Любовта към враговете според преподобни Силуан Атонски

022.jpg

Любовта стои на първо място в християнството. Тя именно описва Божието битие и явява неговия лик (ήθος). Бог е любов: любов е като единосъщна и неразделна лична, т.е. от лица Троица. Любовта на Бога се изявява в света чрез неговите действия (ενέργιες). Сътворението на света, запазването му и въобще цялото дело на Божия промисъл[1], което завършва с въчеловечването на Бога в Христа, е дело на тази любов. Човекът също е творение на любовта. Но като творение „по образ и подобие” на Бога, той изначално носи в своята природа отражението на божията любов, а постига своята пълнота като участва и напредва в нея.

„Страх и трепет завладяват душата ми, когато поискам да пиша за любовта на Бога”, казва свети Силуан. „Сърцето ми е бедно и няма сила на опише любовта на Господа”[2]. Ако преподобният Силуан е завладян от такива чувства, когато желае да пише за Божията любов, какво трябва да стане с нас, когато тръгваме да доближим тази тема? Доколкото обаче, както рекохме, любовта е на първо място в нашата вяра, и доколкото описва битието на Бога и подобава да описва, макар и замъглено, и нашия облик, длъжни сме, според силите си, да я доближим, подпомагани от опита и учението на Отците на Църквата и най-вече от преподобния Силуан Атонски, който настойчиво говореше за любовта към враговете.

В станалата вече класическа творба „Преподобний Силуан Афонский” духовното чедо и житиеписец на преподобни Силуан, старецът Софроний, пише относно светията, че „различаваше хората не на врагове и приятели, а на такива, които са познали Бога и такива, които не Го познават”[3]. Всемирната и съборна съвест на този светогорски монах не му позволяваше да разкъсва единосъщното човечество на приятелско и вражеско и по този начин да изключва (смалява) всемирността на човека. Като истинска и неподправена, християнската любов включва и враговете. И тази любов уподобява човека с Бога.

Любещият Бога, пази Неговите заповеди. А пазенето на заповедите се събира в пазенето на двойната заповед за любовта: „възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум: тази е първа и най-голяма заповед; а втора, подобна ней, е: възлюби ближния си като себе си; на тия две заповеди се крепи целият закон и пророците”[4].

Първенството принадлежи на любовта към Бога. Тя е, която изработва любовта към ближния. Но и любовта към ближния води до любовта към Бога, тоест на практика става дума за една любов с две действия, неразделимо разделени в нея – към Бога и към човека. Както забелязва Старецът Софроний „любовта към Бога и любовта към ближния съставят един живот. Затова, яко някой вярва, че живее по Бога (букв. „в” Бога) и люби Бога, но ненавижда брат си[5], се намира в прелест. По този начин втората заповед ни дава възможност да се уверим дали живеем истинно в истинния Бог”[6].

Заповедта за любовта към Бога е отправена към цялото битие на човека. Не съществува област или нещо в човешкото съществуване, което да не трябва или да не може да участва в любовта на Бога. Човекът е призован да възлюби Бога с цялото си сърце, с цялата си душа и с целия си разум. Така целият човек се единява с Бога и става причастник на божия живот. Как, обаче, може да стане жива и да се опише тази любов на човека към Бога. Въпросът получава своя отговор от самия Христос: „който има заповедите Ми и ги пази, той е, който Ме люби”[7]. Любовта на човека към Бога бива жива и се изразява в пазенето на Неговите заповеди.

Не всички човеци любят Бога еднакво. Описвайки различните степени на човешката любов към Бога, преподобни Силуан пише: „Има малка любов, има средна, има и съвършена. Страхуващият се от греха, люби Бога. Имащият умиление, люби повече. Носещият в душата си свет и радост, люби още повече. А онзи, който има благодат в душата и в тялото, той има съвършена любов. Такава благодат дава Светият Дух на мъчениците и с нея те доблестно понасят всички болки”[8].

