Днес видях икони на св. преподобна Мария Египетска, как старецът Зосима я причастява. Припомних си житието на светицата, как старецът я среща в пустинята, разговора с нея и нейния разказ за някогашния ѝ живота на грешница, обръщането ѝ, подвизаването ѝ в египетската пустиня – житие чудно и само по себе си. Припомних си молбата ѝ отецът да дойде пак в пустинята следващата година на Велики Четвъртък, за да я причасти, как той отива, търси я и я вижда да се приближава към отсрещния бряг на реката, как се понася над водите ѝ. Припомних си, че казва на старецът да дойде на следващата година на мястото, където са се срещнали първия път, за да я погребе и от надписа, който му е оставила преди да умре той разбира, че е умряла в същия ден, когато я е причастил и е изминала незнайно как огромно разстояние за кратко време.
Замислих се за чудното житие на преподобната, за чудесата, за които свидетелства старецът Зосима, за провидението ѝ за часа на смъртта ѝ, които са ясен белег, че тя вече е била причастна на Христос още преди той да я срещне и да я причасти. На нея и до тогава ѝ е била присъща божествеността, светостта. Била е преподобна - подобна Богу. Достигнала приживе богоподобие. Такава е св. Мария Египетска.
Мисля си, по този повод, че причестяването с Христос вероятно е по-широко понятие от самото вкусване на Тялото и Кръвта Христови. Вероятно причастяването включва и всяко тайнствено приобщаване с Христос в състояние на усърдна молитва, всяко тайнствено приобщаване с Христос в състояние на дълбоко покаяние, всяко тайнствено приобщаване с Христос в състояние на благодарност за всичко, в състояние на безусловна любов, на търпение...
И вероятно вкусването на Тялото и Кръвта Христови без всичко това – молитва, покаяние, благодарност, търпение и любов ни е за осъждане, а не за спасение?