ИЗРАСТВАНЕ ВЪВ ВЯРАТА

Dete - 20 02 2010 - Sv Nedelia - Todorovden - Sofia - snimka VIgnatova.JPG

За чо­ве­ка ка­то Бо­жие съз­да­ние ня­ма въз­раст, в ко­я­то да е “т­вър­де ра­но” да бъ­де при­ве­ден към Бо­га и да за­поч­не да въз­рас­т­ва в Не­го.

Де­ца­та на 2, 3, 4 го­ди­ни ве­че мо­гат да имат по­ня­тие, че Бог съ­щес­т­ву­ва. Най-мал­ко­то и през ум не им ми­на­ва, че Бог не съ­щес­т­ву­ва. Съз­на­тел­ни ате­ис­ти в нев­ръс­т­на въз­раст ня­ма. Но ако ед­но де­те в сре­да­та си не е чу­ва­ло да се го­во­ри за Бо­га, не знае поч­ти ни­що за Не­го. До­ка­то ед­но де­те, рас­тя­що в хрис­ти­ян­с­ко се­мейс­т­во, ве­че при­е­ма при­със­т­ви­е­то на Бо­га в жи­во­та на се­мейс­т­во­то ка­то не­що ес­тес­т­ве­но.

Ре­ли­ги­оз­но­то въз­пи­та­ние на де­ца­та до 7-го­диш­на въз­раст се осъ­щес­т­вя­ва глав­но чрез ли­чен при­мер и ат­мос­фе­ра на лю­бов и мо­лит­ва у до­ма или в хра­ма. Та­ка се до­кос­ва сър­це­то на де­те­то, то въз­п­ри­е­ма мо­лит­ва­та и Бо­жи­е­то при­със­т­вие ка­то ре­ал­ност, ко­я­то не се нуж­дае от обяс­не­ния, убеж­да­ва­не и ло­ги­чес­ки до­ка­за­тел­с­т­ва.

Ко­га­то во­дим де­ца­та към Бо­га ­ лю­бов­та, мо­лит­ва­та и при­ме­рът на жи­вот, пос­ве­тен на Бо­га са да­леч по-ре­зул­тат­ни от ду­ми­те. Впро­чем точ­но те при­да­ват зна­че­ние на пре­по­да­ва­но­то зна­ние и пра­вят ду­ми­те въз­дейс­т­ва­щи.

Ако на­у­чим де­ца­та да оби­чат Бо­га и да Го до­пус­кат до все­ки ас­пект на жи­во­та си; ако ги на­у­чим да тър­сят и от­к­ри­ват Бо­жи­я­та во­ля за се­бе си, всич­ко ос­та­на­ло ще им се при­да­де (вж. Мат. 6:33). Чо­век, кой­то от де­те оби­ча Бо­га и се стре­ми към Не­го, до­ри да има про­пус­ки в бо­го­поз­на­ни­е­то си ­ ще ги по­пъл­ни, до­ри да гре­ши -­ ще се поп­ра­ви.

Де­ца­та от най-ран­на въз­раст мо­гат да по­лу­чат поз­на­ния за Бо­га и све­ти­и­те и от ико­ни­те. Ико­ни­те про­во­ки­рат дет­с­ки­те въп­ро­си и са­ми им от­го­ва­рят. Ико­ни­те пре­по­да­ват не­пос­ред­с­т­ве­но та­ки­ва дъл­бо­ки бо­гос­лов­с­ки поз­на­ния, за ко­и­то ина­че ще са не­об­хо­ди­ми то­мо­ве бо­гос­лов­с­ки пи­са­ния.

Нап­ри­мер ка­то срав­ня­ват ико­на­та на Раз­пя­ти­е­то с та­зи на Въз­к­ре­се­ни­е­то или Пре­об­ра­же­ни­е­то, де­ца­та пос­ти­гат дъл­бо­ко ду­хов­ни тай­ни. Въп­ре­ки че не са в със­то­я­ние ка­то нас въз­рас­т­ни­те да ра­ци­о­на­ли­зи­рат и вер­ба­ли­зи­рат тай­на­та, то ду­ми­те и из­ра­же­ни­е­то на ли­ца­та им яс­но по­каз­ват, че тя е про­ник­на­ла в сър­ца­та и умо­ве­те им.

Раз­би­ра се, пред­с­та­ва­та на ед­но де­те за Бо­га със си­гур­ност е по-раз­лич­на от та­зи на въз­рас­т­ни­те. Ед­но де­те мо­же да си ля­га с ду­ми­те: “Ле­ка нощ, Бо­же!” или ка­то се съ­буж­да, сниз­хо­ди­тел­но да поз­во­ля­ва на ан­ге­ли­те, ко­и­то са го па­зи­ли ця­ла нощ, да си от­по­чи­нат, до­ка­то хо­ди в ба­ня­та и за­кус­ва, но то­ва е вя­ра мно­го по-ис­тин­с­ка и от най-из­дър­жа­но­то бо­гос­лов­с­ки оп­ре­де­ле­ние.

