„Най-много пази сърцето си, защото от него са изворите на живота”

Версия за печат

Когато погледнем към небето, сърцата ни започват да бият по-силно. Някакво чувство изпълва душите ни, сякаш се окриляваме. Превръщаме се в птици. Чисти и невинни, сърцата ни летят все по-високо и по-високо в небето. И колкото по-далеч отиват, толкова по-леко ни става. Подмладяваме се, подмладяват се и нашите души. Когато погледнем във висините, срещаме Божията усмивка. Бог ни праща своята обич и взема от сърцата ни всички тревоги и мъки.

Всеки човек се ражда със светлината и красотата на утрото. Сърцето тупти и всеки нов удар е по-мъдър. Ако се вслушваме по-често в песента на сърцето, щяхме да бъдем безгрешни. В него е живота и вълшебството, с което Господ ни изпраща на земята. Точно затова трябва да пазим сърцето си. Не бива да го задушаваме със злоба и грехове. То е нашият верен приятел, който винаги е с нас и който винаги ще ни подкрепя.

Има една притча, която разказва за човека с най-хубавото сърце. В един момък туптяло идеално сърце и всички мислели, че то е най-красивото, докато един старец не показал своето. То било в дупки и рани, но тези белези били от хората, на които е давал обичта си. Дупките са от несподелената любов, а по-малките гънки са от хората, които също са го обичали. Никога обичта, която даваш не е равна на тази, която получаваш. Старецът разказал историята си. Тогава сърцето на момъка вече не било най-прекрасното, но на него му се струвало по-хубаво от всякога, защото сега любовта на дядото била в него. Колкото повече обич има в сърцето, толкова по-нужно и по-красиво е то. Няма човек, който да не обича. Ние не бива да се страхуваме да обичаме. Дори да остане в дупка в сърцето ни, подобно на стареца, ние ще чувстваме, че не живеем напразно. Обичта има невероятна сила. Тя е вълшебницата, която може да развълнува и най-закоравялата душа. Защо да не подхождаме с усмивка към света. Нека обичаме и мравките, и охлювите... Нека да бъдем приятели. На никого не е полезна омразата. Тя може само да притъпи, а понякога дори да убие човешкото в човека. Който може да обича истински, да живее с добротата, да прощава и да не причинява другиму злина, той е послушал сърцето си и в него живее вълшебството на висините.

Всяко сърце е красиво и неповторимо. Само от нас зависи дали ще съумеем да запазим щастието и светлината, които бликат от него. Една мъдра старица казала, че всичко хубаво е записвала на сърцето си, а всичко лошо на водата. По този начин тя е запазила сърцето си. Всички можем, както да помним, така и да забравяме. Много хора не искат да простят обида, постъпка, но те вредят единствено на себе си. Отказват да забравят. Записват лошото някъде, в някое кътче, докато доброто подминават. Те не го забелязват или не обръщат достатъчно внимание. Тези хора не са груби. Те са само много предпазливи и в някои случаи дори страхливи. Техните сърца помнят злините и се покриват с бодли, за да се защитят. Ето защо някой трябва да извади иглите. На тяхно място веднага ще разцъфнат благоуханни цветя.

Старите хора казват: „Има златно сърце.” Този израз означава, че си добър човек. Но ако наистина сърцето е златно, макар и в преносен смисъл, то ще бъде студено, кораво и безчувствено. Златото е скъпо, но сърцето е безценно, защото в него са всички човешки добродетели. То приютява милосърдието, състраданието, човечността, приятелството, любовта, добротата, нежността, грижовността... Човек се ражда с тях. Те са силите, които вдъхват живот на тялото. Злото изпива тези сили, пресушава изворите, разрушава душата. Нека не допускаме това да се случи. Нека не пропъждаме красивото.

Сърцето затуптява по-бързо, когато е уплашено или силно развълнувано. Благодарение на него живеем! Каква по-хубава песен от песента на сърцето. Целият ни живот е една непрекъсваща песен – неговата песен. Понякога тя става уплашена, страшна, а друг път е жизнерадостна и подскача като поточе. Колкото са живите същества във Вселената, толкова различни мелодии редят сърцата. А нотите... те се записват на петолинието на душата. Бог започва песента, Той изписва първата нота, другите оставя на нас. Когато дойде краят на песента, тогава „Не гледа Бог на нечисти опинци (цървули), а на чисто сърце.” За Господ е важно да сме живеели, без да опетняваме сърцата си с нечисти дела и злини. Дали сме били бедни или богати, не е от значение. Бог ни обича такива, каквито сме. Той иска да сме Добри и сърцето ни да е изпяло красива и волна песен, която да се извисява като птица над злото, открила своето Божествено начало.

С всеки удар на сърцето ние отпиваме от изворите на живота, черпим сили от тях. И сега сърцата ни туптят... Нека смирено коленичим и отпием от бистрите води на Доброто.