В света, в който живеем почти не е останало място за смъртта. Вижте за какви работи си говорим - най-напред и най-много за забавления. Но още и за телефони, за коли, за бизнес планове, за най-различни светски перспективи, за пари, за власт, за успехи... Но никога за смъртта. Сякаш, че живеем в едно време, в което смъртта не съществува. Сякаш, че днес хората не умират...
Разбира се, това не е вярно. И смъртта идва в живота ни като някаква организирана престъпна група, която открадва всичко. Изведнъж препускането спира. И човек се пита: „За какво беше всичко? Дали въобще сме живели?" Вървиш през гробищата и виждаш паметници... Но това не са просто паметници. Това са житейски съдби на хора, които са мечтали, имали са планове, били са едни или други... В такива случаи понякога хората разказват: „Какъв човек беше... Земята трепереше под него. Какво ли нямаше, какъв ли не беше... Пък ето, всичко си отива..." Има един прочут стенопис, който показва авва Сисой Велики застанал над гроба на Александър Македонски, вдигнал високо ръцете си в молитва и сякаш говори: „Александре, тебе, когото цял свят не можеше да побере, как те побраха двата метра..."
Тежко е да се мисли за смъртта... И съвременният човек намира изход от тази тежест. Чували ли сте какво казват: „Животът продължава". И по същество това е вярно. Казвам на някои: „Хора, да се молите за починалите". „Ех - казват те - чак пък да се молим... Ти нали ще се молиш, отче? Това не е ли достатъчно?" „Аз ще се моля за тези, които са ви обичали... Не знам обаче дали е достатъчно..." - така отговарям понякога. Но в повечето случаи си замълчавам.
Животът продължава - това е вярно. Но не и в този смисъл, който ние влагаме. Защото животът продължава за нас и ние прежалваме мъртъвците. Постепенно думите „Бог да прости!" се превръщат в наздравици. Удряме чашите и казваме: „Бог да прости! Бог да прости!", пък хайде накрая: „Живите да са здрави!" И пак се започват разговорите за бизнес, за пари, за телефони, за каквото там има... До следващата смърт, която може и да е нашата... И тогава друг ще се попита дали въобще сме живели...
Църквата гледа по съвсем различен начин на тези неща. Тя постоянно говори за смъртта и то в един съвсем различен контекст. Случвало ли ви се е да се разхождате през Светлата Седмица на гробища? Хората имат такава традиция, благочестива или не - все едно, старите жени ходят през Светлата Седмица на гробища. Минаваш по алеите. Някои хора гледат мрачно, други са вглъбени в себе си, но тези, които са християни често подвикват от гробовете: „Христос Воскресе! Воистину Воскресе!". Някои се усмихват и дори махват с ръка. В такива случаи става видно, че християните знаят нещо важно, което другите хора не знаят - че Бог не е Бог на мъртви, а на живи. Че у Бога всички са живи (Лука 20:38). Че Христос Възкръсна и победи смъртта. Че Христос Възкръсна и всичко се промени.
Църквата гледа на хората като на непрежалими. Това е първото нещо, което трябва да забележим, влизайки в Нея. Всеки човек е специален. Всеки има своето си място. И когато ние изпращаме покойния, изпращаме го не в небитието или някъде в пръста, която го е погълнала. Изпращаме го там, където е обичан повече дори и от родна майка. Изпращаме го в ръцете на ангелите, които през целия му живот са бдели над тази душа, и които трябва да я възнесат до престола на Бога, за да може душата да попадне в Неговите ръце. В същите тези ръце, които са били разпънати не просто за човечеството, а конкретно и за тази душа. Защото тя е била видяна от Спасителя от Голгота. И още оттам Той е протягал ръце към нея, за да я прегърне. Там тази ръце са изливали потоци Кръв, за да може и тази душа да се възнесе там, където е и Той, Възнеслият се - отдясно на Бога и Отца.
Църквата представя пред очите ни съвсем различна концепция за смъртта. Като за нещо, което пречи на разпространението на глупостта. Глупостта на празните разговори, на празните мисли или на празните дела, които най-общо се наричат грехове и погубват душата.
