ОЩЕ МАЛКО ДУМИ ЗА ДУМИТЕ

v1.JPG

"Говори, ако у теб има нещо, което да превъзхожда мълчанието". Св. Григорий Богослов

"Ду­ми­те са из­вор на не­до­ра­зу­ме­ния” - ­ ни­ко­га не съм мис­ле­ла, че ще ка­жа то­ва, за­що­то аз бо­ра­вя доб­ре с ду­ми­те, те са мо­е­то най-доб­ро из­раз­но сред­с­т­во, те са мо­е­то слу­же­ние и бо­го-с­лу­же­ние, с тях до­ри си из­кар­вам хля­ба. Аз на­ис­ти­на це­ня ду­ми­те, под­би­рам ги с вни­ма­ние, из­ри­чам ги с вни­ма­ние, из­с­луш­вам ги с вни­ма­ние. Но на­пос­ле­дък чес­то за­бе­ляз­вам слу­чаи, в ко­и­то ня­кой каз­ва не­що съ­вър­ше­но прос­то, бе­зо­бид­но, без да вла­га зло­у­ми­съл, оби­да, уп­рек - ­ ни­що та­ко­ва, а дру­ги­ят въз­п­ри­е­ма ду­ми­те му по на­чин, кой­то го раз­г­не­вя­ва, обиж­да, на­ра­ня­ва и ре­а­ги­ра бо­лез­не­но и гнев­но.

За­мис­лих се: как­во ни ка­ра та­ка да из­к­ри­вя­ва­ме чу­ти­те ду­ми? Да от­к­ри­ва­ме зад тях от­но­ше­ние, чув­с­т­ва, на­ме­ре­ния, ко­и­то ни на­кър­ня­ват, но ко­и­то дру­ги­ят не е вло­жил в тях? Лош под­бор на ду­ми­те, не­под­хо­дящ тон, не­под­хо­дящ мо­мент...? Къ­де гре­шим в об­щу­ва­не­то, та все ня­кой се чув­с­т­ва на­ра­нен от ду­ми­те ни? Ду­ми­те ли са ви­нов­ни, или соб­с­т­ве­на­та ни ув­ре­де­ност, през ко­я­то ги пре­чуп­ва­ме? Как да раз­поз­на­ва­ме ис­ти­на­та в то­ва, ко­е­то чу­ва­ме и из­ри­ча­ме?

За на­ше­то хрис­ти­ян­с­ко раз­би­ра­не, “чо­век не е тво­рец на ис­ти­на­та, по­ра­ди ко­е­то ак­тът на поз­на­ние е акт на ус­во­я­ва­не на ве­че обек­тив­но да­де­на Ис­ти­на” (св. Юс­тин Че­лин­с­ки). Ние до­тол­ко­ва мо­жем да поз­на­ем ис­ти­на­та, да я въз­п­ри­е­мем и тя да ста­не на­ше дос­то­я­ние, до­кол­ко­то здрав е на­ши­ят ор­ган на поз­на­ние - ­ ду­ша­та. Страс­ти­те са бо­лес­т­но със­то­я­ние на ду­ша­та, ко­е­то обър­к­ва ума и го из­пъл­ва с въ­об­ра­жа­е­ми ви­де­ния и въ­об­ра­жа­е­ми об­ра­зи на све­та око­ло нас. Бол­на ду­ша - ­ на­ра­не­на от гре­хов­ни страс­ти, бо­лен ум, бол­но сър­це, бол­на во­ля - въз­п­ри­е­мат обек­тив­на­та ис­ти­на из­к­ри­ве­но. На­ши­те страс­ти: гор­дост­та, ма­ло­ве­ри­е­то, за­вист­та и т. н. ув­реж­дат се­ти­ва­та ни за въз­п­ри­я­тие, а ув­ре­де­ни ли са се­ти­ва­та ни за въз­п­ри­я­тие ­ и ис­ти­на­та ще дос­ти­га до нас ув­ре­де­на, из­к­ри­ве­на, драз­не­ща ни, пла­ше­ща ни.

“Как­то лю­бов­та пра­ви от теж­ко­то ле­ко ­ казва св. Йо­ан Зла­то­уст, та­ка об­рат­но­то ­ враж­да­та прев­ръ­ща и мал­ко­то в не­по­но­си­мо, а най-обик­но­ве­ни­те ду­ми ни се стру­ват ка­за­ни със зли на­ме­ре­ния”.

