Излезе сеяч да сее семе... Този текст от Евангелието се чете в храмовете винаги в някой от неделните дни през есента. Когато е време за сеитба, евангелските думи намират по-естествено почва в душите ни.
В предишните векове обществото е било преобладаващо земеделско и в сезона за сеитба народът слушат кратката притча за сеяча. Излезе сеяч да сее семе... (Лука 8:5-15, Мат 13:3-8, Марк 4:3-8). През цялата седмица всички са били на полето и са хвърляли семената в разораната почва. От понеделник сеитбата ги чака отново. А на неделната Литургия техните души са нивата, в която Христос сее семената на вярата и надеждата.
Сеитбата е дело на вяра и на надежда. Без вяра и надежда тя е безсмислено пилеене на семената. Сеячът не знае ще даде ли плод неговият труд и какъв ще бъде той. Днес, когато всичко се извършва научно и технологично, ние също не знаем какъв ще бъде крайният резултат, когато дойде време за жътва. Днес човечеството може да е проникнало в космоса и високите технологии да са проникнали в ежедневието ни, но сеитбата се извършва все така, както преди векове. Нищо не се променя принципно от това, че земята се оре и засява с огромни машини. Те правят по-бързо и ефективно само засяването, но за да се роди плод най-важни са земята и семената. Земята е все същата, каквато е била от хилядолетия. Днес сме я изтощили и замърсили, но пак се храним от нейните плодове. Нашите предци са засявали семената с молитва, а днес разчитаме само на тракторите и плуговете. Затова и днес, във времето на технологиите, в тази дъждовна есенна неделя отново имаме нужда да слушаме Евангелието за сеяча и сеитбата. Така се подсещаме, че за да има хляб на трапезата ни, е необходима земята, която Бог ни е дал да обитаваме. Необходими са семената, всяко от които по чуден и неразгадаем начин ражда плод. Чуден и неразгадаем остава и до днес процесът на раждането на плода, защото раждането е тайната, която е извън пределите на разума и неговият напредък ни дава само частични знания, защото Творецът е предопределил животът да бъде тайна. Творецът е повелил да съществуват неразгадаеми тайни, за да бъде винаги отворена вратата на вярата. Тайната ни подтиква към вяра. Творецът е вложил тайната в живота, който е сътворил, за да се стремим към Него, да не изгубваме напълно връзката си с Него, да не се уповаваме само на модерните машини, на разума и ръцете си. В неделя като тази есенна неделя да се подсещаме, че освен трактори и трактористи, за да има хляб на трапезата ни, трябва земя, която ражда и семе, в което е вложен живот.
Чрез тази притча Иисус Христос по най-прост и естествен начин ни казва - от Мен е почвата, от Мен са семената, а от вас - какво е? Оттам нататък е истинският смисъл на притчата - как, по какъв начин ние се отнасяме към цялостното творение. Използваме ли го само или се вграждаме в него. Използвачи ли сме или сътрудници? Какво означава едното и какво означава другото?
Излезе сеяч да сее семе. Сеячът сее семето, но за да даде плод зависи каква почва намира в нас. От нас зависи да не модифицираме генетично семената. От нас зависи да не замърсяваме почвата с отпадъците от нашия свръхинтензивен бит. Тоест да се вписваме в естеството, сътворено от Твореца. Тоест да сме Негови съработници, а не да се изживяваме като господари и повелители на природата. От това зависи какво ще имаме на трапезата си. С други думи - на трапезата си и в живота си ще имаме това, което имаме в душите си.
Четири различни хипотези, различни възможности имаме според притчата. Всеки от нас може да е и асфалтирания път, на който семената са потъпкани и изкълвани от птиците, и плитката и камениста почва, на която семената поникват, но без живителна влага бързо изсъхват, и трънаците, които задушават семената, и добрата почва, която дава плод. Плодът е различен, защото всички ние сме различни. Християнството не е теоретичният комунизъм на уравниловката. Плодът е според труда, вярата, способностите, таланта, старанието, упоритостта ни. И в най-богатите общества хлябът не идва даром.
Но в притчата Христос не говори само за хляба, защото Той е казал, че „не само с хляб ще живее човек". В притчата Христос говори за нещо много повече - за истинския и за цялостния смисъл на нашето кратко пребиваване на земята и за след това. Смисълът е съзнаваме или не съзнаваме себе си като съработници на Твореца. Ако сме Негови съработници, ние ще сме сеячи като Него, ще сеем Неговите семена на Добро и Любов. Но имаме и свободния избор да сме само потребители. Ако това е нашият избор, пак ще имаме плод, но той може и да е оскъден. Плодът е според труда и вярата ни.
Едно от изкушенията, на които най-лесно се поддаваме, е равенството, което комунистическата терминология наричаше уравниловка. Не сме равни, защото не сме еднакви. Различни сме във всичко. Различни сме на генетично, интелектуално, естетично, духовно ниво, отвсякъде и всякак сме различни. Еднакви сме само в това, че всички сме чеда на един Творец. Затова с думите и на тази есенна притча Той ни напомня да осъзнаем, че е необходимо да бъдем Негови съработници. Да сеем Неговите семена.
Поникването и оплодяването на семената е тайна и чрез тази тайна ние влизаме в съработничиство с Твореца. В противен случай ще бъдем задоволени, но гладни.
Раждането на плод изисква съработничество, тоест осмисляне на естеството и вграждане в него. Егоистичното желание за използване и потребление е обречено на безплодие или полубезплодие. Истинското осмисляне се осъществява чрез една друга притча за семената - ако житното зърно, паднало в земята не умре, то остава безплодно (Иоан 12:24). Животът предполага смърт, но смъртта в съработничество с Твореца е живот.
Днес повечето от нас не са земеделци, но всички сме призвани да бъдем сеячи на Добро и Любов. Това означава да бъдем добра почва за Божиите семена.
http://kultura.bg/web/есенна-притча/