Втората голяма заповед призовава човека да възлюби ближния си „като себе си”. Тази любов може да е жива на две равнища 1) психологическо или обществено и 2) битийно или духовно. При първото верният люби ближния си както люби и себе си – без да преодолява разцеплението, което съществува между него и ближния (тоест себелюбиво). Тази любов може да бъде най-добрият вид любов сред разпокъсания ни свят, но не е съвършената любов, която Християнинът може да живее. Съвършенството на християнската любов се намира при битийното или духовното равнище, където изчезва всяко разцепление между „аз” и „ти”. Тук вече христия-нинът не разграничава себе си от ближния, но го люби както самия себе си: люби го като член на едно и неразделно тяло, към което и самият той принадлежи. Люби го като вижда в негово лице действителния себе си, собствения си живот. „Нашият брат е нашият живот”, казва преп. Силуан. С пазенето на тази заповед оживява единосъщието на човешкия род, а осъществяването на заповедта води цялото човечество към това да бъде „един само Ч[ел]овек”[9].

Става ясно, че под „ближен” се разбира без каквито и да било ограничения всеки човек. Ближният не се определя по обективни белези, но се усеща (букв. приближава) чрез любовта и му служим чрез себеотдайността и жертвоготовността. Ближен не е само познатият, но и чуждият; не е само приятелят, но и врагът. Любовта към врага е най-вече същественият белег на християнската любов. Тя е пробният камък, с който общо може да се изследва и удостовери нейното наличие: „И ако обичате ония, които вас обичат, каква вам награда? Защото и грешниците обичат ония, които тях обичат. И ако правите добро на ония, които и вам правят добро, каква вам награда? Защото и грешниците правят същото. И ако давате заем на ония, от които се надявате да го получите назад, каква вам награда? Защото и грешниците дават заем на грешници, за да получат същото. Но вие обичайте враговете си, и правете добро, и назаем давайте, без да очаквате нещо; и ще ви бъде наградата голяма, и ще бъдете синове на Всевишния; защото Той е благ и към неблагодарните, и към злите”[10].

Господ, казва св. Силуан, ни даде заповедта да любим един другиго и да любим враговете. „Но как да ги любим, когато ни сторват зло? Или как да любим онези, които гонят Светата Църква?[11]” Тази любов не е възможна за човека, освен единствено с благодатта на Светия Дух. Обаче непозналият Духа Свети, не разбира как е възможно да люби враговете, нито пък приема такава любов.[12] За да приеме благодатта на Светия Дух, вярващият трябва да да се подвизава. В началото, отбелязва преп. Силуан, „насилвай сърцето си да люби враговете и Господ, виждайки доброто ти разположение, ще ти подаде нужната помощ. Самият опит ще те убеди в това”[13].

Любовта към враговете не се постига като естествено упражнение. Въобще не е естествено някой да люби оногова, който цели неговото заличаване. Тази любов оживява единствено като благодатно състояние. За да възлюби някой своите враговете, трябва да има велика благодат в себе си. Тази благодат, според преп. Силуан, не е съвършена; но е достатъчна за спасение.[14] Нужно е верният непрестанно да бди, за да не загуби тази благодат. Заради това, преп. Силуан съветва, веднага щом някой те засегне (обиди, провокира), помолисе Богу за него и така ще запазиш мира Божи в душата си.[15]

За да яви духа на Християнството по този въпрос, преп. Силуан посочва отговора, който Христос дава на двамата си ученици Яков и Йоан, когато, по пътя им към Йерусалим, Самарииците отказват да го приемат. Τогава, на предложението на двамата си ученика да поискат небесен огън да изгори Самарииците, Христос милостивно им отвръща: „дойдох, не за да погубя човешки души, а да спася”[16]. Така и ние, добавя преп. Силуан, подобава да имаме една мисъл: „всички да се спасят”[17].

