.jpg){kind=link}
В Евангелието за тази неделя се разказва за един сляп човек. За един човек, който от рождението си живеел в мрак. И затова как се променил животът му, когато към него се приближила Светлината на света - Господ Иисус Христос. Той помазал очите му и му казал: „Иди се умий в къпалнята Силоам (което значи: пратен)" (Йоан 9:7). Слепият направил това и прогледнал. Но Бог върши такива чудни неща неинцидентно и нееднократно. Понякога те се случват не само с отделни хора, но и с цели народи. Например с нашия. Ето, нали през тази година празнуваме 1150 от това събитие. Откакто Христос помаза очите на нашия народ не с калчица, а чрез Своя угодник св. Борис и съработниците му Кирил, Методий, Климент, Наум, Ангеларий, Горазд, Сава и другите. Прати при нас свети мъже, които да ни умият не в Силоамска къпалня, а във водите на Кръщението. И нашият народ прогледна чрез тези светии и върху него се извърши казаното от пророк Исаия: „Народът, който седеше в мрак, видя голяма светлина, и за ония, които седяха в страна и сянка смъртна, изгря светлина" (Мат. 4:16). Тези, които не познаваха лицето на Бога, прогледнаха за вечността. Видяха светлината на Божията благост. И за векове заживяха в тази виделина.
Но тук не свършват приликите между евангелската и нашата история. Фарисеите, силните на деня хора, повикали при себе си прогледналия слепец и го накарали да каже, че отварянето на очите му е грях, защото е събота. Измислили доказателство за това, че е по-праведно да си сляп, отколкото да прогледнеш (в почивен ден). Страхувам се, че сега така е и с нас. Ние често намираме правдата за укорителна, а слепотата за политически коректна. Не мога да се начудя на празните приказки, които от години произнасяме на такива празници (например 24-ти май, 2 май и т.н). Хора на важни държавни длъжности, интелектуалци, общественици и прочие активни люде говорят, говорят... всячески усукват, само и само да не произнесат очевидното - кои са светите Кирил и Методий и какво са направили с нас. Тези „умни глави" отказват да приемат, че светите солунски братя, учениците им и техният съратник свети цар Борис-Михаил са посветили живота си на една единствена цел - просвещаването на нашия народ в Христа, проглеждането му за вечния живот, познаването на Бога и Неговите заповеди. За да признаеш това обаче, е необходимо да се поклониш пред Божията правда. Именно това не искали иудейските първенци. Това не искат и голяма част от нашите. Затова и предпочитат мрака на празните приказки. Ние живеем в този мрак не от вчера. Народът, който беше прогледнал, предпочете смъртната сянка. Предпочете в събота да почива, вместо да отиде в храма и да се поклони на Бога. Или, още по-зле - първенците ни ходят в храма не за да "видят" Бога, а за да може народа да види тях, т.е., за да станат обект на съзерцание и да извлекат евтина печалба. Но твърде рядко, за да благодарят на светите Кирил и Методий, Борис и другите, че са ни въвели в спасителната вяра.
Някой би казал: "Няма как да си сигурен." Наистина няма как. И все пак, Господ казва: "по плодовете им ще ги познаете. Бере ли се грозде от тръни, или смокини от репей? Тъй, всяко добро дърво дава добри плодове, а лошо дърво дава лоши плодове." (Мат. 7:16-17). Ако наистина горяха във вярата, нямаше ли да искат да дадат тази радост и на други. Например на децата си. Щеше ли да го има този двадесетгодишен пазарлък на въвеждане на Вероучение в училищата, ако първенците ни обичаха Христа. Или може би обичат Господа, но политическата коректност не им позволява да говорят за Него. Но човек не може да служи на двама господари - на Бога и на мамона... Изкушавам се да напиша вместо "мамона" - идола на либерализма, но този светоглед е хитър... Както би казал св. Николай Велимирович, той не ти пречи да имаш кандило, нито ще ти каже къде да го поставяш, само няма да ти разреши да го държиш запалено...
