Апостол Павел казва: „Помнете вашите наставници” (Евр.13:7). Обикновено ние наричаме наставници хората, които са оказали положително влияние върху нашия живот. Като правило това са хора, които добре познаваме… Но не винаги се случва така. Аз с благодарност си спомням хора, които съм познавал съвсем бегло, но ги смятам за мои истински наставници в основното „деяние” на християнина – смирението.
Когато някой казва: „Да, сега аз греша, но после ще се покая”, - той по-скоро не разбира какво говори. Да се покаеш, да се смириш – това не значи просто да изпълниш нужния за случая ритуал, а означава да постигнеш особено състояние на духа, но до това състояние може да ни доведе единствено Господ в зависимост от разположението на нашето сърце и предишния ни живот в неговото дълбинно същностно измерение. Така че, ако човек дълго време е проявявал небрежност и дързост по отношение на истината, ако упорито се е противил на Бога, под въпрос е дали въобще някога той ще достигне до покаяние. Изключенията в този смисъл само потвърждават правилото. Защото е факт наличието на нещо толкова страшно като духовната смърт, вцепеняващото безчувствие – когато човек напълно изгубва представа за себе си, за смисъла на съществуването, за духовния живот.
И обратно, докато наблюдаваш, как доскорошни безбожници за броени дни, а понякога и часове, достигат до дълбоко и истинско покаяние, виждаш ясно, как ги е пазил, как се е грижил за тях през годините и ги е водил към тази минута милостивият Господ. Но ги е водил именно защото е виждал доброто разположение на сърцето им! Това е толкова явно, че действително замираш пред тази очевидна и неизказана любов на Господа към най-незабележимите и „обикновени”, както на нас ни се струва, хора. И ти се иска да възкликнеш само едно: „Господи, бъди милостив и към мен, грешния!”
Спомням си първото „домашно” причастие, което извърших в качеството на свещеник. Пристигнах в стария квартал на града, глух и запустял, при една жена, чийто брат умираше. През целия си живот той беше работил като миньор, живот нелек, грешен… миньорски живот, какви ти радости?! Каторжен труд, а в почивните дни – приятели, пиене, сбивания, махмурлук… Нямаше дори семейство: или не беше успял да създаде, или го беше изгубил – вече не помня. Беше пристигнал при сестра си в Симферопол, но се разболял тежко и буквално за няколко седмици се озовал на прага на смъртта. Когато пристигнах, той вече беше в състояние на „минимално съзнание”, т.е. изглеждаше, че общуването с него е невъзможно, а такъв човек съответно не може да бъде нито изповядан, нито причастен. Какво да правя? Аз се наведох над него и го помолих, ако ме чува и разбира, да даде знак като мигне с клепачи. Той присви очи и аз започнах да го изповядвам. Изричах греховете и после го питах разкайва ли се? Той с примигване на клепачи ми казваше, че се разкайва. А накрая дори се просълзи. Беше ясно, че човекът се разкайва осъзнато. Тогава аз го попитах иска ли да приеме причастие? Той присви очи в знак, че иска, и аз го причестих. След четири часа този човек почина в мир.
Според преданието на Църквата тези, които са се удостоили с изповед и причастие преди смъртта си, не се мъчат през митарствата, а като чисти, свети души се възнасят от ангелите на небесата. Аз разбирах, че такива неща не се случва просто така: това е велика милост – да се изповядаш и причестиш преди смъртта си; и си зададох въпроса: кое всъщност в този човек беше така „особено”, че Господ го сподоби преди кончината му да стане причастен на Христовите тайнства. Попитах сестра му:
- Той ходеше ли на църква?
- Не, - казва, - не ходеше.
Лоша работа, викам си… Щом човекът и Божия храм е пренебрегвал… Но за всеки случай попитах:
- А защо не ходеше?