По прин­цип не би­ва да се пре­чи на де­ца­та да мис­лят за Хрис­тос, ан­ге­ли­те и све­ти­и­те ка­то за при­я­те­ли, на ко­и­то всич­ко мо­же да се до­ве­ри. Де­ца­та чес­то се мо­лят и по­лу­ча­ват от­го­вор на мо­лит­ви­те си по въп­ро­си, ко­и­то на въз­рас­т­ни­те из­г­леж­дат нез­на­чи­тел­ни и смеш­ни. Не би­ва да ни оза­да­ча­ва фа­ми­ли­ар­ния на­чин, по кой­то раз­го­ва­рят с Бо­га и не­бес­ни­те си­ли. То­ва не­пос­ред­с­т­ве­но от­но­ше­ние към Хрис­тос е по-цен­но от вся­ко поз­на­ние. Ня­ма ни­що по-ху­ба­во и ду­хов­но здра­вос­лов­но от то­ва, чо­век от най-ран­на въз­раст да до­пус­не Хрис­тос в ежед­не­ви­е­то си и да ос­ве­ща­ва с при­със­т­ви­е­то Му всич­ки ас­пек­ти на своя жи­вот.

Смя­там, че при та­зи въз­раст е ра­но да го­во­рим за чу­де­са­та. За мал­ко­то де­те всич­ко е чуд­но. То­ва, ко­е­то тряб­ва да раз­к­ри­ва­ме в раз­ка­зи­те си, е Бо­жи­я­та лю­бов и учас­ти­е­то на Бо­га в жи­во­та на хо­ра­та.

Де­ца­та до 7-го­диш­на въз­раст тряб­ва да се за­поз­на­ят прак­ти­чес­ки с хра­ма и пред­ме­ти­те в не­го, да ги ви­дят, да ги до­кос­нат, да ги по­чув­с­т­ват със се­ти­ва­та си; да зна­ят как да се пок­ла­нят на ико­ни­те и кръс­та, как да вли­зат и из­ли­зат от хра­ма, да па­лят све­щи и да взи­мат бла­гос­ло­ве­ние от ду­хов­ник. Още от най-ран­на въз­раст де­ца­та тряб­ва да се при­час­тя­ват, за да се ос­ве­ща­ват от Хрис­та, за да са с Не­го.

При де­ца­та на въз­раст от 8 до 11 г. по­ка­за­тел за то­ва, как­во и как да пре­по­да­ва­ме, тряб­ва да са въп­ро­си­те, ко­и­то въл­ну­ват де­ца­та на та­зи въз­раст. Ако във все­ки един етап от раз­ви­ти­е­то им не се вслуш­ва­ме във въп­ро­си­те и проб­ле­ми­те на де­ца­та, рис­ку­ва­ме да се ока­жем не­а­дек­ват­ни и да ги за­гу­бим за вя­ра­та.

Не би­ва да до­пус­ка­ме греш­ка­та да го­во­рим на 8-9 го­диш­ни­те слож­но и не­раз­би­ра­е­мо или об­рат­но ­ на 10-12 го­диш­ни­те (ко­и­то ве­че са скеп­ти­ци) да го­во­рим мал­ко при­ми­тив­но, не­дос­та­тъч­но обос­но­ва­но и ло­гич­но.

Дру­го, с ко­е­то тряб­ва да се съ­об­ра­зя­ва­ме за­дъл­жи­тел­но при та­зи въз­раст, са зна­ни­я­та, ко­и­то уче­ни­ци­те по­лу­ча­ват по дру­ги­те пред­ме­ти в свет­с­ко­то учи­ли­ще, за да зна­ем как­ви съм­не­ния и про­ти­во­ре­чия би­ха въз­ник­на­ли у де­ца­та и как да им от­го­во­рим.

При за­ни­ма­ни­я­та със Ста­рия и Но­вия За­вет в та­зи въз­раст ве­че мо­жем да под­ре­дим от­дел­ни­те раз­ка­зи хро­но­ло­ги­чес­ки, да прос­ле­дим ве­ри­га­та на ис­то­ри­я­та на спа­се­ни­е­то: гре­хо­па­де­ни­е­то на чо­ве­чес­т­во­то, мно­го­бо­жи­е­то в про­ти­во­вес на еди­но­бо­жи­е­то, ес­тес­т­ве­ния нрав­с­т­вен за­кон, Мо­и­се­е­вия, про­ро­ци­те, очак­ва­не­то на Спа­си­те­ля, явя­ва­не­то Му в све­та, раз­п­рос­т­ра­не­ни­е­то на Еван­ге­ли­е­то.

