Свещеното Писание разглежда греха като увреденост и аномалия, произлизаща от отпадането на човека от Бога и противостояща на идеалната норма на сътвореното от Бога битие. Грехът е отстъпление, както от естествения, така и от богооткровения нравствен закон, той ни отдалечава и разделя от абсолютното Добро, от Бога. Според схиархимандрит Софроний /Сахаров/ грехът се извършва в тайнствената глъбина на човешкия дух, но последствията от него поразяват целия човек. Извършеният грях се отразява на духовното и физическото състояние на човека; той се отразява не само на съдбата на извършващия грях; а излиза неизбежно зад пределите на неговия индивидуален живот и отежнява със зло живота на цялото човечество. Шестият Вселенски събор определя греха като болест на душата. Грехът нарушава и закона на нашия вътрешен живот, на нашата собствена природа и с това осакатява човека.
От всички религиозни понятия грехът е най-очевидната, сякаш натрапваща се реалност. Човек може да отрича битието на Бога или да се съмнява в Него, но човекът с отворени очи не може да не възприема греха като реалност, както в своя личен житейски опит, така и в обществения живот. Невярващият може да избягва думата “грях” и да я замени с “морално зло”, но по същество това нищо не изменя. Грехът е всеобща и страшна сила. Откровението и историята на човешката мисъл и култура свидетелстват за това. Еклисиаст се оплаква:”Няма праведник на земята, който да прави добро и никак да не греши”/Екл. 7:20/. Св. Иоан Богослов пише:”Ако кажем, че нямаме грях, себе си мамим и истината не е в нас”/1 Иоан 1:8/. Според руския философ Семьон Франк/1877-1950 г./ отричането на греховността на човека е равносилно на безбожие. Обратно, като спомен за нашата богородствена същност съзнанието за нашата греховност е необходимо условие за духовно изцеление. При наличието на грях, неговото осъзнаване и отчитане на реалността му е показател за присъствието и действието у човека на благото, превъзмогващо греха, начало, докато игнорирането и отричането на греха означава, напротив, обладаност и поробеност на човешкото съзнание от него.
Грехът се осъзнава преди всичко като недлъжното, неправилното в нашите постъпки, в нашето поведение, в нашето отношение към хората и към Бога. По-изтънченото и проницателно нравствено съзнание обаче открива, че грехът се корени в нас по-дълбоко, че даже при външно правилно нравствено поведение, при въздържане от нравствено недопустими действия, ние можем да бъдем виновни и обикновено сме виновни за друг грях – за неправилното състояние или устройство на нашата душа, на вътрешния ни духовен живот. Човек може да води външно нравствен начин на живот, да не извършва никакво греховно действие, като същевременно е преизпълнен отвътре с равнодушие или ненавист към хората, прекомерна горделивост, егоизъм.
Грехът започва винаги с изкушение, а най-главният източник на изкушения е вродената във всеки от нас похот. Ап. Иаков казва:”Всеки се изкушава, увличан и примамван от собствената си похот”/Иак.1:14/. Но освен този вътрешен изкусител, има и външни изкусители: светът, който, по думите на апостола, “цял …лежи в злото”/1 Иоан 5:19/, и дяволът, който “като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне”/1 Петр.5:8/.
Изкушаемостта сама по себе си още не е грях. Човек може да бъде изкушаван и да не съгреши. Грехът започва тогава, когато въображението и чувството се пленяват от предмета на изкушението и се увличат от него. Затова св. ап. Иаков казва, че грехът се ражда тогава, когато похотта зачене: “Похотта , като зачене, ражда грях, а грехът, извършен ражда смърт”/Иак.1:15/, т.е. вътрешно и външно бедствие.
Светите подвижници посочват няколко момента от преминаването на греха от мисъл в дело. Първият момент, според св. Теофан Затворник е прилепяването, “когато в мислите възниква представа за нещо лошо или окото вижда нещо и видяното пробужда недобри мисли”. Вторият момент е “внимание към лошия помисъл или събеседване с него. Тук още няма грях, а се поставя неговото начало”. Третият момент е съчувствието към лошия помисъл или услаждането. Четвъртият момент е “скланянето на волята, лошото пожелание” – това е прелюдията към греха. Петият момент е “съгласието за грях или решението да се съгреши. Тук грехът е истински, само че вътрешен. След него няма да се забави да се яви и грехът на дело. “И това е истинското падение, гибел на душата, загуба на благодатта, падане във властта на врага”.