- Ами разбирате ли, отче, - отговори тя, - той смяташе, че е недостоен. Казваше: „Аз съм животно, негодник, напивам се понякога, и пуша, и псувам… Как мога да вляза в такова свято място?”
Разбирате ли! Той наистина е мислил така, и може би Господ заради смирението и искреното му благоговение пред светинята го е приел в Своето свято общение.
По някакво съвпадение съвсем наскоро с мен се случиха още две събития, подобни на предишното по обстоятелствата и по духовната си същност. В различни дни от седмицата аз посетих в домовете им две жени, умиращи от рак. Над едната извърших маслосвет, а другата причестих, а няколко часа след нашата среща и двете починаха. И отново ме порази същото това смирение, което трудно може да бъде предадено с думи, но което – чувствах го много ясно – е онова истинско смирение, към което всеки трябва да се стреми. За щастие тези жени, когато се срещнах с тях, не изпитваха непоносими болки, каквито имат обикновено болните от рак, и на мен сякаш ми беше дадена възможност да „надникна” зад болестта им… А там прозираше такава благодатна чистота, такава съкровена близост с Бога, че на мен ми остана само да благодаря на Господ за възможността да бъда свидетел на това светло примиряване.
Разбираемо е, че физическото изтощение беше изиграло за това своята роля, но от друга страна… Човек получава време и шанс да се предаде всецяло в ръцете на Бога, болестта създава предпоставки за това. Но не бива да се мисли, че всичко това става „от само себе си”, по естествен начин. Невидима за другите, но явна за Бога, душата в страдащия човек извършва своята работа, и макар болестта да спомага за смирението, все пак своя съзнателен избор, стъпката към Бога човек прави сам.
След няколко дни аз опявах едната от тези жени. Наоколо имаше много роднини – хора, далеч от Църквата. Те явно се чувстваха неловко на богослужението. Аз знаех, че и самата жена беше стигнала до дълбоката вяра едва по време на болестта си, но още повече ме поразяваше духовният полет, който тя беше успяла да извърши в края на земния си живот. Това наистина впечатлява, когато човек, който да вчера е изнемогвал от болката, се усмихва умиротворено и ясно от ковчега. Това е като отговор. И не е единственият такъв случай. Така се случва винаги, когато човек оставя земния живот, примирен с Бога и близките си.
Толкова очевидна беше в тези случаи Божията любов! Защото тези жени не бяха направили през своя живот нищо „особено” и дори бяха достигнали до осъзнатата вяра в самия край на живота си и то до голяма степен благодарение на болестта си. Но именно съзнанието, че не са направили нищо добро в своя живот, според мен, им беше помогнало да стигнат до смирението. И в същото време колко ли трудно ще бъде да се смири някой, който си мисли, че е направил нещо добро за душата си. Тъкмо това е и препятствието за истинското примирение с Бога. Уви, обаче мнозина от нас, наричащи себе си християни, имат такива „мисли” за себе си.
Да ни даде Бог да достигнем до такова смирение, че да осъзнаем напълно и ясно своята нищета и абсолютна бедност на добри дела. За да разберем: ние нямаме добрини, нямаме богатства: нито средства, нито власт, нито таланти, нито способности, нито достойнства. Нищо! Това разбиране е дар Божи, и именно за това се говори в Откровението но Иоан Богослов: „Защото казваш: богат съм, разбогатях и от нищо не се нуждая, а не знаеш, че ти си злочест и клет, сиромах, сляп и гол” (Откр. 3:17).
Няколко дни аз бях под впечатлението на тези „тихи” срещи, пазейки в душат си несъмненото чувство, че съм се докоснал до една тайна. Тайната на единението на човека с Бога! И това беше толкова разтърсващо, че аз си мислех… молех се от все сърце: Господи, и аз искам да умра така… и аз искам така да се предам на Тебе… напълно и без остатък! И още: дай ми, Господи, винаги, при всякакви обстоятелства в живота да имам сърце, устремено към Тебе!
Превод: Румяна Рашкова