеника. Човек си казва: „Да не се изложа пред отеца, какво ще си помисли за мен...". Има дори такива стенописи от възрожденски зографи. Дяволът нашепва нещо на изповядващия се и от устата му излизат змии, а отгоре пише „Порочен срамъ". Затова преди Изповедта свещеникът чете: „И тъй, внимавай като си дошъл в лечебницата да не би да си отидеш неизцерен". Изповедта е нещо много велико. Христос, Съдията на всички, се явява на среща, но не за да те съди, а за да вземе греховете ти в тайното. Това е толкова деликатно, толкова е благородно. Дори ти е сложил помощник в този път, а ти да се срамуваш... Истински срамното е грехът, а покаянието е красиво. Освен това, ще ви издам една тайна - на свещеника и през ум не му минава да те съди за греховете ти или да те укорява, защото сам е грешен човек. И все пак, има нещо, което ядосва свещеника - когато някой направи самоуверена физиономия и каже, че не е грешил. Или пък започне да се хвали колко е добър. Това е истински провал на Изповедта. Напразно е призован Христос. Напразно свещеникът е просил милост от Него. Затова е много важно човек да не се срамува, знаейки, че ще се озове сред приятели.
Само преди да се причастим ли можем да се изповядваме?
- Изповедта е хигиена на душата. Както човек измива тялото си, за да бъде чист и от него да не се разнася зловоние, така трябва да постъпва и с душата си. За съжаление, сме свикнали да не се отнасяме с душата си, както с тялото си. В този смисъл, отговорът ми е - добре е човек да се изповядва колкото се може по-често. Разбира се, не да го превръща в мания, защото и това е възможно - като онези хора, които постоянно си мият ръцете. Но да е един осмислен акт на човек, който обича чистотата. Да ви кажа право, честата изповед има потресаващ ефект. Имаш чувството, че хората са взели някакъв духовен асансьор и буквално летят нагоре, а ти трябва да ги гониш по стълбите. В началото си казваш: „Какво толкова съм направил, че постоянно да се изповядвам?". Но когато слънцето на покаянието прокара лъчите си през прозорците на сърцето, започваш да виждаш по-добре - къде има неизбърсана прах, къде има останали боклуци или петна и т. н. Неща, които преди не са ти правили никога впечатление и в тъмното не си виждал. Бог показва постепенно картината на истинското състояние на душата ти, стига да го желаеш. Да копнееш да си чист. Ако го направи веднага, е възможно дори да умреш от гледката, която ще ти се открие. Но когато наистина се каеш - няма страшно. Сълзите са като сапун и вода. Вземи ги и направи необходимото. В този смисъл, Изповедта не е някакво мъчение, някакъв изпит, който трябва да вземеш, за да те допуснат на абитуриентския бал. Тя е нещо приятно. Сега знам, че някои упорстват и не искат да се изповядват преди Причастие. Казват, че нищо не ги задължава. Така влизаме в ролята на глезени деца, които мразят банята и трябва с разправии да си измият ръцете преди да седнат да вечерят. От друга страна, трябва да се внимава Изповедта да не е формална, да не е билет за Тайната вечеря. Православният човек трябва да обича да се изповядва. Това да му носи радост и успокоение, защото се разделяш с нещо, което мразиш - греха. И получаваш нещо, което обичаш - благодатта на опрощението. Какво по-хубаво от това, да знаеш, че ще се явиш пред Христос без тези неща, които си изповядал.
Можем ли да се изповядваме при различни изповедници или е необходимо само при един?