Чо­век, за­ра­зен с тщес­ла­вие, ще виж­да пос­то­ян­но око­ло се­бе си хо­ра, ко­и­то не го ува­жа­ват, не го це­нят дос­та­тъч­но, не го раз­би­рат, и ще се ус­по­ко­я­ва с ми­съл­та, че те всъщ­ност му за­виж­дат. Зад ду­ми­те им ще чу­ва не­съ­щес­т­ву­ва­щи оби­ди и не­за­чи­та­не. Чо­век, за­ра­зен с ал­ч­ност, ще виж­да све­та ка­то по­тен­ци­ал­ни въз­мож­нос­ти за пе­чал­ба, хо­ра­та, ще въз­п­ри­е­ма ка­то та­ки­ва, ко­и­то ис­кат да го още­тят и ог­ра­бят, а зад ду­ми­те им ще чу­ва тех­ни­те до­мог­ва­ния. За чо­век, за­ра­зен с ма­ло­ве­рие и мни­тел­ност, све­тът ще е дос­та опас­но мяс­то за жи­ве­е­не, из­тъ­ка­но от лу­кав­с­т­ва, улов­ки и ка­па­ни, а хо­ра­та все ще му се стру­ва, че пле­тат ин­т­ри­ги сре­щу не­го...

Бо­ле­ду­ва­ща­та от страс­ти ду­ша лес­но ста­ва поч­ва, в ко­я­то лу­ка­ви­те по­мис­ли, вну­ша­ва­ни от де­мо­ни­те, бър­зо по­къл­ват и раж­дат гняв, не­на­вист, злос­ло­вие. Де­мо­ни­те ус­луж­ли­во ще ни на­шеп­ват: “То­зи как мо­же да ти го­во­ри та­ка!”, “Я виж, то­зи ли­це­мер, да не мис­ли, че ще ме изиг­рае!”, “Ти зас­лу­жа­ваш по­ве­че!”... А на­ша­та гор­дост и ос­та­на­ли­те ни страс­ти охот­но ще се съг­ла­ся­ват с тях и ще сме в пос­то­ян­но нап­ре­же­ние, ка­то под пос­то­ян­на об­са­да от ко­вар­ни и неб­ла­го­дар­ни хо­ра, ко­и­то не ни ува­жа­ват и на ко­и­то не мо­же да се има до­ве­рие. Де­мон­с­ки­те по­мис­ли ще на­ми­рат съг­ла­сие със соб­с­т­ве­ни­те ни нез­д­ра­ви мис­ли и чув­с­т­ва, ще раж­дат без­за­ко­ние и ще ру­шат от­но­ше­ни­я­та ни. “Ни­що та­ка не по­ма­га на дя­во­ла да си на­ме­ри мяс­то меж­ду нас, как­то враж­да­та” -­ каз­ва св. Йо­ан Зла­то­уст.

“Страст­та, ко­га­то за­поч­не да дейс­т­ва и зав­ла­дее ду­ша­та, дър­жи раз­съ­дъ­ка свър­зан” (преп. Нил Сор­с­ки) и то­га­ва на­ши­те мис­ли не са на­ши мис­ли. Ние не мо­жем да има­ме до­ве­рие на мис­ли­те си, за­що­то чо­век до та­ка­ва сте­пен не­из­к­ри­ве­но и не­пов­ре­де­но виж­да Ис­ти­на­та, поз­на­ва я, мис­ли я и я из­ри­ча, до как­ва­то сам е съ­вър­шен и не­из­к­ри­вен и ув­ре­ден от страс­ти. До та­ка­ва сте­пен, до как­ва­то е съ­у­мял с жи­во­та си да се доб­ли­жи до Ис­ти­на­та ­ Хрис­тос (“Аз съм пъ­тят и ис­ти­на­та и жи­во­тът” - ­ вж. Йо­ан. 14:6), до съ­вър­шен­с­т­во­то на Един­с­т­ве­но Съ­вър­ше­ния Бог (“бъ­де­те съ­вър­ше­ни, как­то е съ­вър­шен и Не­бес­ни­ят ваш Отец” - ­ Мат. 5:48). А всич­ки ние сме твър­де да­ле­че от то­ва съ­вър­шен­с­т­во. Да­ли пи­шем, или го­во­рим, то ви­на­ги тряб­ва да е в ня­как­ва ус­лов­на фор­ма: “стру­ва ми се...”, “мо­же би...”, “аз мис­ля, но...” Мо­жем да спо­де­ля­ме мис­ли­те си не за­що­то сме уве­ре­ни в пра­во­та­та им, а точ­но за­що­то не сме и има­ме нуж­да да чу­ем чуж­да пре­цен­ка, да све­рим мис­ли­те си с дру­го мне­ние, да чу­ем дру­ги ар­гу­мен­ти и дру­га глед­на точ­ка или пък... мо­же би ­ пот­вър­ж­де­ние.

