Божествените пламъчета на дарованията - Притчата за талантите

Версия за печат

“Едному даде пет таланта, другиму два, другиму един, всекиму според силата” /Мат.25:15/.

Както всяко цвете, колкото и малко да е то, има своите неповторими красота и аромат, така и всеки човек, колкото и незначителен да е в очите на другите, има свои качества и дарби, които съставляват неговата неповторима индивидуалност. Бог никого не е оставил без талант. Наистина, на едни е дал повече, на други по-малко, но всички ние носим в душите си божествените пламъчета на едни или други дарования. Ала украсявайки ни с тях, Бог изисква от нас да ги развиваме, да ги умножаваме и обогатяваме. И никому няма да бъде простено, ако занемари таланта си, ако не развие заложбите и способностите си.

Тази божествена истина Господ Иисус Христос разкрива в  евангелската притча за талантите.

Един господар, преди да замине за чужбина, оставил слугите си да стопанисват имота му, като на всеки от тях оставил известна сума пари. На първия слуга дал пет таланта, на втория – два, а на третия – един, всекиму според силата, т.е. според способностите им, и когато се върнал, им поискал сметка как са употребили дадените им таланти. Първите двама удвоили дадената им сума и били възнаградени за старанието си, а третият заровил парите в земята и лукаво оправдавал леността си със страха да не ги загуби.

Скритият смисъл на притчата е ясен. Господарят е сам Бог. Талантите – това са даровете, които ние получаваме от Бога: духовни и материални. Прави впечатление неравенството при раздаване на талантите. Но неравенството е разнообразие. А в разнообразието има известна мъдрост. Неравенството заставя човеците да се опират един на друг и да се търсят, то обуславя тяхната взаимна зависимост и свързаност. Всички сме членове на едно тяло и сме зависими един от друг. “Има различни дарби – пише св.ап.Павел, - ала Духът е един и същ; има различни служби, ала Господ е един и същ; има и различни действия, ала Бог е един и същ, Който върши всичко у всички. Но всекиму дава да се прояви у него Духът за обща полза” /1 Кор.12:4-7/.

У всеки човек Бог е вложил специфични дарби и способности, които го отличават от другия и го правят уникален и неповторим. Обикновено под таланти се разбират дарованията в областта на изкуството, но таланти са и умението да общуваш, да изслушваш другия, уменията в различните професии. Всеки човек трябва да открие дарбите, които Бог е вложил в него, да се стреми да ги развива и по този начин да служи на ближния. В професията си, в работата си човек трябва да влага любов, защото призванието ни е да се обичаме един други, а чрез делата си можем да изразим любовта си.

Освен индивидуалните наклонности и дарования, Бог е дал на човека великите дарове на ума, чувството и свободната воля, които определят неговото достойнство. Тях човек може да употреби за добро или зло. И от там идва голямата отговорност пред Подателя на даровете. Човек може с умствените си способности да твори красота от всичко, до което се докосне, но той може с ума си да стигне до неподозирана изобретателност, когато прави зло на ближния си. И чувствата са един духовен инструмент, с който може да се създаде радост, произлизаща от една добра дума или да се убие душата с омраза.

Човек може с игла да извезе шевица, радваща окото, но може и да ушие, в преносния смисъл на думата, погребален саван за този, когото ненавижда, с длето да извае ангел, но може и да издяла надгробния камък на своя враг, може да напише високонравствено произведение, но може и да напише и книги, които развалят добрите нрави, може да изпее химн на Бога, но и песни, които събуждат низки страсти, може да сътвори картина, която извиква естетическа наслада, но може и да нарисува такава, която действа развращаващо.

Всеки един от нас в тайнствата Кръщение и Миропомазване е получил благодатта на Светия Дух. Ние носим в сърцата си таланта на тази благодат, но ако тя не се проявява, не се разкрива в нас, то е, защото ние сме заровили този талант в калта на сърцето си и не го разработваме, не го умножаваме, така, както сме длъжни да правим. Тъкмо поради това ние не можем да усетим и разберем какво представлява Божията благодат. Ние много често говорим за благодатта, но нямаме опитно познание за благодатта в сърцето си. Разбира се, Господ и нас, грешните не лишава от Своята милост и в особени мигове от живота, когато човек искрено се кае, когато усърдно се старае да живее според евангелските заповеди, Господ понякога ни посещава и в мрака на нашите души блесва за миг лъча на Божията благодат. Но за да можем ние да разкрием в нашата, макар и съвсем скромна мяра, дара на благодатта, получен в светите тайнства Кръщение и Миропомазване, трябва да изпълним друга повеля на Спасителя: ”Царството Божие, т.е. благодатта, бива насилвано и насилници го грабят” - казва Господ Иисус Христос в Евангелието.

Следователно, без усилия, без вътрешна борба, без усърдие в духовния християнски живот ние не можем да придобием, по-точно казано, да разкрием този дар, който носим в себе си. А нас ни обтича потокът на живота, трудностите и грижите на ежедневието като с пепел посипват искрите на благодатта и доброто в душите ни и така се нижат ден след ден от земния ни живот. И може да стане така, че ние да се изправим пред прага на смъртта, без да сме се потрудили истински да разработим таланта, дарен ни от Господа и тогава ще бъдем изобличени на неговия съд, така както ленивия раб от евангелската притча, който заровил таланта си в земята и не разработил и умножил богатството, оставено му от господаря.

Ние няма да приложим и лакът към ръста си, ако само изтъкваме колко сме православни, т. е. че сме получили пет таланта, ако не ги пускаме в обращение, а ги заравяме в земята с неразумното убеждение, че вече всичко ни е дадено и че не ни трябва нищо да придобиваме. Нека не се оправдаваме непрестанно с пречките и обстоятелствата, и с липсата на средства, а да се стремим всеки, според дадените му от Господа дарби и способности, или както е казал народният поет “богатий – с парите, сюрмахът – с труда, учений – с ума”, да допринасяме не само за външното, но и за вътрешното благолепие на Православната ни Църква, за да може тя да заеме своето подобаващо място в обществения живот.