Спомням си времето, когато бях пионерче, как минавахме на задължителната манифестация пред мавзолея и махахме на някакви хора. И те махаха на нас. Някъде встрани стояха портретите на светите братя, а под тях надпис: „И ний сме дали нещо на света". И досега не мога да спра да се чудя. Добре де, като сме дали нещо на света, тия хора, дето махаха от мавзолея, защо го преследваха? Защо преследваха Христос? Как така хем се радвахме на двама монаси, хем Църквата, чиито изтъкнати представители са те, беше „опиум за масите"? Не беше ли логично в такъв случай светите Кирил и Методий да бъдат обявени за „духовни наркотрафиканти"?...
Сега, толкова години по-късно, ни се струва, че нещо се е променило, но всъщност не е вярно. Всичко си е по старому. Обичайните безсмислени приказки, но вече не пред мавзолея, а пред паметника на светите братя. И пак сме дали нещо, но този път не на света, а на обединена Европа. Без да подозират светите Кирил, Методий, Борис и другите са ни помогнали да се присъединим към семейството на европейските народи. „И ние - казват ни - сме първо качество европейци, благодарение на тях". И пак някакви хора махат. Чудя се дали си вярват на тия неща, които ги говорят. Благодарение на делото на светите мъже българският народ е станал пълноценен участник в живота на Едната Света Съборна и Апостолска Църква. По тяхно време никакъв Европейски съюз не е имало, а сегашната процъфтяваща Западна Европа изобщо не е изглеждала толкова процъфтяващо.
И как можем да пропуснем. В последните години някой винаги ни припомня, че „светият отец" папата е обявил Кирил и Методий за съпокровители на Европа. Тоест, ако ние ги тачим - не е нищо. Ама щом папата е казал - то вече е голямата работа. Сякаш, че те са си стояли в мрачна балканска неизвестност, докато „светият отец" не ги е забелязал и „назначил" на някаква важна почетна служба. Все едно, че са станали еврокомисари, ама в духовен план. Никой ли не се запита защо папата като толкова много харесва светите Кирил и Методий (и дори според разкази на мои колеги, отразявали визитата му в България, поспа малко пред тяхната икона в храм „Св. Ал. Невски"), не се извини за тормоза, който предшествениците му са извършвали над свети Методий и учениците му. И най-важно - да беше прочел, че според учението на свети Кирил, се намира в ерес. Иначе излиза доста лицемерничко, нали? Ама пък да му обръщаме внимание „не е коректно", смятат някои. Това с тормоза са минали работи. Нищо, че за малко да се осуети делото, с което толкова много се гордеем. А това пък с ереста - съвсем. Стремежът към истина звучи абсолютно средновековно.
Така си живеем в един безличен мрак. Светите Кирил и Методий имат паметник, но нямат образ. Ние не ги виждаме. Те не са конкретни хора за нас. Те са просто повод за празнуване. За останалото е по-удобно да си затвориш очите. Удивително е, че ни харесва да бъдем слепи. Не спираме да говорим, че предишният режим е бил безбожен и богоборчески. И това е вярно. Защо тогава не видяхме нищо от това, което трябваше да видим, когато той си тръгна? Защо не виждаме светлината?
Безличието на нашите празници стига до там, че делото на св. Борис и светите братя се изтръгва от корен. Отнема се неговата същност и цел - християнизирането на българите. Защото целият им труд е бил посветен на това - да познаем Господа. Вместо това сега ни казват, че трябва да празнуваме буквите, които били „прозорец към света" и книгите по принцип, от които научаваме разни неща. Що за странен фетиш? Да почиташ книгата. Коя? Скоро ще има панаир на книгата в НДК. Още от сега мога да ви кажа на какво ще прилича - на център за масово духовно поразяване. Огромна част от книгите, които ще се продават там, ще са посветени на всякакви окултни учения, нямащи нищо общо със светите братя и техните съработници. Сигурно като виждат това от небето те плачат. И плачат не за себе си, а за нашите души. Плачат за нашата слепота, която предпочита всякакви сурогати, но не и Истината. Всъщност, ако трябва да се празнуват книгите, то те са едни определени книги, които имаме щастието да познаваме. Това са Свещеното Писание и книгите с различни богослужебни и светоотчески текстове, а не „Как да прочистим чакрите си" или „1001 съвета как да забогатееш лесно"...
