Струва ми се, че никога не е имало толкова звезди, както в днешно време... Единственият проблем е, че те излъчват някаква странна, сякаш луминесцентна светлина. Не светят, а по-скоро дразнят очите. И никак не топлят... Едно време и аз се възхищавах на някои от тях. „Виж този как хубаво го е казал, виж как хубаво го е нарисувал, изиграл..." Сега будят у мен най-вече съжаление. Гледах преди време по телевизията една такава голяма звезда, с все по-намаляваща светлина. В първия момент приличаше на мъдрец - бяла брада, бастун в ръцете, сериозен поглед, загледан в далечината... Осъзнал суетата на много от нещата в този свят... Какво му остава на човека в такъв момент? „Остана ми само да разбера това - защо живеем!" Репортерката беше впечатлена от сериозността на въпроса. А на мен ми се прииска да се засмея. Не го направих защото ставаше дума за една от тези усмивки, които предхождат сълзите. Що за мъдрец е това и каква е стойността на цялата му мъдрост, след като не е знаел за какво живее? Нима тази мъдрост не е обикновена глупост? Главните герои на този свят не знаят това, което в Църквата знае всяко дете - защо живеем...
Но може би понякога е по-добре звездите да оставят този въпрос отворен. Защото се случва да намерят отговори, които са още по-ужасяващи. Като например този, че шоуто трябва да продължи. Животът е една постоянна сцена, в която се играе комедия на ужасите. Всички са актьори и всички са публика - забавляват се и умират за радост на другите, които чакат своя ред, за да потънат в небитието или да се превърнат в прашен портрет в средата на коридора.
Нима човек е толкова евтин? Нима човекът е толкова безумен?
Бил съм на много погребения. Може би стотици... И се питам: „Нима не разбирате очевидното?!" Не го разбират! Дори и когато смисълът е толкова очевиден, пак не го разбират. Веднъж ми се случи да правя опело в храма на Централни гробища. До мен се приближи една такава вече застаряваща звезда и ме попита дали ще може ли да каже нещо „след ритуала". Съгласих се! И знаете ли какво каза? Ами нищо... Все същите светски глупости за постижения, успехи... Накрая спомена дори нещо за НЛО. Идеше ми да му изкрещя: „Точно тук, пред Господа, пред покойния ти приятел застанал на съд пред Него, ли се сети да говориш за наука и извънземни? Поне тук не намери ли смислен отговор защо живеем?!" А кое беше най-лошото от всичко? Опечалените бяха доволни от тази реч. Бяха се трогнали...
В края на службата съветвам близките да се молят. Понякога ме гледат ехидно. Друг път, слава Богу, наистина се молят. Най-добрите питат: „Какво да направим за него, добре ще се молим, но какво друго?" Този въпрос е истински! Щом ще правим нещо за покойния, значи знаем, че той е жив... Значи знаем, че Господ е Жив.
Най-доброто е да разберем защо живеем и как отговаря Добрият Бог на този въпрос. И да се постараем да изпълним волята Му. Защото човек не е предназначен за този свят, а за бъдещия.
Най-доброто е да седнем в нозете на Христа и да чуем единствено потребното. Думите за вечния живот на човека, за покаянието, което очиства човека и го прави подобен на Бога. Чувате ли, мъдреци от тоя свят? Казвам ви нещо, което не сте дръзвали да си помислите дори в най-големите си мечти. Човекът живее, за да стане подобен на Самия Всемогъщ Бог. Не че острастения, огрешен и сомоопротивял си светски човек е бог тук на земята (както си мисли понякога). А че може да стане богоподобен отвъд, по милостта на Единствения Бог. Стига у този човек да има покаяние - т.е., стремеж към съвършенство, към изменение, към борба с противното на Бога.
Какво можем да направим за починалите си близки ли? Можем да се разделим с логиката на тоя свят. Както и с граничното й съществуване с вярата - когато хем си църковен, хем искаш да усещаш и звездния прах на този свят. Можем да се покаем, да се изповядаме, да се посветим на Господа още отсега. Винаги съм се чудил защо вярващите не искат да се причастяват на Задушница. Може би и нас, които трябва да знаем истината, ни е страх от смъртта... А всъщност всяка наша Изповед, всяко наше Причастие е голям подарък за отишлите си от нас... Защото те виждат, че в нашия живот има смисъл. Бъдещият покой влиза в душите ни и се предава на покойните...
Св. Паисий Светогорец говори: „Най-добрата панихида, която можем да направим за починалите, това е внимателният ни живот, борбата, която ще водим, за да преодолеем слабостите си и да очистим душата си. Защото освобождаването ни от материалните неща и от душевните страсти, освен че облекчава нас самите, облекчава и починалите предци от целия ни род. Починалите чувстват радост, когато някой техен потомък е близо до Бога."
Не телесната смърт е страшна, а душевната. Не тлението на тялото, което ще възкръсне, а отдалечаването от Бога, Който е истинския живот. Затова Задушницата за телесно умрелите трябва да бъде и Задушница, която да не позволява и на нас да погинем с вътрешна смърт. Така целият живот става един помен. Една подготовка за бъдещата среща с Христа и с тези, които сме обичали. Защото чрез чудото на Църквата ние сме едно.
Нашият истински помен се състои в съзнанието, че сме вечни, а не временни. В живота, показващ нашата вечна перспектива, а не временна заземеност. В живота не на измислена звезда, а на свещичка, която изгаря като богоприятен дар. В живота, който прилича на тамян, който се стопява само привидно, но всъщност се издига към Господа, облагоухавайки всичко наоколо.
http://m.facebook.com/notes/отец-владимир-дойчев/проповед-за-задушница-іі/1622292034682914/