Грехът, веднъж извършен, ако не бъде заличен чрез покаяние, но се повтаря, малко по малко се превръща в греховен навик, от греховния навик се образува постоянно разположение, наклонност към греха или страст. Наред с понятието “страст” съществува още едно – “порок”. Порок въобще означава повреждане. Състоянието на греховно повреждане /порок/ се характеризира с това, че човек става роб на един или друг грях. Понятието “порок” е близко до понятието “страст”, разбирано в широк смисъл.
Страстите не се образуват естествено, сами по себе си. Всяка страст е наше дело. Всеки от нас идва на света само със семената на всички страсти – самолюбието. От нас зависи дали ще се противим на греха ли ще му дадем възможност да премине в греховен навик, в страст.
От самолюбието, като от корен, произрастват страстите гордост, сребролюбие и сластолюбие. От техните корени се раждат другите страсти – блуд, чревоугодие, завист, леност, гняв. Заедно с първите три те се явяват възбудители на греха и на всяка друга греховна склонност и страст.
Видове грехове
Всеки грях, даже най-малкият, по своята същност е нарушение на Божите заповеди, вражда против Бога. Затова грехът може да бъде само един, както и добродетелта. Но тъй като греховната воля по пътя към греха трябва да преодолява различни препятствия, то можем условно да различаваме различни видове или степени на греха:
а/ Грехове, извършени по опущение са такива грехове, при които християните не изпълняват своите задължения напр. като родители, възпитатели на своите деца и т.н.
б/ Делото на разума в нравствената дейност е да познава, да изяснява закона Божи и да ръководи човека към неговото изпълнение. Ако разумът не изпълнява това свое задължение, то тогава имаме грехове, извършени по незнание или недоглеждане.
в/ Когато греховете се различават по участието или неучастието в тях на волята на човека, те биват волни или неволни.
г/ Има и грехове, извършвани поради свойствената ни немощ, които никой от нас не може да избегне. От тази немощ произлизат, напр. разсеяността, невнимателността по време на молитва.
д/ Различаването на смъртни и несмъртни грехове е твърде условно, защото всеки грях, бил той малък или голям, разделя човека от Бога, Източника на живота. Всеки грях може да се окаже смъртен. Светите отци казват: няма непростим грях, има грях неразкаян. Така че, всеки грях, за който човек не се е разкаял, е смъртен. Тежкият смъртен грях убива човека в този смисъл, че той става неспособен за Богообщение, докато не се покае и не остави този грях. Към тези грехове се отнасят убийството, блудството, жестокостта, богохулството, изпадането в ерес, увлечението по окултизма, магиите и др. Но и незначителните, дребни “несмъртни” грехове могат да умъртвят душата на грешника, да я лишат от общение с Бога, когато човек не се кае за тях,и те като голям товар лежат на душата му.
В “Православното Изповедание” на източните патриарси към смъртните грехове се причисляват и греховете против Светия Дух, т.е. упоритото противене на Божествената истина и дръзкото и отхвърляне, съединено с отвращение към всичко свято и богоугодно. Към този род грехове се отнасят: отчаянието /в своето спасение/, безмерното упование на Божията благост, при упорито нежелание да се води добродетелен живот, отлагане на покаянието до смъртта, богоборство, а така също завист към духовните съвършенства на другите. В числото на смъртните грехове против Светия Дух в Евангелието се посочва хулата против Духа Светаго, грях, който “няма да се прости ни на този, ни на онзи свят”/Мат.12:32/. Грехът против Светия Дух няма да се прости, не защото надвишава безпределното Божие милосърдие, но защото, такива грешници, поради своето упорство и неразкаяност, са неспособни да приемат прощение и да се възползват от средствата на спасението.
Порочните греховни състояния са твърде разнообразни. Най-често се срещат: състояние на нравствено незнание, на нравствено нехайство и безгрижност, на нравствено самопрелъстяване, на нравствено лицемерие, на нравствено робство, нравствено отчаяние и нравствено ожесточение.
