Ако трябва да направим описание на съвременното общество, то една от най-характерните му черти е равнодушието. Това личи в магазините, в които пазаруваме, в начина, по който шофираме, в градския транспорт, в който се возим. Прави ли ви впечатление, например, че в автобуса или трамвая постоянно някой говори силно по телефона. Не важни неща, а някакви глупости. Останалите хора, които пътуват не го интересуват, не съществуват за него, няма значение приятно ли им е, неприятно ли им е. Веднъж се загледах в един такъв млад човек, беше с много модерен каскет и крещеше така, че целият рейс го слушаше. Помислих си: "Ще види, че го гледам и ще се засрами от това, че съм свещеник". Вятър работа. По едно време се усети, отдели за момент телефона от ухото си, погледна ме нагло и спокойно рече: "Приятен ден ви желая" (в смисъл "Айде чупка, попе"). И след това продължи да крещи в слушалката.
Спомнете си колко пъти в най-тежките периоди от живота ни сме били сами. Имаш нужда от приятели, а повечето от тях просто изчезват. Или ти казват нещо като: "И аз съм така... Обаждай се, ама по-натам..." Страшно е човек да бъде сам, когато болката раздира душата... А понякога няма кой и чаша вода да подаде. Имаме много приятели за кръчма, за всякакви забавления, но много малко, за да държат ръката ни по време на страдание. Масово не се интересуваме един от друг. Един прост поглед към политиците го показва перфектно. Питали ли сте се защо те правят така (както правят). Просто са равнодушни към нас. Ние сме просто една ръка, която пуска бюлетина, безлика маса, която може да бъде напазарувана. Дори по-лесно, отколкото си купуваш нов костюм или обувки. За обувки може да се наложи да пообикаляш. А хората какво толкова - даваш на едни наши момчета и те уреждат всичко. Дори не се налага да видиш някого лице в лице. Вероятно се лъжат, че всичко е за добро... За доброто на хората-прашинки, отвяни кой знае къде из полето на макроикономическата рамка.
Още по-равнодушни сме по отношение на Истината. Сякаш в съвременното общество не е останало място за Бога. Затрупали сме се с толкова вехтории, с толкова гнусотии, че истински важното просто няма къде да го сложиш. И то изпада. Разбирате ли? Потребителската кошница е толкова пълна, че мисълта за живота и смъртта изпада като пакетче мая. Дори не забелязваш... А после си казваш: "Голяма работа, ще мина и без нея".
Веднъж в едно училище едни пораснали-непораснали деца ми казаха нещо, което ме смрази. (Обичам да говоря с ученици, защото в тях все още има идеализъм, но понякога печатът на нашето равнодушие вече го е смазал.) Говорих им за Възкръсналия Христос, за вечния живот. Опитвах се да кажа това, което аз в тийнеджърските си години бих се радвал да чуя. Разбира се, не винаги се получава. Казаха ми: „Отче, какво говориш? Човек просто трябва да свикне с това, че е смъртен. Ние ще умрем и толкова. Какво приказваш ти за вечен живот?" Колко страшно е това човек да се примири със смъртта си. Уж млад, а вече свикнал с безсмислието. Що за живот е това?!
Но на мен ми се иска да засиля още багрите на картината, която рисувам. Дори и тогава, когато някой наистина не е равнодушен към нас, когато държи ръката ни, какво толкова?... Държиш ръката ми, но можеш ли да отнемеш болката ми? Понякога човек си казва: „Толкова много ме боли... Не можеш ли да направиш нещо за мене? Не можеш ли да ме очистиш? Не можеш ли да ме спасиш?" Имаше една песен от преди години, в която се пееше: „Кажи ще легна до тебе в рохкавата пръст. Кажи ще тръгна с тебе, за да вдигна твоя кръст."
