.jpg){kind=link}
Безспорно, от всички социални групи у нас най-трудно живеят възрастните хора. Много тежко е да си възрастен в днешно време в България. Не е като в Америка или Западна Европа. Казват, че когато в Америка хората остареят си купуват къщи във Флорида и изкарват старините си като все едно на Черно море, само че на океана. Пък в Западна Европа, понеже имат пари и пенсиите им са големи, ходят по екскурзии, обикалят по музеи, гледат разни старинни паметници и се наслаждават на собствената си старост. У нас не е така. Един достоен живот понякога може да бъде увенчан с една голяма безнадеждност.
Ако гледаме обаче по-надълбоко на тези процеси, ще разберем, че всичко казано до тук, са обикновени човешки мисли. Че всичко това не е вярно. За да разберем какво се случва със старостта в днешно време, трябва да гледаме по-дълбоко. Всъщност, старостта може да бъде и благословено време. Може да бъде дар от Бога. Именно такава, каквато е сега в България. Може да е нещо като увертюра, като начало на най-важната среща със Смисъла на живота, с Христос. Точно така, както се е случило и с участника в този празник - свети Симеон Богоприемец. Този, който от името на хората приел Господа в ръцете си, който Го срещнал в храма. Свети Симеон, който имал един достоен живот, но и който имал такава случка в живота си - усъмнил се дали Девицата може да зачене и да роди Син. И тогава Ангел Господен му казал: „Няма да умреш, докато не видиш сбъдването на това пророчество". Един достоен човек стоял и чакал много повече, отколкото обикновената старост. Чакал векове. Чакал, за да срещне Този, Който е самия Смисъл - Господ Иисус Христос. И накрая възкликнал: „Сега отпускаш Твоя раб, Владико, според думата Си смиром". Представяте ли си какво е преживял този човек? Колко много години той е стоял и е съзерцавал, променял се е, за да бъде готов за тази среща, за да бъде такъв, какъвто Господ го иска. Съзерцавал е така, че бръчките около очите му са се увеличавали, а заедно с това се е изпирала душата му в сълзите, които тия очи са изплаквали, с надеждата да видят Спасителя на света. И когато го е видял, облекчено казал: „Сега отпускаш Твоя раб, Владико, според думата Си смиром". Отпускаш го не в ръцете на смъртта, а го отпускаш във вечния живот с Тебе. Свети Симеон Богоприемец, познавайки книгата на свети пророк Исаия, която превеждал, виждал, че Този, Който идва, ще изкупи света. Ще го спаси. Ще го промени. Ще му даде живот, а не смърт.
Към същата такава среща Бог по един или друг начин води възрастните хора и тук, сега, толкова векове по-късно, убеждавайки ги, така, както Ангелът е убеждавал свети Симеон Богоприемец, да повярват. Да, сигурно е хубаво на морето, ако щете и на океана във Флорида. Но те няма да върнат младостта. Старостта си е все същата - с болките в ръцете, в краката, в кръста... Сигурно е хубаво да виждаш музеи, макар и на старост. Но тия старини, които стоят в музеите, нашепват само едно - за идващата смърт. Отиват си похотите. Каквито и партита, каквито и купони да е имало някога - те отдавна са отминали. Дори и да имате много пари, какво значение има на фона на идващата смърт? Какво ще си купите с тия пари? Можете ли да откупите няколко дни отсрочка? Или поне само няколко часа? Всичко отминава, независимо дали старостта ще бъде добре платена или не. Тя просто е едно голямо очакване.
Сретение Господне ни разказва за това, че старостта не е очакване на смъртта, а очакване на Живота. Че всичко това Бог е допуснал, за да рухнат съмненията ни, както са рухнали съмненията на свети Симеон Богоприемец. Да рухнат идолите ни - на среброто, на похотите, на отишлия си комунизъм, на чаканата демокрация. Всичко това се оказват празни надежди, празни философии на фона на смъртта и на фона на Живота, Когото свети Симеон държал в ръцете си. Рухнали са всички идоли и изведнъж безпределно ясни стават думите на премъдрия Соломон, който казва: „Суета на суетите. Всичко е суета и гонене на вятър" (Екл. 1:2,14). И изведнъж човек разбира, че така не може да свърши всичко. И вижда пред очите си Господа, Който го чака за среща. Който го е чакал търпеливо през целия му живот. Чакал го е, за му даде вечна перспектива. Старостта не е времето преди смъртта. Старостта е времето преди човек да направи огромната крачка към Вечния Живот. И когато я направи, когато тази среща е истинска, когато тя стане такава, каквато е била и при свети Симеон Богоприемец, тогава дръзновението на човека става наистина невероятно, като неговото.
Има една голяма несправедливост, която всички ние, църковните хора, извършваме. Постоянно говорим за това, колко е важно да проповядваме на младите хора. Колко е важно те да идват в храма. Измисляме цели стратегии. Да - важно е! Но някак си забравихме за старите хора. Забравихме ги така, както ги забрави цялото общество. Сякаш, че те вече не са цел на нашите мрежи. Сякаш, че за тях вечният живот е по-малко важен. Но Христос не ги забрави. Полека и много деликатно Той ги отделя от човешката правда и ги убеждава да се срещнат с Него. Извършва прелом в душите им и те стават богоприемци. Не вярвате ли?