Старецът Софроний отбелязва, че където има „врагове, има и неудовлетворение (букв. отхвърляне). Неудовлетворението неизбежно отлъчва човека от божествената пълнота и той вече е извън Бога…Онези, които ненавиждат и отблъскват брата, са частични: не са познали истинния Бог, Който е прегръщаща всичко любов, и не са намерили пътя, водещ към Него”[18]. Преп. Силуан посочва, че желаещият лошо за враговете „показва, че няма любовта Божия и все още не е познал Бога. Показва по-скоро, че неприязненният дух се е вмъкнал в сърцето му и носи лоши помисли, защото, според Господните думи, от сърцето изхождат благите или неприязнени помисли”[19].

Ненавиждането (омразата) разделя хората. Противопоставя се на единосъщието на тяхната природа и е болестно и противоприродно състояние. Ето защо и любовта към ближния не може да бъде съвършена, ако без разлика не е включва всички човеци. Преподобни Максим Изповедник пише следното: „Ако ненавиждаш някого, някого пък нито ненавиждаш, нито любиш, другиго любиш, но умерено, друг пък любиш горещо, разбери от това неравенство, че си далече от съвършената любов, която преполага да любиш всеки човек еднакво”[20].

Любовта към ближния не може да бъде основата на любовта към Бога. Разбира се, любовта към ближния се свързва неразривно с любовта към Бога, но изворът на любовта е Богът. Ето защо истинната любов към човека се основава на любовта към Бога. Истинната любов към Бога се преобразува в истинна любов към човека. Затова и преп. Силуан непрестанно утвърждава, че който не люби враговете, в него няма любов Божия и благодатта още не се е вселила.[21] Обикновено човек приема любовта себеогледано (егоцентрично) и користно. Осамостойностява себе си и забравя, че любовта му не е Бог, но Бог_ът е любов. И ако човешката любов не се съгласува с Божия волята, означава че не е истинна. но престорена и телесновтренчена.

По някой път се случва човешката любов да бъде обърната само към Бога и да забрави човека, или да бъде обърната само към човека и да забрави Бога. И в двата случая любовта не е истинна. Както казва апостолът и благовестник Йоан: „Който каже: "любя Бога", а мрази брата си, лъжец е; защото, който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял? И ние имаме от Него тая заповед:. който люби Бога, да люби и брата си”[22].Божията благодат, посочва преп. Силуан, идва и се запазва чрез любовта към брата (пак там, с 450).

Любовта е посята в човека като „семенно слово” (σπερματικός λόγος). Едновременно с това, обаче, тя е дадена и като заповед за изпълнение. Като „семенно слово” любовта съществува в човешката природа, но като изпълнение на заповедта тя е подвиг на добродетелта и плод на Светия Дух.[23] Това показва, че любовта е битийна съставна част на човешката природа, но също и основен фактор на сподобяването му и издигането му като човек. Без пазенето на заповедта за любовта, както бе преподадена от Христос и се яви в негово лице с живота му и със смъртта му, нейното „семенно слово”, което е в природата на човека, не дава плод.

Първият опит на любовта се дава на човека с майчината любов още от вътреутробния живот. С него започва нейното чувстване и живеене в света. И затова липсата (лишаването) на майчина любов обикновено има язвителни (травматични) последици в душата на децата. Майчината любов е естествена и има в себе си елемента на безкористието. От тази гледна точка майчината любов е най-дълбоката естествена любов. Но колкото по-дълбока е любовта, посочва преп. Силуан, толкова по-голяма е скръбта.[24] И затова майчината скръб е най-голямата на равнището на естествения живот.

Целта на нравствения живот на Християнина трябва винаги да бъде преминаването от користна към безкористна любов. И това изобщо не е лесно, нито просто. Користта (личната изгода) е най-крепката опора в живота на тленния и смъртен човек: извира от чувството за самосъхранение и се свързва със страха от смъртта. Напротив, безкористието предполага себеотрицание и преодоляване на смъртния страх. Тези неща, обаче, са непостижими за човека [от само себе си]: стават постижими с благодатта на Бога, която освобождава човека от тлението и смъртта и го отвежда във възкресението и истинния живот.