Всъщност, за разлика от света, Църквата изобщо не се страхува да говори за смъртта, а непрекъснато напомня за нея като за една велика поука - част от живота, или по-точно - част от преминаването от временния във вечния живот, в очакване на всеобщото Възкресение. По време на ектенията, ние просим от Господа християнска, безболезнена, непосрамена, мирна кончина на нашия живот и добър отговор на Страшния Христов Съд. В манастирите, там, където има богата стенописна програма, често се вижда още на входа голямо изображение на Страшния Съд. То е поставено, за да може човек още прекрачвайки прага на храма Господен да знае защо влиза вътре. Влиза, за да изпроси от Бога непосрамен, мирен край на своя живот и добър отговор на Страшния Христов Съд. Да изпроси своето място във вечността.
Когато дойде Задушница хората се сблъскват с мисълта за покойните. Образите им стават малко по-ярки. Носят жито, носят сладки, питки, казват: „Да им се намери". Да и това е милост, и това е полезно, но не само по себе си. Защото не храна очакват от нас тези, които са живи пред Бога и са една Църква заедно с нас. Те очакват нашето отношение като към непрежалими. Като такива, които реално присъстват в нашия живот, но само временно не са видими в него, доколкото Бог ги е призовал малко преди нас на Небето. Имат нужда от нашето отношение, изразено в разговор с Бога, изразено в молитва, изразено в спомен за техните добри дела чрез наши добри дела.
Как можем да им помогнем сега? Как можем да бъдем близо до тях? Несъмнено чрез нашия благочестив живот. Несъмнено чрез вяра, която е оделотворена. Вярата, която прави така, че ние само видимо да сме разделени, но по душа да сме заедно и сега, а и във вечния живот. Тъй като човекът е създаден за вечността, а не за временните бизнес отношения или забавленията на тоя свят.
И най-вече можем да им помогнем чрез молитва. Особено по време на светата Литургия. Свети Йоан Златоуст казва: „Не напразно апостолите са установили да се поменават починалите. Те са знаели, че от това за тях има много полза. Когато целият народ и свещеният сонм стои с издигнати ръце, и когато отпред лежи страшната Евхаристийна Жертва, как няма да умилостивим Бога, молейки се за тях! Богу е угодно да си помагаме едни на други."
Има един много поучителен случай, свързан със смъртта на руския чудотворец от ХІХ век св. Теодосий Черниговски. Йеромонахът, който преобличал мощите на светеца се почувствал изморен, седнал до тях и задрямал. Тогава видял пред себе си свети Теодосий, който му казал:
- Благодаря ти за труда, който положи за мене. Моля те също, когато служиш Литургия, да споменеш и моите родители.
После дал имената, които йеромонахът чувал за първи път. Той попитал:
- Как можеш ти, светителю, да молиш за моите молитви, когато сам ти стоиш пред Небесния Престол и подаваш на хората Божията благодат?
Свети Теодосий отговорил:
- Да, това е вярно, но приношението на Литургията е по-силно от моите молитви.
Ето колко важно е молитвеното ни участие в светата Литургия. Но едновременно с това, нейното отслужване на Задушница понякога е сериозно изпитание. Защото е свързано с почти непрекъснато шумолене с найлоновите торбички, в които се носят сладките, житото, питките, виното или каквото ще да е. Имаш чувството, че всички шумящи торбички в града през този ден се донасят в храмовете, за да пречат на службата... Бог да ни помага!
Всъщност, не знам дали си давате сметка, но дори и пътят към гробовете ни все някога ще произрасте. Хората все някога ще спрат да идват при тях. Единственият, който няма да спре да има отношение към нас е Христос. Той винаги ще бъде наш близък. Винаги ще е Ходатай за нас пред Своя Небесен Отец. И докато Църквата съществува, а тя неизменно ще съществува до последния ден, ще се моли за нас, така че ние да бъдем помилвани от Господа. Най-доброто, което можем да направим за нашите покойници е ние самите да започнем да живеем като същества вечни, а не като временни. Като такива, които очакват възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век!
http://m.facebook.com/notes/otec-vladimir-doychev/проповед-за-задушница/1454839524761500/