Имам изумителни истории. Като например тази за една жена, прекарала по-голямата част от живота си в Съветския съюз. Вярвала, но живеела в такава обстановка, че не можела нито да ходи на църква, нито дори да се кръсти. А после се преместила в България. Изглеждало й някак срамно да се кръсти стара баба. Когато дойде при мен беше на 78 години. Само тя и една нейна приятелка, която да й стане кръстница. Почти не чуваше и трябваше кръстницата да й казва какво говорим. Тогава казах на отците и жените в храма: „Не се смущавайте от това Кръщение, защото ще викам". Те се засмяха и ми пожелаха успех. Виках с все сила и тя чу това, което се случваше с нея, докато я кръщавах. Каза, че това е един от най-щастливите дни в живота й. Беше трогната до дъното на душата си.
Или пък изповедите... Нямате представа какво е 60-70-годишен човек да се изповядва за пръв път. Нямате представа с какво трябва да се пребори, за да го направи. Какви смели хора! Честно да ви кажа, ние, които сме все още в млада и средна възраст, имаме да изядем още много хляб, докато достигнем такова разтърсващо покаяние. След него старите хора наистина се променят. Стават толкова красиви, че годините не личат на лицата им. Тези хора заслужават нашето внимание и уважение. Също толкова, колкото и децата им. Това е все едно да ви попитам кого обичате повече - децата си или майките си. Трябва да сте луди, за да ми отговорите еднозначно на този въпрос. Нашите майки, бащи, баби и дядовци трябва да видят това, за което говори свети Симеон Богоприемец, че идването на Христос е светлина за просвета на езичниците и на нас, заблудените, и слава на Божия народ - Църквата - новия Израил. Такава слава, че праведниците в Новия Завет се наричат „старци".
Често се случва с една интелектуална погнуса да казват за Православната Църква, че е дом и място, където ходят старци и баби. Ние ще кажем: „Слава Богу!" Защото те са се видели с Този, Когото езичникът никога не е познавал, не е разбирал - Живота, а не със смъртта. Затова, ако искаме да излезем от затвора на собствените си страсти, от затвора на собствените си съмнения, от затвора на собствените си езически идоли, когато виждаме тия църковни баби и дядовци да отиват в неделя към храма, на празника Сретение, например, да ги спрем на пътя и да им кажем да се молят и за нас. И те наистина го правят. Да, понякога го правят недодялано. Сигурно ви дразнят по време на служба с шумоленето на найлоновите им торбички, в които носят питките, омесени предната вечер. И мен ме дразнят с това. Често им се карам: „Стига с тия торбички вече. Не мога да си чуя мислите от тях." А те гледат виновно, и казват: „Извинявай, отче, няма повече". И на следващата неделя пак шумят. Толкова са мили. През цялото време се молят и знаете ли за какво се молят? Не за себе си. Само за нас. Написали имената за споменаване на цялата си рода и най-накрая написали своето. Все идват и казват: „Тази питка е за сина, тази питка е за дъщерята - да им прочетеш молитва". Питам ги: „А къде са децата?". „Те са много заети, отче" - отговарят. Оправдават постоянното им отсъствие от църквата. Те са като някакви ангели-застъпници за целия си род, които вместо с крила шумят с торбички. Застъпват се за нас пред Господа, та да се спасим по техните молитви. Защото онзи, който се е срещнал с Господа, той има всичко - много повече от пенсията, която може да ти даде да обикаляш музеи и много повече от океана на Флорида. Обедняването на нашите стари хора може и трябва да бъде Царство Божие.
Не ги забравяйте. Не ги приемайте като даденост в Църквата или във вашия дом. Говорете с тях. Обръщайте им внимание. Прегръщайте ги. И ги целувайте. Ако ще и доста често да ви се виждат досадни. Знам, че понякога дават странни съвети в храма, и че „богословието" им е станало нарицателно. Но любовта трябва да покрива всичко това. Животът на човека не се състои в това да бъде много умен или в крак с времето. Старостта си казва своето. Умът отслабва, но не и сърцето. Въпросът е да може да обича. А те могат да обичат - и Бога, и ближните. Веднъж една около 90-годишна жена ми каза с кахърен глас: „Отче, вече не мога да постя целия Велик пост". Каза го така тихо, както се казват най-срамните неща. Кой може да твърди, че такъв човек не обича Бога? Дори и на 90 имаше желание да пости с младите. А заедно с Бога обичат и нас - така, както може да обича само старият човек. Техният живот на този свят сме ние. Не ги оставяйте и вие. Нека те да бъдат наши спътници към Царството Божие. Към срещата с Христос...
http://m.facebook.com/notes/otec-vladimir-doychev/проповед-за-срещата-с-живота/1415378218707631