Разбира се, живеенето на безкористната любов се влияе и от външни фактори. В тази посока положително повлияваха напр. общинското чувство, което властваше в традиционното земеделско общество, общежитийният дух, който монашеството изработваше и който беше идеалът за обществен живот на православните народи.

Обратно, индивидно-насоченият дух на съвремието и изгодо-ориентацията на днешния живот и цивилизация никак не помагат за израстването на безкористната любов. Така се вижда огромната важност на присъствието (съществуването) на монашеското общежитие за днешното общество.

Любовта не е отвлечено или недостъпно понятие, но съществува в човешките лица и се вижда в междуличностните и обществени отношения. Често, казва преп. Силуан, „стига един поздрав, за да почувства душата блага промяна в себе си. И обратно – един поглед на досада стига, за да се отдалечи любовта и благодатта Божия”[25]. Едновременно с това любовта се свързва и с правилата (разпоредбите – θεσμοί) на обществения живот – тя се отпечатва в него, когато съществува в лицата. Това се удостоверява и от влиянието, което през годините Християните са упражнявали върху оформянето на правилата на обществения живот. Същото, обаче, се случва и с нейния отрицателен образ. Когато любовта отсъства от лицата, отсъствието се усеща не само в междуличностните отношения, но и в правилата на обществения живот.

Църквата е общество на любовта. Общество, където става възможно живеенето на любовта на Троичния Бог. В ежедневието повтарянето на Адамовия грях става със себе-остойностяването на човека[26], себе-вгледаното му уединяване[27] и себе-издигането му в съдия и оценител на останалите хора. Обаче Христос зове хората на се смирят пред Бога, да отворят сърцата си и да не съдят другите, но да ги любят и да им прощават.

Човекът не е в състояние справедливо да съди другите, защото не знае всичко, както знае Бог. Когато, обаче, се упражни в смирение и достигне духовна зрялост да не съди другите, но да отглежда добри помисли за тях, получава дара на разсъждението и може правилно да разбира и да различава всички хора. Любовта не прави разлики, но безразлично включва всички. Когато тя бъде ограничена до определени избрани и оставя неизбраните, лесно отива до ненавиждане[28] на неизбраните и разцепва човешката природа.

Хората и като лица, и като човечество узряват постепенно в любовта. Това се вижда и от историята на Божия промисъл за човека[29], където заповедта за любовта не се явява на хората в съвършения и вид отначало, но постепенно. Така Ветхият Завет като „възпитател в Христа” повика хората да отглеждат любовта в кръга на избрания народ. Показателна е следното степенуване, което се описва в книга Левит: „Аз съм Господ Бог ваш. Недей в ума си ненавижда брата си; с изобличение да изобличиш твоя ближен, и не ще приемеш грях заради него. И да не отмъщава ръката ти, и да не се гневиш на синовете на народа ти, и да възлюбиш твоя ближен като самия себе си: Аз съм Господ”[30]. В този текст любовта се явява като завършек на един път, който се осъществява четиристепенно.

На първата степен имаме отбягването на ненавистта спрямо брата. След това имаме изправителното изобличение, което трябва да става без никакво ненавиждане спрямо него. На третата степен имаме отбягването на отмъщението и злопаметството за предизвиканото лошо. На четвъртата степен имаме любовта към ближния, която трябва да бъде същата като любовта към себесамия.[31]

От друга страна „око за око и зъб за зъб”[32] не налага мъст, както някои грешно мислят, но ограничават дотук отплатата за злото, което някой е понесъл. В книгата Притчи става дума за въздаването на врага добро наместо зло: „Ако врагът ти е гладен, нахрани го с хляб; и ако е жаден, напой го с вода; защото, (правейки това) ти струпваш жар върху главата му"[33]. Въпреки че тук е налице подбуда към подвизаване в безкористна любов към враговете, заедно с това не престава, все пак, съществува и един вид благородна, но остра отплата.