Впро­чем съ­ща­та мяр­ка за до­ве­рие би след­ва­ло да при­ла­га­ме и по от­но­ше­ние на дру­ги­те хо­ра. Хо­ра­та око­ло нас - съ­що ка­то нас са­ми­те - са ув­ре­де­ни от гре­хо­па­де­ни­е­то и пос­тъп­ват съ­об­раз­но соб­с­т­ве­на­та си из­к­ри­ве­ност и из­к­ри­ве­на­та си пред­с­та­ва за све­та, за обек­тив­на­та ре­ал­ност и обек­тив­на­та ис­ти­на. За­то­ва мо­жем да при­е­ма­ме, че го­во­рят как­во­то мис­лят и как­во­то са ви­де­ли, че са чес­т­ни и ис­к­ре­ни с нас, ка­то ни го­во­рят. Но тряб­ва да си да­ва­ме смет­ка, че ис­тин­ност­та на пре­цен­ки­те им са по­ве­че или по-мал­ко да­ле­че от Ис­ти­на­та ­ Хрис­тос в за­ви­си­мост от сте­пен­та на усър­ди­е­то, с ко­е­то се под­ви­за­ват в из­пъл­не­ни­е­то на Хрис­то­ви­те за­по­ве­ди и вът­реш­но­то бла­го­чес­тие, в за­ви­си­мост от раз­с­то­я­ни­е­то от Пъ­тя-Хрис­тос, кой­то са ус­пе­ли да из­ми­нат, и в за­ви­си­мост от мо­мен­т­но­то им ду­хов­но със­то­я­ние - ­ в бла­го­да­тен мир ли са, или под вли­я­ни­е­то на ня­коя страст: гняв, рев­ност, оби­да, за­вист... За­що­то ко­га­то чо­век е под вли­я­ни­е­то на страст, виж­да ка­то в мрак - ­ са­мо не­яс­ни пла­ше­щи сен­ки и чу­до­ви­ща, а как­то виж­да, та­ка и го­во­ри.

“Все­ки от тях, как­то жи­вее, та­ка и го­во­ри. Та­ка виж­дат, та­ка го­во­рят”. Все­ки “то­ва, ко­е­то виж­да и ко­е­то мис­ли, то­ва каз­ва от се­бе си и та­ка съ­ди”, каз­ва ста­ре­цът Йо­сиф Иси­хаст и до­пъл­ва: “Ко­га­то се сми­риш, всич­ки ще ти из­г­леж­дат све­ти. Ко­га­то си са­мо­до­вол­на, всич­ки ще ти се стру­ват опа­ки и ло­ши”. ­ И по­не­же всич­ки ние сме за­ра­зе­ни от мно­го и раз­лич­ни страс­ти, то пос­то­ян­но ще чу­ва­ме в из­ре­че­ни­те и не­из­ре­че­ни ду­ми не­доб­ро­на­ме­ре­ност, пос­то­ян­но ще се чув­с­т­ва­ме зас­т­ра­ше­ни, на­ра­не­ни, още­те­ни, пос­то­ян­но ще ни се стру­ва, че све­тът и хо­ра­та въс­та­ват сре­щу нас, пос­тъп­ват нес­п­ра­вед­ли­во спря­мо нас и всич­ки зло­у­пот­ре­бя­ват с до­ве­ри­е­то и тър­пе­ни­е­то ни.

В чо­век, скло­нен към осъж­да­не, зло­ре­чие и праз­нос­ло­вие, нап­ри­мер, кой­то не се кае за то­зи си не­дъг и ня­ма твър­да ре­ши­мост да се от­к­ло­ня­ва от не­го и да озап­тя­ва ези­ка си, не мо­же да има дял бла­го­дат­та. А ум неп­рос­вет­лен от бла­го­дат­та виж­да из­к­ри­ве­но и пре­цен­ки­те му за дру­ги хо­ра и об­с­то­я­тел­с­т­ва­та ще са не­дос­то­вер­ни, за­що­то ду­хов­но­то му зре­ние ще е пов­ре­де­но.