а/ Нравственото незнание се характеризира с това, че човек, увлечен от материални интереси или користни сметки, загубва всякакъв интерес към нравствените въпроси и няма никаква или има съвсем смътна и неопределена представа за своята греховност. Такова било състоянието на хората по време на езичеството, когато, по думите на ап. Павел, хората постъпвали “по суетата на ума си, бидейки помрачени в разума, отстранени в Божия живот поради тяхното невежество”/Еф.4:17-18/. В такова състояние нравствеността обикновено се заменя с приличие, добродетелта – с външна благовидност, дълга – с юридическата законност на постъпките, без оживяващия ги дух на добрата нравственост. Опасността от това състояние е разбираема: без всякакво съзнание за своето нравствено положение човек не може да направи ни една крачка към своето изправление.
б/ Нравственото нехайство и безгрижност е състояние, при което човек живее без всякаква грижа за своето нравствено положение и не съобразява делата си с изискванията на нравствения закон. В такова състояние се намирали хората преди потопа, в подобно хората ще бъдат, по думите на Спасителя, преди Неговото второ пришествие: Те ще живеят в пълна нравствена немара, в грижи само за материални блага.
в/ Състоянието на нравствено самопрелъстяване се отличава с това, че човек, откривайки в себе си някои, понякога даже мними достойнства, не вижда зад тях никакви недостатъци в своето нравствено поведение, със самодоволство се оглежда и поставя себе си над другите хора/ср. Лука:18:11/. Образци на самопрелъстени хора са евангелските фарисеи, които изтъквали своите добродетели и със самодоволство порицавали недостатъците на другите. Не бил далеч от тях и евангелският юноша, въобразил си, че е изпълнил всички заповеди на закона.
г/ При нравственото лицемерие човек, който по сърце е роб на греха, се стреми да изглежда благочестив, приписвайки си честност и порядъчност, за да извика по този начин уважение към себе си от страна на другите или успешно да прикрие своите порочни наклонности. Евангелските фарисеи-лицемери надявали на себе си маската на благочестието. На практика лицемерие може да се срещне в най-различни сфери на живота.
д/ Нравственото робство се характеризира с това, че в човека дотолкова отслабва силата на волята и той се подчинява на всяка греховна привичка или страст, че няма сили да се бори против нея, счита изправлението си за невъзможно; тази страст се превръща за него във втора природа. Такъв човек, усещайки в себе си присъствието на “греховния закон”и съзнавайки, че е “продаден на греха”/Римл.7:23,14/ малко по малко става роб на греха.
е/ Нравственото ожесточение е най-опасният от всички нравствени недъзи, изразява се в пълна ненавист към доброто, в сатанинска услада в извършването на зло. Свещеното Писание нарича нравствено ожесточените “чеда дяволови”/1 Иоан 3:10/.
За християнина да се бори с греха означава да се бори с греха в самия себе си. Всеки опит за борба с греха вън от себе си: с греха в другите хора, в човечеството, в света е суетно занимание, които ни отклонява от нашата конкретна задача - да изкореним греха от собствената си душа.
Борбата с греха не се намира извън нашите способности и възможности. Грехът не може да ни овладее и да ни причини никаква вреда, ако ние не му се поддадем и не го допуснем в нас. Високото нравствено призвание на човека се състои именно в това: постоянно да бъде на будна нравствена стража, никога да не отстъпва пред греха и винаги да се бори със злото. Човек на първо място трябва да се бори против изкушенията, защото чрез тях той се въвлича в грях. За да не се поддаде на изкушения, християнинът трябва да чете постоянно Свещеното Писание, да черпи упование и да се вдъхновява от житията на светиите, да се отдава на молитва и благочестиви размисли. Трудът, постът и въздържанието са също ефикасни средства за борба против греха. Въздържането от грешни постъпки, ако изхожда, обаче, от нравствено-индиферентно или направо от грешно състояние на душата /от страх от наказание или от съда на общественото мнение, от плахост, от вътрешна студенина или от желание човек да заслужи одобрение и да изглежда праведен/ няма никаква положителна ценност и се осъжда като фарисейство. Напротив, каещият се извършител на грешно действие със самото си покаяние показва, че неговата греховност не е вкоренена дълбоко в нравствения строеж на душата му и се съчетава с нравствено здраве; затова той е по-малко грешен, отколкото външно праведния фарисей. А когато това покаяние довежда до вътрешно очистване, човек достига такова преодоляване на греховното начало у себе си, което е съвършено недостъпно за този, който е загрижен само за праведността на своето поведение; и затова на “небесата повече се радват на един каещ се грешник, отколкото на деветдесет и девет праведника”.