Истинната любов се нерушимо свързва със страха Божи. Пазенето на Божите заповеди, което се оглавява с пазенето на заповедта за любовта, също води началото си от страха Божи. Този страх очиства душата на верния, прави я зряла и я води при любовта. Доколкото вярващият пази Божите заповеди, движим само от страха, дотолкова се обхожда користно като роб и духовният му живот има принудителен характер. Когато се подобри и пази заповедите, очаквайки възмездие, действа като наемник и не престава да бъде воден от корист. В този случай, обаче, отслабва принудителният характер на духовния живот и съобразяването с волята Божия може да става с желание и радост. Накрая, когато двигателят на пазенето на заповедите е любовта към Бога, тогава верният може да действа безкористно и не се чувства вече нито роб, нито наемник: чувства се свободен като чедо на своя Бог Отец и вижда Божите заповеди като средство за умиление и запазване на свободата.[34]

Мнозина разглеждат погрешно стойността на страха и смятат, че той трябва да бъде изхвърлен от отношенията на човека с Бога. От една гледна точка тази позиция изглежда правилна, а и съгласна с духа на Благовестието и Преданието на Църквата. И наистина евангелист Йоан пише изрично, че „в любовта страх няма, но съвършената любов пропъжда страха” (букв. „вън изхвърля страха”)[35]. Също така е известно казаното от Антоний Велики: „аз вече не се страхувам от Бога, но го любя”. По този въпрос стават големи недоразумения, когато се забрави първостепенната важност, която Божият страх има в духовния живот на човека. Същият Антоний Велики е казал за авва Памво, че „страхувайки се от Бога, накара Духа Божи да се всели в него”[36].

Изглежда да е някаква загадка съчетанието на любовта с справедливостта. И тази загадка е действително сериозна, когато се изследва със светски средства. Как може или с любов, или справедливо да се справиш с нещо? Как може да остане ненаказан някой, който насилва в тежест на другите? Нима прилагането на любовта благоразполага към разпространяване на несправедливостта? Нима прошката, която е призван да дава Християнинът на онези, които го онеправдават, съдейства за установяването на несправедливостта? С други думи, нима, в последна сметка, „не противится злу” (да не се противите на злото)[37], което проповяда Христос позволява необузданост на лошото?

Отговаряме на тези въпроси като отбелязваме следното. Бягането от съпротивата срещу лошото е най-успешното (резултатното) справяне с него. Фотий Велики казва: „Ако на удрящите по дясната страна всички подадат и другата, къде са тези, които ще удрят?”[38]. С бягането от съпротивата лошото се побеждава, и не се връща. По този начин се ограничава съществуването му в обществото. В обратния случай, въздаването за лошото става средство за неговото нарастване и увековечаване. Бягането от съпротивата отпраща лошото в миналото и отваря положителни възможности за бъдещето. Но на нивото на обществените отношения и правила намесата на съдебната власт е задължителна.

Християнинът, който люби, от любов не подминава несправедливостта, която се случва в тежест на ближния или обществото. Дори обратното – самата любов налага бързата му намеса за възстановяване на справедливостта. Колкото похвално е за верния да приема безропотно несправедливостта, която е в негова тежест, толкова укорително е да допуска и да е му е все едно за несправедливостта, която става в тежест на неговия ближен. Както забележително казва светият Златоуст, да търпи някой несправедливостта, която става в негова тежест е кротост, но да допуска несправедливостта, която става в тежест на други е „безмъжество” (страхливост).[39]