Ис­тин­с­ка­та стой­ност на един урок по ре­ли­гия се из­мер­ва не с ко­ли­чес­т­во­то за­па­ме­те­ни фак­ти, а с то­ва да­ли де­ца­та из­ли­зат от час с по-дъл­бо­ко сър­деч­но убеж­де­ние, че ис­тин­с­ки­ят жи­вот е жи­вот в Цър­к­ва­та Хрис­то­ва.

Най-доб­ри са оне­зи пра­вос­лав­ни пе­да­го­зи, ко­и­то се раз­би­рат доб­ре с де­ца­та, вслуш­ват се в тях, опит­ват се да ги раз­бе­рат и да под­к­ре­пят тях­но­то раз­ви­тие. По­ня­ко­га мно­го по-ду­хов­но по­лез­но е да по­го­во­рим за не­що, ко­е­то сил­но за­ни­ма­ва съз­на­ни­е­то на де­ца­та, да се опи­та­ме да ос­вет­лим проб­ле­ма пра­вос­лав­но и за­ед­но да го раз­ре­шим, от­кол­ко­то да из­пъл­ним точ­но на­чер­та­на­та си прог­ра­ма.

Въз­рас­т­ни­те са склон­ни да смя­тат, че ако Бог не е пред­мет на един раз­го­вор, то Той не при­със­т­ва в не­го, но то­ва не е та­ка. За да се из­г­ра­ди връз­ка на до­ве­рие и лю­бов с де­ца­та, мо­же да се на­ло­жи учи­те­лят ча­со­ве на­ред да го­во­ри за те­ле­ви­зия, при­я­тел­с­т­во, иг­ри, учи­лищ­ни и се­мей­ни проб­ле­ми пре­ди изоб­що да спо­ме­не за Бо­га. Но съп­ри­час­ти­е­то, вни­ма­ни­е­то към дру­гия и до­ве­ри­е­то, с ко­е­то хо­ра­та си го­во­рят, са бе­лег за Бо­жи­е­то бла­го­дат­но при­със­т­вие и от­во­ре­на вра­та за Не­го.

За та­зи въз­раст от из­к­лю­чи­тел­на важ­ност е да се да­де на де­ца­та вяр­на пред­с­та­ва за грях и по­ка­я­ние. На­ла­га се да раз­би­ем тях­на­та “ко­ли­чес­т­ве­на” пред­с­та­ва за гре­ха: из­лъ­гал съм мал­ко ­ ма­лък е гре­хът ми, от­к­рад­нал съм не­що мал­ко ­ ма­лък ми е гре­хът и т. н. Спо­ред о. Ал. Шме­ман най-важ­но­то е да се вну­ши на де­ца­та, че гре­хът ­ то­ва е да огор­чим Бо­га. И още ­ да на­ру­шим лю­бов­та меж­ду хо­ра­та с лъ­жи, оби­ди или не­що дру­го. До то­ва раз­би­ра­не за гре­ха ка­то де­ло, ми­съл, или чув­с­т­во, ко­е­то раз­ру­ша­ва лю­бов­та, де­те­то труд­но мо­же да стиг­не са­моv. То­ва е раз­би­ра­не, ко­е­то ня­кой тряб­ва да му да­де.

На 8-11 го­диш­на въз­раст де­ца­та мра­зят слад­ни­ка­ви раз­каз­че­та за доб­ри де­чи­ца. Но до­бър под­ход е да им се пред­с­та­вят раз­лич­ни жи­тейс­ки си­ту­а­ции и да им се пос­та­вя въп­ро­сът: “Как да пос­тъ­пим в то­зи слу­чай?” Ос­вен че тряб­ва да се пос­тъп­ва по хрис­ти­ян­с­ки, ве­че ще ни се на­ло­жи да обяс­ня­ва­ме и за­що та­ка да тряб­ва.

На та­зи въз­раст ве­че тряб­ва да се ра­зяс­ня­ва на де­ца­та хо­дът на бо­гос­лу­же­ни­е­то. Ин­те­ре­сен пох­ват е из­пол­з­ва­не­то на кар­тич­ки, на ко­и­то с прос­ти кар­тин­ки са изоб­ра­зе­ни важ­ни­те мо­мен­ти от ре­да на ли­тур­ги­я­та. Вся­ко де­те тряб­ва да се опит­ва да под­реж­да раз­бър­ка­ни­те кар­тин­ки пра­вил­но, да схва­не в най-об­щи ли­нии ло­ги­чес­ка­та пос­ле­до­ва­тел­ност на бо­гос­лу­же­ни­е­то. Та­ка и в хра­ма ще знае как­во ста­ва, как­во след­ва и са­мо ще си от­го­ва­ря на въп­ро­са: “Ко­га ще свър­ши?” ­ лю­бим на де­ца­та от та­зи въз­раст. 8-11 го­диш­ни­те де­ца ве­че тряб­ва да се за­поз­на­ват с тайн­с­т­ва­та, в ко­и­то те са­ми­те учас­т­ват: кръ­ще­ние, ми­ро­по­маз­ва­не, из­по­вед и при­час­тие. В Пра­вос­лав­на­та цър­к­ва от 7-го­диш­на въз­раст де­ца­та ве­че пос­тят и се из­по­вяд­ват, та­ка че на­ло­жи­тел­но е ве­че да зна­ят за пос­та и не­го­ва­та ду­хов­на стра­на, да се раз­ши­рят и за­дъл­бо­чат поз­на­ни­я­та им за мо­лит­ва­та и как да се под­гот­вят за из­по­вед.