- Можем, но каква би била ползата от това? Изповедникът е като личния лекар. Ако е един - ще знае историята на всичките ти заболявания. Може да следи как се развиват те и да ти предписва адекватно лечение. Освен това, полезното е, че те познава. Вие ставате близки приятели. Съществува някаква мистична връзка между изповедника и духовното му чедо. Те са обвързали спасението си един с друг. Вървят заедно към Христос. Имат обща история, общи битки, загуби и победи, имат топлина и близост, любов. Така, както е например със съпрузите. Защо му е на някой да променя това? Споделям ви, че за мен би било голям стрес, ако трябва да сменя изповедника си и да отида при друг без основателна причина. Има хора, които всеки път се изповядват при различни и непознати им свещеници заради споменатия по-горе срам. Крият се. Искат да останат анонимни в Църквата. Смятам, че това е погрешно. Човек трябва да участва в Църквата с цялата си личност. А също и да поеме отговорност за делата си - пред Христос и пред своя духовен отец. Не бива да хитрува. Не че има формален проблем. Просто когато човек обича - не прави така. А нали любовта трябва да е в основата на всичко. Освен това има риск, ако всеки път ходиш при различни свещеници да получиш повреда, а не полза за душата си. Един ще ти даде едно лекарство, непознавайки историята на болестта ти, друг - друго. Трудно се поставя диагноза на човек, когото не познаваш. Знаеш, че е дошъл отнякъде и след малко пак ще изчезне. Колко би могъл да помогнеш на такъв човек? Според мен - малко. Твърде малко. Рисковете са повече, отколкото е нужно.
Какво да направим, за да намерим своя изповедник?
- Този въпрос е много труден. Същото, което трябва да направим, за да си намерим съпруга или пък приятели... Какъв е критерият за това? Разбира се, съвременният човек ти казва: „Съпругата ми трябва да изглежда по еди-кой си начин, да има чувство за хумор, да е богата и т. н.". Но нима е само това? Дори и ако търсиш да наемеш майстор за развалената си пералня, ще има нещо повече. Според мен, най-лошият вариант е да подходиш към тази ситуация меркантилно, егоистично. Някои търсят изповедници, които да не са строги. Някои пък направо искат без Изповед да им се чете разрешителна молитва. Това е напълно нелепо. Нито свещеникът, нито духовното му чедо имат полза от това. Все едно да търсиш за приятели хора, които само ще ти дават пари назаем или за съпруга жена, която ще те търпи да я биеш. Нужен ти е такъв изповедник, у когото има грижа. Който желае излекуването ти. Има и още един критерий, който ми се вижда важен - трябва да е смирен. Днес живеем във времето, когато всички търсят старци. Търсят велики светци. Хората са станали толкова специални, че обикновен свещеник не може да ги изповядва. И ако не е светец, започват да го хулят. Или което е по-зле - започват да го убеждават, че е светец, за да погубят и своята, и неговата душа. А всъщност този, който ще те води към Христос, трябва да е смирен, а не съвършен. В Църквата всички сме каещи се грешници. Именно смирен, защото Сам Христос е смирен. И ако някой не се стреми да е такъв, значи изобщо не Го познава. Не Го е разбрал... Как може да стане това, когато за пръв път търсиш изповедник? Ами, хората в Църквата задължително трябва да общуват помежду си. Това много помага. Но най-важното е, да се иска помощ от Бога. Той е Глава на Църквата. Неин Велик Архиерей. Вярвам, че всеки, който потърси такава помощ, ще я получи. Защото това е много важно за душата.
Можем ли да сменим изповедника ни и при какви обстоятелства?
- Най-лесният отговор е - когато е ясно, че това вреди на духовния живот. Но и тук трябва много да се внимава. Има хора, на които една по-строга дума не можеш да им кажеш. Отнасят се към изповедника като с магазинер - малко само да не им угодиш и казват: „Ще отида в другия магазин, защото клиентът винаги има право". Все пак трябва да сме наясно, че покаянието често е нож, който реже жива плът, защото страстта се е впила в нея. Понякога е болезнено, трябва да проявиш послушание. Има едно изречение, което св. Амвросий Оптински казвал в такива случаи: „На ум си нещо науми и тича да му се благослови", т. е. изповедникът трябва да прояви послушание към теб и ако не го направи - горко му. Така не може. От друга страна, просто има хора, които имат несходства в характерите и не стават чак за такава близост. Няма проблем в това. Но ако постоянно сменяш изповедниците, съвсем очевидно е, че проблемът не е в тях, а в егоизма ти. В крайна сметка, Изповедта е една голяма битка с егоизма, която прави човека изключително величествен. Виждал съм много чудеса в Църквата. И знаете ли, в тях все пак има нещо, което не е толкова чудно - защото Бог може да прави всичко, за Него няма граници. Но най-голямото чудо е покаянието, защото в него участва не само Всемогъщият Бог, но и немощният човек.