Църквата представя Кръста на Господа като контрапункт на нашето равнодушие. А също и като контрапункт на нашата невъзможност. На това, за което говори Писанието, че: "човек не може да изкупи брата си, нито да даде откуп Богу за него: скъпа е цената за изкупуване на техните души, и това не ще бъде никога, щото някой да остане да живее завинаги и да не види гроб" (Пс. 48:7-8). Бог ни обича. Той не е равнодушен към нас. Той изпрати Единородния Си Син, за да ни спаси (Йоан 3:16). Да стане светлина за слепите. Да стане лек за прокажените. Да стане втори шанс за митарите. Да стане нова надежда за блудницата и тя да намери спасение в сълзите, които умиват нозете Му. Изпрати Го при онези, които си нямат човек. Спомняте ли си вопъла на онзи болен, който казал: „Нямам си човек." (Йоан 5:2)? Той говори сякаш от името на целия човешки род, лежащ разслабен от болестта на греха и смъртта. Господ става за него човек. Без да иска Пилат му отговаря като казва: "ето, Човекът" (Йоан 19:5). А свети Йоан Предтеча направо говори: "Ето Агнецът Божий, Който взима върху си греха на света." (Йоан 1:29).
Защо му е на някой да иска твоите грешки? Човек бяга от твоите болки, а камо ли от грешките ти... А Христос идва да вземе греха на света. Идва да вземе твоите грешки. Нещо повече. Заедно с тях Той идва да вземе и твоята смърт. Спомняте ли си Лазар? Лазар, когото Христос възкреси (вж. Йоан 11:1-45). Но тогава, когато чу от сестрите му, че е мъртъв, се разплака. Защо се разплака? Защото виждаше човешкия род, който непрекъснато бива поглъщан от алчната паст на смъртта. Поробен от нея... Христос дойде да вземе всички тези болки върху Себе Си. Да ги направи Негови болки. Не твои, а Негови болки на Кръста. Кой може да сравни това с каквото и да било друго?
Когато човек види Кръста не може да остане равнодушен. Защото е станало нещо по-голямо от него самия. Животът е влязъл в неговата смърт, за да я унищожи и да го направи вечен. Затова и Кръстът изисква поклонение. Иска отговор. На сторената любов трябва да отговорим с любов. Онова, което Господ е направил за нас, изисква самите ние да вдигнем своя малък кръст и да го понесем след Господа. И по този начин да се поклоним. Най-доброто поклонение към Кръста на Господа не е физическият поклон, който правим по време на службата. Но физическият поклон всъщност е образ, продължение на духовния. На желанието да разпънеш заедно с Христа себе си, стария, греховния си човек. Да бъдеш болящ заедно с Господа заради себе си. И на този Кръст остават нашите страсти, нашите претенции, нашият егоизъм.
От Кръста нещата вече изглеждат други. Тогава болката на другия става значима, а ти започваш да го виждаш, започваш да го разбираш. Казваш: „Ела при мене. Ела, за да мога и аз да направя нещо като моя Господ, и аз с нещо мъничко да те утеша, с нещо мъничко да ти помогна, с нещо мъничко да ти бъда в полза, защото не мога да живея по друг начин. По начин, различен от Пресладкия Христос. Защото моето спасение не се състои в това да вляза в някаква райска географска структура, а в това, да бъда като Него. Да бъда като Христос. Да бъда в служение на другия. Да му бъда в помощ".
Своят кръст е борбата с греха и понасянето на другия. Понасянето на болката на другия и заедно с това отхвърлянето на това, което носи болка, а именно греха. Грехът трябва да остане върху дървото на кръста. И Кръстът е най-голямата заплаха, както за греха, така и за онзи, който вкарва равнодушието в нашия живот, врагът на човешкото спасение и на любовта, врагът - изобретател на всички равнодушни структури - от разговорите в рейса до нежеланието да бъдеш с другия, нежеланието да го обичаш. Свети Игнатий Брянчанинов има едно блестящо слово за носенето на Кръста. В него той казва: „Богословствай от Кръста, защото Кръстът е истинското и единствено училище, хранилище и престол на истинското богословие. Извън Кръста няма живо познание на Христа. Не търси християнско съвършенство в човешките добродетели. Там няма такова: то е скрито в Христовия кръст."
Ако искаш да постиш, ще прибавим ние към него, пости от Кръста. Ако искаш да се спасиш - спаси се чрез Кръста. Възкресение на душата и на нашите взаимоотношения, на целия наш живот, може да има само тогава, когато ние осмислим целия си живот чрез Христовия Кръст и го превърнем в Кръстопоклонение. Защото извън Кръста и без Кръста няма спасение.
http://m.facebook.com/notes/otec-vladimir-doychev/проповед-за-кръстното-спасение/1430812223830897/