Не, аз още не съм се научил да разпознавам и да нося своята вина. За това са ми необходими повече мъжество и смирение. Но може би някой ден все пак ще се науча.
Колко досадно, понякога дори мъчително трудно е да видиш и да признаеш вината си. Душата започва неспокойно да се гърчи, а после се ожесточава и не желае да види истината. Иска ти се непременно да се оправдаеш, да отхвърлиш вината си, да я припишеш на друг или други, а най-важното – да докажеш не само на другите, но и на самия себе си – да, тъкмо на самия себе си – че „аз нямам нищо общо с това” и ни най-малко не съм виновен. Виновни са всички околни, в крайна сметка целият свят, само не и аз: врагове и приятели, природата и хората, родителите и възпитателите, трагичното стечение на обстоятелствата и трудните условия, „средата” и „ влиянието”, небето и адът, но не аз! И това може да се докаже, необходимо е да се потвърди, защото „тук не може да има никакво съмнение”...
Ах, тази предателска потребност от самооправдание! Тъкмо тя ме издава... Това тичане за доказателства... Защо са ми те, щом твърдо, категорично съм убеден, че „нямам нищо общо с това”? Кой иска от мен доказателства? Кой ме подозира, ако не аз самият? Но това свидетелства, че дълбоко в душата си все пак се смятам за виновен; че има някакъв тих глас, който тайно ми го нашепва и не ме оставя на мира...
И не щеш ли, под влиянието на тези неочаквани съображения аз преставам да бягам от собствената си вина... И това е краят на малодушното безпокойство. Готов съм да приема мисълта, че съм виновен, да си изясня в какво именно и да призная вината си. Та нали страхливостта е вкарала мнозина в тежки вътрешни противоречия, в раздор със самите себе си, в раздвоение на личността, а някои е докарала и до халюцинации. Но аз съм готов... Нека говори моят обвинител.
Да, необходимо е мъжество, за да изследваш спокойно вината си и да не търсиш спасение от нея в бягство. Необходимо е смирение. Ако човек не надценява силите и качествата си, ако не е в собствените си очи „най-умната” и „най-добрата” личност, той винаги ще бъде готов да допусне, че е виновен. Защо да разглеждаме всичките си постъпки откъм най-добрата, най-благородната им страна? Що за наивност... Откъде е тази потребност да се правим – пред себе си и пред другите – на всичко предвиждащи и непогрешими праведници? Защо да идеализираме подбудите си и да се успокояваме единствено когато невъзможният образ на „чистота” и „величие” засияе над името ни? Кой от нас няма грешни желания и помисли? Кой от нас е праведник по рождение и светец от майчината утроба?....
Не, тепърва ми предстои да се науча какво е вина и как да я разпознавам и нося в живота. Как да се науча на това?
Преди всичко трябва да разбера, че всички хора, без изключение, докато живеят на земята, са съучастници във всеобщата световна вина; волно или неволно, но също така и чрез безволие и чрез страхливо отклоняване от волево решение; с действие и бездействие, но също и с половинчато действие или с пилатовско „измиване на ръцете”(виж.Мат.27:24), с чувства и мисли, но и с тъпа безчувственост и с несмутима липса на мисъл. Ние сме съучастници във вината на целия свят – непосредствено и чрез посредничеството на другите, обидени или заразени от нас, и чрез посредничеството на трети, които не познаваме, но са изпаднали под лошото ни влияние. Цялото човечество живее в единно духовно пространство, което ни включва в себе си и ни свързва. Ние сякаш вдишваме и издишваме този общ духовен въздух на битието; и изпращаме в него свои „ вълни” или „лъчи” дори когато не мислим за това и не го искаме, и възприемаме от него чужди лъчи дори когато нищо не знаем за това. Всяка лукава мисъл, всяко ненавистно чувство, всяко зло желание неусетно отравят духовния въздух на света и чрез него се предават на всички индивиди. И всяка искра чиста любов, всяко добро движение на волята, всяка самотна и безмълвна молитва, всеки сърдечен и почтен помисъл се излъчват в тази обща жизнена среда и носят светлина, топлина и пречистване. Ние несъзнателно и полусъзнателно четем по очите си и по чертите на лицата си, чуваме звука и вибрацията на гласа, виждаме в жестовете, в походката и в почерка много съкровени неща, неизвършени, неизразими, и като ги възприемаме, ги носим със себе си и ги предаваме на другите. Ненапразно Кашчей Безсмъртни обмисля коварните си замисли. Баба Яга ненапразно чука в хаванче злобата си. Сатанистите не без цел и не без резултат се вглъбяват в медитациите си. Но и усамотената молитва на Симеон Стълпник свети на света благодатно и резултатно. А незнайните праведници, благодарение на които устояват градове и царства (виж.Бит.18:22-33), са истинската, реалната основа на човешкия живот.
