ДУХОВНИ ПИСМА - част 2


26 февруари 1871 г.
Болката в левия хълбок се засили до крайност. Три денонощия страдах много... Вчера ми беше много леко и ме обзе желание да препиша за себе си някои от великопостните стихири, които понякога обичам да пея в моменти на униние... Донесоха Постния Триод, и аз, без да ставам от постелята, преписах няколко стихири - любимите. Едва когато завърших писането, забелязах, че те започват с плача на Адам, и завършват с плача на блудницата, но какво голямо различие има между първия плач и втория! Това са две съвършено различни състояния на човешката душа и макар последният да произхожда от първия, да е негов плод, негово съвършенство, то между тях се намира целият път на трудовете, на борбата, на подвига - не винаги силен, не винаги побеждаващ. В първия плач долавям съзнаване на греха - първата степен на покаянието, и поради това в този покаен вопъл се усеща някакъв страх, съединен с леко отчаяние. Във втория плач се усеща ненавистта към греха, любов и дръзновение. Последното състояние е възможно само тогава, когато душата не само със слуха чуе, но и виждайки Господа Иисуса, Който я спасява, пристъпи към Него, дошлия да спаси нея, умиращата, убитата от греха.
За Вашите писма има много, което бих искала да Ви кажа, но днес силите ми са някак малко, боя се, че няма да довърша започнатото. Ще кажа едно: Вие като че ли често, спомняйки си за смъртта, изразявате желанието на своята душа в тези страшни минути да имате помощ от почитани от Вас хора. Това желание на душата Ви е толкова силно, че тя търси уверения, че това ще бъде така. По Божието милосърдие това действително ще бъде така, ако през живота си душата не се лиши от духовното общуване с тези души, от чиято помощ се нуждае... Но както за себе си, така и за Вас аз не желая това изискващо желание, тази увереност. Боя се да кажа на всезнаещия Господ да ми даде това и това в този час, и друго в другия. Боя се да проникна в спасяващата Му воля и в нея да избирам полезното за себе си. И макар постоянно да призовавам молитвите на своята Старица, молитвите на всички единодушни отци и майки, които се спасяват, на помощ на своята грешна душа, и да се укрепявам и поддържам от тях - боя се да търся увереност в каквото и да е и даже обичам това безпомощно състояние - то предизвиква страх в душата, който я потриса до дълбини, и тя живо се чувства във властта Божия, Чиято воля не дръзва да постигне.
Господ да Ви помогне да прекарате времето на поста, времето на самотата с духовна полза, така че в него по-ясно да се открият немощта и греховността ни, и по-живо да се почувства помагащата ни Сила.
20 март 1871 г.
Описаният от Вас ден 8 март, доколкото си спомням, Ви е дал опитно познание за ползата от безпомощното и безсилно състояние на душата, вярваща, че ще намери спасение единствено в Бога. Ако си спомняте думите ми, Вие навярно разбирате, че усвояването на такова постоянно състояние е целта на търсенето. Разбира се, то може да има различни степени и видове, но духът на целия живот е едната вяра в Бога при пълно недоверие към себе си. Поради това аз не съчувствам напълно на отколешната Ви жалба, че нямате желаните добродетели, че забелязвате в себе си и даже чувствате борбата от немощното си състояние. По моему не само с ум трябва да се оставим в тези минути и дори дни и седмици на немощ, но и да заключим себе си в нея, така че да почувстваме теснотата, погиването на своята душа, нямаща в себе си никакви сили да излезе от това състояние. Само тогава е възможна живата вяра в Господа Спасяващ. Вие така също сте писали, че виждате в себе си греховността, съзерцавайки с въображението си страстите и греховете като безбройни гадини. Не, това не е съзерцание с въображението, никак не е с него - то се открива в сърцето по мярата на самоотвержеността. Вашите извадки и думите на владиката, предадени от Вас в името на Господ Иисус, са напълно правилни и ме умилиха. Но постигането на това име, както и на Господа, въчовечен, е висше откровение, което се дава на душата в своето време - на душата, усвоила евангелските заповеди и постигнала известно съвършенство. За Божието откровение аз не дръзвам да говоря, но в нашето духовно дело трябва да има порядък и последователност, така че и себе си да виждаме нелъжовно, и във вярата да не се устремяваме към тази висота, над която има непроницаема завеса. На Вас Ви се е сторило ново различието, за което говорих - между плача на Адам и плача на блудницата. Това ме удивлява. На Вас, разбира се, Ви е известно, че има път на покаянието и следователно има различни степени и преходи на усъвършенстване по този път. Само не бива да се прескача самоволно и намирайки се на по-ниското стъпало, да искаме да се намираме на по-високото. За това казах, че между тези две състояния целият живот е подвиг и борба. Нищо не може да бъде по-полезно за човека от това да осъзнае своята мяра - къде се намира. Тогава той ще се отнесе безпогрешно към всичко и ще бъде на правилен път. Ето за това е неоценимо скъпо да имаме ръководител, който да ни укаже вярното състояние и мярата. Помня как започнах да живея с Майката, слушайки често нейните наставления за пътя на спасението, и как, като че ли съзерцавайки този път от началото до края, често я питах: Къде съм аз? - и Майката винаги отвръщаше, че аз не съм никъде, защото в мен още няма нищо, няма даже живо съзнание за погибелта, което ни заставя да търсим истинското спасение. Признавам, аз тогава не разбирах напълно думите й, макар да им вярвах и да скърбях за своето състояние, но после почувствах живо тяхната истина и сега те ми служат, както и всички думи на майката, като основа за себеизпитване.
Източник: „Пътят на немечтателното духовно дело”, издава манастир „Св. Вмчк Георги Зограф”, Св. Гора - Атон