Най-важ­но­то в пре­по­да­ва­не­то на ре­ли­гия на юно­ши­те е да съ­у­ме­ем да им да­дем раз­би­ра­не­то, че вя­ра­та, ре­ли­ги­я­та, ду­хов­ни­те цен­нос­ти на хрис­ти­ян­с­т­во­то имат от­но­ше­ние към оне­зи проб­ле­ми, от ко­и­то те ос­т­ро се ин­те­ре­су­ват в та­зи въз­раст: сми­съ­ла на жи­во­та, от­но­ше­ни­я­та меж­ду по­ло­ве­те, соб­с­т­ве­но­то приз­ва­ние, уни­кал­ност­та и цен­ност­та на вся­ко чо­веш­ко съ­щес­т­во и т. н. Тряб­ва да се на­ме­рят, да се на­пи­пат те­ми­те, ко­и­то за юно­ши­те са ак­ту­ал­ни и ин­те­рес­ни, и по тях да се раз­го­ва­ря.

Де­ца­та на та­зи въз­раст имат яс­но съз­на­ние, че те са сво­бод­ни лич­нос­ти, че имат свой ли­чен жи­вот, те тър­сят се­бе си, тър­сят сми­съ­ла, пи­тат се как да пос­тъп­ват. Ние тряб­ва да им по­ма­га­ме не с го­то­ви от­го­во­ри, а да им по­ка­жем как да тър­сят и да от­к­ри­ват от­го­во­ри­те на въп­ро­си­те си в пра­вос­ла­ви­е­то. Да не гле­дат на ре­ли­ги­я­та ка­то на не­що от­дел­но от жи­во­та. Мно­го важ­но е от­но­ше­ни­е­то на пре­по­да­ва­те­ля към все­ки един от тях ка­то към уни­кал­на и цен­на лич­ност. Да виж­да­ме все­ки от уче­ни­ци­те та­къв ка­къв­то е и да се ста­ра­ем да го раз­бе­рем и да го оби­ча­ме та­къв.

Ко­га­то се от­на­ся до ре­ли­ги­оз­но об­ра­зо­ва­ние, ви­на­ги тряб­ва да има­ме пред­вид да­леч­на­та пер­с­пек­ти­ва. Да­ли де­те­то ще из­рас­те с ду­хов­но здра­во от­но­ше­ние към Хрис­тос, Цър­к­ва­та и тайн­с­т­ва­та, за­ви­си от се­ме­на­та, ко­и­то ще по­се­ем ние, не­го­ви­те нас­тав­ни­ци. Ако де­ца­та при­до­би­ят жи­во об­ще­ние с Хрис­тос, въп­ре­ки из­ку­ше­ни­я­та на вре­ме­то ще из­рас­нат ка­то ду­хов­ни лич­нос­ти и та­ка ще из­пъл­нят сво­е­то чо­веш­ко наз­на­че­ние.

Що се от­на­ся до пре­по­да­ва­те­ля по ре­ли­гия, мно­го важ­но е не­го­во­то усе­ща­не за приз­ва­ние, за ми­сия. Да тър­си и да при­е­ма Бо­жи­е­то во­ди­тел­с­т­во в сво­я­та ра­бо­та, стру­ва ми се е да­леч по-важ­но от стрик­т­но­то при­дър­жа­не към ме­то­ди­чес­ки­те пра­ви­ла и учеб­на­та прог­ра­ма.

Важ­но е да при­е­мем, че в сво­я­та ра­бо­та ще има­ме и ус­пе­хи и не­у­да­чи, но не би­ва ни­то ус­пе­хи­те да ни ка­рат да се пре­въз­на­ся­ме, ни­то не­ус­пе­хи­те ­ да уни­ва­ме. Все­ки хрис­ти­я­нин е пре­ди всич­ко Бо­жи слу­жи­тел. Тряб­ва Не­му да от­да­ва­ме и ра­зо­ча­ро­ва­ни­я­та, и тер­за­ни­я­та си, и сла­ва­та.