Ето защо на света няма „виновни” и „невинни” хора. Има само такива, които знаят, че са виновни и умеят да носят своята и общосветовната вина, и такива, които в слепотата си не знаят това и си внушават, че са невинни и за такива се представят пред другите. Първите имат достатъчно мъжество и смирение, за да не си затварят очите за вината си. Те знаят истинското положение в света, знаят, че всички хора са взаимосвързани, и се стараят да очистват и обезвреждат изпращаните от тях духовни лъчи. Стараят се да не отравят, да не заразяват духовния въздух на света, напротив, стремят се да му дават светлина и топлина. Помнят, че са виновни, и искат да схванат вината си, за да спрат лошото й въздействие и да не я задълбочават. Мислят за нея спокойно и достойно, без да се афектират и да преувеличават и без да затъват в дреболии. Самопознанието им служи на света и винаги е готово да му служи. Те са носители на световната вина, очистват света и заздравяват духовната му тъкан.
А другите са вечни бегълци, безнадеждно „ спасяващи” се от вината си: тъй като вината им ги гони, подобно на древните еринии( в гр.митология богини на отмъщението). Те си въобразяват, че отговарят само за онова, което обмислено и преднамерено са осъществили в живота и си нямат хабер за единия световен простор и за общата световна вина, в която всички нишки са сплетени в неразплитаемо единство. Търсят покой в мнимата си невинност, която за тях, както и за всички останали хора, е недостъпна. Колко умно и последователно размишляват, с какви изумително силни съждения разобличават ближните си, показват им грешките, обвиняват ги, приковават ги към позорния стълб... И все защото им се струва, че по този начин оправдават себе си. Но щом работата стигне до тях самите, начаса стават недалновидни, непредвидливи, наивни и глупави. Да знаеха как по този начин вредят на себе си и на света... Те се стремят да си докажат, че са „много добри” и „абсолютно невинни”, че следователно няма какво да променят в себе си и не трябва да се усъвършенстват. Но именно вследствие на това лъчите, които изпращат в света, остават хаотични и неочистени, а световният въздух, вече отровен и болен, всмуква отново и отново лъхащите от тях отрови на пошлостта, омразата и злобата...
Ако съм видял и разбрал всичко това, значи съм на прав път. Всеки от нас трябва най-напред да помете и подреди собствения си дом. Оттам започвам и аз.
И така, не търся спасение в бягството. Приемам вината си и я нося нататък – спокойно, честно и мъжествено. Навярно ще преживея и тежки, болезнени часове; но тази болка е очистителна и полезна. Ще търся и ще намирам вината си не само в това, което съм извършил, не само в думите и постъпките си, но и по-нататък, по-дълбоко, по-интимно – в неизразените на пръв поглед, а може би и неизречени душевни състояния, там, където започва абсолютната ми самота и където самопознанието ми не прониква. Навсякъде, където не ми достигат любов и прошка; навсякъде, където забравям за единното духовно пространство; навсякъде, където преставам да служа на Бога и да върша Неговото дело или където по един или друг начин не съм изцяло отдаден на това служение.
Щом веднъж съм разбрал вината си, съжалението ми за нея трябва да се превърне в истинско страдание, достигащо до разкаяние и готовност да я изкупя; най-важното – достигащо до решението да се променя и да постъпвам другояче. Така в мен израства истинско чувство за отговорност; то оттук нататък ще бди над всяка моя постъпка.
Изследвайки личната си вина, намирам и разплитам сто различни нишки, зависимости и отношения с другите хора. Пред мен постепенно започва да се разгръща тъканта на обществения живот; лека-полека привиквам да възприемам и съзерцавам духовното битие; и ето че започвам да схващам какво в действителност „изпращам” в този общ въздух и какво „получавам” от него. Това ме научава правилно да измервам степента на вината си и да не падам под нейното бреме. Сурова, но неоценима школа. Всяка стъпка се превръща за мен в стъпало, водещо към укрепване на духа и характера. Без да се обърквам и да се отчайвам, виждам целия си живот като дълга верига от осъдителни състояния и деяния; оттам черпя мъжество и смирение.
И доколкото постигам това, получавам моралното право да изследвам въпроса за чуждата вина; не за да изобличавам другите и да ги осъждам – тази потребност ми става все по-чужда, - но за да вниквам в житейските им ситуации и в душевните им състояния така, че да се озовавам на мястото на виновния човек, сякаш неговата вина е моя. Това значително увеличава и задълбочава усета ми за виновност и така постепенно се научавам да нося не само собствената си вина, но и чуждата: да я нося, т.е. да я преодолявам духом и с любов.
Но, право да си кажа, още съм далеч от това... Не знам дали някога ще овладея това умение... Може би не... Но в едно съм сигурен, а именно – че съм открил верния път...
Източник: „Пеещо сърце”, издателство "Омофор"