“Мра­кът на страс­т­ни­те по­мис­ли по­мът­нил в не­го (чо­ве­ка) ог­ле­да­ло­то на ду­ша­та му, в ко­я­то би тряб­ва­ло да се ог­леж­да Хрис­тос” (Те­о­липт Фи­ла­дел­фийс­ки), т. е. Ис­ти­на­та. За­то­ва чу­ва­ме ду­ми­те из­к­ри­ве­но, за­то­ва виж­да­ме на­ме­ре­ни­я­та из­к­ри­ве­но и се чув­с­т­ва­ме на­ра­не­ни и оби­де­ни, без ня­кой неп­ре­мен­но да е ис­кал да ни на­ра­ни. Там, къ­де­то лю­бов­та от­с­тъп­ва мяс­то на на­ше­то не­до­ве­рие, съм­не­ния, тщес­ла­вие, ал­ч­ност ­ те ка­то кри­во ог­ле­да­ло от­ра­зя­ват кар­ти­на­та на све­та и чуж­ди­те ду­ми и пос­тъп­ки и ние ги виж­да­ме урод­ли­ви, зло­на­ме­ре­ни, ужа­ся­ва­щи, го­не­щи още по­ве­че и без то­ва ос­къд­на­та лю­бов в нас и в от­но­ше­ни­я­та ни.

Ние, ма­кар да сме цър­ков­ни, да учас­т­ва­ме в жи­во­та на Цър­к­ва­та, си ос­та­ва­ме по­ве­че или по-мал­ко със свет­с­ко мис­ле­не, със свет­с­ки пог­лед вър­ху хо­ра­та и със свет­с­ко от­но­ше­ние към не­ща­та от жи­во­та. За­то­ва въз­п­ри­е­ма­ме све­та око­ло нас ка­то кар­ти­на на свет­с­ки ху­дож­ник: мо­дер­нис­тич­но раз­д­ро­бен, фраг­мен­та­рен, “пре­чу­пен” през пов­ре­де­ния ни пог­лед, слад­ни­ка­во ро­ман­ти­чен и не­ре­а­лен или ужа­ся­ва­що на­ту­ра­лис­ти­чен, но във всич­ки слу­чаи с обър­на­та към нас пер­с­пек­ти­ва, ся­каш не Бог, а на­ше­то “аз” е цен­тър на Все­ле­на­та. Свят из­п­ра­вен сре­щу нас, кой­то ни пла­ши.

А све­тът за ис­тин­с­ки Хрис­то­ви­те хо­ра е с пер­с­пек­ти­ва обър­на­та към Бо­га, той е отоб­ра­же­ние на Бо­га, на Не­го­ва­та пре­мъд­рост и лю­бов. Све­тът, в кой­то те пре­бъд­ват е ка­то ико­на. Е, по­ня­ко­га мо­же да се по­из­к­ри­вя­ва, но те ви­на­ги пом­нят Пър­во­об­ра­за и бър­зат да ко­ри­ги­рат своя пог­лед. За да въз­п­ри­е­ма ду­ша­та ре­ал­ност­та не­из­к­ри­ве­на, око­то на ду­ша­та - ­ умът, тряб­ва да се про­чис­т­ва. Как? ­ С мо­лит­ва.

У мал­ци­на ду­ша­та е пос­то­ян­но и без­въз­в­рат­но пом­ра­че­на, са­мо у от­ча­я­ни­те греш­ни­ци. У мал­ци­на тя пос­то­ян­но е яс­на и ни­що не я пом­ра­ча­ва, ни­то страст, ни­то из­ку­ше­ния - ­ са­мо у дос­тиг­на­ли­те свя­тост. У по­ве­че­то от нас ду­ша­та ту се про­яс­ня­ва от очис­т­ва­ща­та си­ла на Бо­жи­я­та бла­го­дат, ту пак се пом­ра­ча­ва от страс­т­ни мис­ли, ло­ши чув­с­т­ва и на­ме­ре­ния. От­го­вор­ност­та пред Бо­га и пред соб­с­т­ве­на­та ни съ­вест би след­ва­ло да ни въз­пи­ра да го­во­рим, ко­га­то ду­ша­та ни е пом­ра­че­на от гняв, страх, за­вист, жлъч... и да го­во­рим са­мо ко­га­то Бо­жи­я­та лю­бов я прос­вет­ля­ва. И по­не­же ежед­не­ви­е­то не­из­беж­но ни във­ли­ча в раз­ни об­ще­ния: слу­жеб­ни, с близ­ки­те ни, със съ­се­ди, със слу­жи­те­ли, тър­гов­ци и т. н., ред­но е и пос­то­ян­но в ежед­не­ви­е­то ни да прос­вет­ля­ва­ме ду­ша­та си с мо­лит­ва, с бо­го­об­ще­ние. За­що­то ние до­ри съ­вър­ше­ни­те сло­ва на Бог Сло­во - ­ Еван­ге­ли­е­то - ­ ще “чу­ва­ме” не­съ­вър­ше­но и ще ги въз­п­ри­е­ма­ме не­вяр­но по мя­ра­та на сво­я­та ув­ре­де­ност.