Любовта към враговете е изпълнение на двойната заповед за любовта, която обединява всичките Божи заповеди. Чрез любовта към враговете човекът се уподобява Богу, който люби всички хора, справедливи и несправедливи, и се жертва като човек, за да спаси враговете си (подч. мое – Й.Б.). Едновременно с това любовта към враговете оцелостява любовта към ближния, понеже включва цялото човечество и не разделя човешкото битие. И когато човекът живее тази пълнота на любовта, има действително общение с Бога: него Бог люби и нему се явява.[40]

Онова, което важи по отношение на личния живот, важи и по отношение на живота на Църквата. Църквата, както пише апостол Павел, е „стълб и утвърждение на истината”[41]. Свети Григорий Палама също отбелязва, че „които са на Христовата Църква са и на истината, а които не са на истината, не са нито на Христовата Църква”[42]. Любовта към враговете е най-сигурния оценител (критерий) на истината. Истинното богопознание съществува там, където съществува любов към враговете. Това означава, че тази любов е най-непоклатимият оценител за разпознаването на истинната Църква. Както отбелязва старецът Софроний, този оценител „може да се нарече всемирен, тъй като дава на всички нас възможността посредством душевната изява на духовния живот, който подлежи на проверката (изобличението) на съвестта, не само да определим духовното ни място, тоест да разберем дали личният ни път е истинен или лъжлив пред Бога, но също и да преценяваме учението на истинната Църква от чуждите и измислени неща, които се привнасят в нея”[43].

Живеенето на християнската любов, както по-общо живеенето на християнската нравственост (ηθική), става постепенно и с разсъждение. И затова е необходимо верните пастирски да повишават (κλιμάκωση) изкискванията в духа на снизхождението и благоволението (οικονομία), който дух, от своя страна, по начало отличава Православната Църква. Тук подобава да припомним разказа, който се свързва с Антоний Велики. Когато някои от братята го помолиха да им каже съзиждащо духа слово, той им посочи евангелското: „ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата” (Мат. 5:39). Те, обаче, отвърнаха, че не им стигат силите да го приложат. Тогава аввата им каза: „Ако не можете да обърнете и другата, и едната не ще понесете”. Но те отново показаха безсилие. Тогава преподобният старец се обърна към послушника си и му рече: „Направи им малко булгур, понеже нямат сили. Ако това не можете, а онова не искате, какво да ви правя? Молитви са нужни”[44].

Завършвайки представянето на живота и учението на преп. Силуан, Старецът Софроний пише: „Ако мислено хвърлим поглед към хилядолетната история на Християнството, пред нас ще се изправи едно безмерно богатство от постижения на християнската култура: колосални библиотеки…многобройни университети, академии, институти… величествени храмове…безбройни твърде ценни творения на другите изкуства: музика, рисуване, ваятелство, поезия; и други и премного други. Но Старецът (Силуан) като подминава всичко това, се спира само на едно: на смирението и на любовта към враговете. Всичко виси на това”[45].

„Ако някой се моли много и говее, но няма любов към враговете, душата му не може да има мир.[46] Любовта към враговете свидетелства за присъствието на благодатта. А присъствието на благодатта предизвиква мир в човешката душа. Християнинът е човек на мира. А мирът на душата е главното благо, което той в живота си трябва да пази. „Ако се помолиш за враговете си, забелязва преп. Силуан, тогава ще дойде мир и за теб. И когато любиш враговете си, знай че е голяма благодатта, която в теб живее…Ако нямаш любов, тогава поне не ги черни (клевети – διαβάλλω) и не ги проклинай и ще бъде по-добре. Ако обаче някой проклина и ругае, явно е че в него живее неприязнен, зъл дух, и ако не се покае, след смъртта си ще се отиде там, където живеят злите духове. Дано, допълва старецът, Господ избави всяка душа от такава беда”[47]. Любовта към враговете не е извънредно дело или нравствен лукс, но видоосъставяща разлика и изключителен признак на християнската любов.

Превел Йордан Банев