Има и още една теза, която съм чувал през последните години. Тя ме смразява с жестокостта си. Помня например, че една мастита журналистка преди време беше написала, че светите братя са гърци, които „помпаме с лъжи за национално самочувствие". И това ни правело нещастни. Тя казваше още, че датчаните нямали славно минало, ама били щастливи. Не мога да повярвам, че някой може да произнесе такова нещо. Да ти каже, че нещата от този свят трябва да те правят щастлив. Сляп си за Христа? Още по-добре - сякаш казва тя. Ето, датчаните не познават Православието. Едва ли са присъствали и на една Литургия, но пък ядат, пият и са щастливи... Ако следваме тази логика, неминуемо трябва да признаем, че свинята (поне до Коледа) е по-щастлива от човека. Тя няма славно минало. Минало, което да я депресира. И ако има какво да хапва и тиня, в която да се въргаля, какво по-голямо щастие може да има от това? Ето ти кощунствен опит да се подменят истинските ценности, в които нашият народ традиционно е възпитан. И най-важното - желание да се заличи дори и споменът за това, че ние някога сме виждали, и че Бог ни е изпратил хора, които да ни просветят.
В днешно време е модерно да се ходи от време на време на църква, но не е модерно да си вярващ. Не е модерно да изповядваш Христос и да се стараеш да живееш по Неговите заповеди. Божията светлина винаги ще дразни слепите фарисеи. И каквото и да казва вярващият, както и да смекчава тона си, колкото и деликатен да се опитва да бъде, той винаги ще бъде аутсайдер. Ще бъде наричан как ли не - ретрограден, задръстен, фанатичен, тесногръд, нетолерантен... Но онзи, който е видял Христовата светлина, не се страхува от това. Той има един прост отговор - отговора на евангелския слепец: „Едно зная, че бях сляп, а сега виждам" (Йоан 9:25). Защото между светската представа за щастие и евангелската надежда за блаженство, между светската мъдрост и евангелската Премъдрост, разликата е толкова голяма, колкото между мрака и светлината, колкото между временното и вечността.
Евангелската история има завършек, който е подходящ и за нас. Христос отново се срещнал с вече прогледналия слепец и го попитал дали вярва в Сина Божий. И когато изцереният попитал Кой е Той, за да повярва в Него, Господ Му отговорил: „И видял си Го, и, Който говори с тебе, Той е" (Йоан 9:37). Тогава прогледналият направил единствено възможното. Рекъл: „Вярвам, Господи." (Йоан 9:38) и Му се поклонил. Единственият начин нашият празник да има смисъл... Какво говоря? Нашето съществуване да има смисъл, е то да бъде подчинено на срещата с Христос. На разговора с Него. Именно затова са важни светите Кирил и Методий, защото разговорът с Христос без тях би бил много труден. Затова Той ни ги изпрати. За да Го „видим", че Той иска да говори с нас, че Той, Единородният Син Божий, е дошъл, за да ни даде вечен живот. Да ни направи вечни. Да ни направи блажени.
Целият празник се състои в тези две думички: „Вярвам, Господи" и в поклонението пред Христа! Някои казват, че 24-ти май трябва да стане национален празник. Ако той се празнува в своя истински смисъл, то задължително трябва да бъде национален празник. Защото каква по-голяма цел може да има за един народ от това целокупно да се пресели в Рая? Какъв по-голям смисъл за земното ни съществуване, от това от народ български да се превърнем в част от народа Божий?
