Начало › Православието по света ›

Поклонение на мощите на св. Вероника и други православни светини във Франция

Версия за печатВерсия за печат
Автор: 
Ставр. ик. Павел ГЪРБОВ

Чес­то важ­ни съ­би­тия в жи­во­та ни се случ­ват ка­то след­с­т­вие от на пръв пог­лед, нез­на­чи­тел­ни об­с­то­я­тел­с­т­ва. Пок­лон­ни­чес­ко­то пъ­ту­ва­не, за ко­е­то се­га за­поч­ва­ме на­шия раз­каз, е един от при­ме­ри­те за то­ва. По­вод да пред­п­ри­е­мем то­ва пъ­ту­ва­не, ста­на стре­ме­жът ми да съ­бе­ра по­ве­че ин­фор­ма­ция за не­бес­на­та пок­ро­ви­тел­ка на мо­я­та съп­ру­га Ве­ро­ни­ка, т. е. за св. Ве­ро­ни­ка. И вед­на­га ис­кам да по­яс­ня, че ста­ва ду­ма за та­зи све­ти­ца с име­то Ве­ро­ни­ка, ко­я­то се изоб­ра­зя­ва на ико­ни­те дър­жа­ща бял плат, на кой­то се виж­да Ли­кът на Хрис­тос За­що­то има още най-мал­ко 4 же­ни мъ­че­ни­ци със съ­що­то име ­ св. Ве­ро­ни­ка, прос­ла­ви­ли Бо­га в раз­лич­ни вре­ме­на и на раз­лич­ни мес­та.

С по­мощ­та на при­я­те­ли в Бъл­га­рия и във Фран­ция, от кни­ги и Ин­тер­нет ус­пях­ме да съ­бе­рем нем­но­го ин­фор­ма­ция. Сега е достатъчно да ка­жем, че св. пра­вед­на Ве­ро­ни­ка е кръ­во­то­чи­ва­та же­на, из­це­ле­на от Гос­под Иисус Хрис­тос (Марк. 5:22-43; Лу­ка. 8:40-56), ко­я­то по вре­ме на кръс­т­ния път на Спа­си­те­ля из­т­ри­ва с пок­ри­ва­ло­то на гла­ва­та си Не­го­во­то окър­ва­ве­но и оп­лю­то Ли­це, вслед­с­т­вие на ко­е­то вър­ху съ­щия то­зи плат чу­дес­но-не­ръ­кот­вор­но се от­ра­зя­ва Хрис­то­ви­ят Лик.

Впос­лед­с­т­вие тя и съп­ру­гът й Зак­хей (бив­ши­ят на­чал­ник на ми­та­ри­те, ръ­ко­по­ло­жен от ап. Пе­тър за епис­коп) се от­п­ра­вят за про­по­вед на За­пад, къ­де­то дос­ти­гат бре­го­ве­те на Ат­лан­ти­ка.

През IХ в. мо­щи­те на св. Ве­ро­ни­ка би­ват пре­не­се­ни в гр. Бор­до. Са­мо­то об­с­то­я­тел­с­т­во, че те­зи св. мо­щи съ­щес­т­ву­ват и днес, а и же­ла­ни­е­то да на­у­чим още “от из­во­ра”, раз­па­ли же­ла­ни­е­то ни да се от­п­ра­вим на­там, за къ­де­то ня­ма ор­га­ни­зи­ра­ни туристически мар­ш­ру­ти.

И та­ка, като се оставихме на Божията воля, от­пъ­ту­вах­ме от Бъл­га­рия на 13.VII. (в де­ня след праз­ни­ка на све­ти­ца­та!) с ре­до­вен рейс на ав­то­бус по ли­ни­я­та Со­фия-Лон­дон. На след­ва­ща­та ве­чер бях­ме в Па­риж, къ­де­то са­мо пре­ка­рах­ме нощ­та, а на сут­рин­та с из­вес­т­ни­те френ­с­ки ви­со­кос­ко­рос­т­ни вла­ко­ве (TGV) се ус­т­ре­мих­ме към гр. Бор­до.

Спо­ред пред­ва­ри­тел­на­та ни ин­фор­ма­ция све­ти­те й мо­щи се по­ко­я­ха в ба­зи­ли­ка­та “Сан Сьо­рен” (св. Сьорен) в Бор­до. Към нея се и от­п­ра­вих­ме вед­на­га след сли­за­не­то ни от вла­ка. С кар­та в ръ­ка и с до­пит­ва­не до ми­ну­ва­чи­те, с ра­ни­ци­те на гър­ба, тръг­нах­ме пе­ша, по­не­же не бе­ше пре­ка­ле­но да­леч, а и та­ка мо­же­ше да раз­г­леж­да­ме по­ве­че. Са­ми­ят град Бор­до, ка­то че ли ни до­пад­на по­ве­че от про­чу­тия Па­риж ­ с то­ва, че бе­ше по-спо­ко­ен, с по-нис­ки­те си зда­ния, а и с по-чис­тия си въз­дух. Ба­зи­ли­ка­та “Сан Сьо­рен” съ­що ни се сто­ри “по-сим­па­тич­на”, от мно­го дру­ги “зна­ко­ви” за Фран­ция ка­тед­ра­ли.

Тя е пос­т­ро­е­на вър­ху ос­но­ви­те на храм от VI в., ко­га­то е жи­вял и са­ми­ят св. Сьорен, епис­коп с мо­же би най-го­ле­ми зас­лу­ги за хрис­ти­я­ни­зи­ра­не­то на древ­ния град Бур­ди­га­ла (дн. Бор­до). Имен­но по­ра­ди сво­я­та древ­ност то­зи храм е обър­нат с ол­та­ра на из­ток, как­то и всич­ки пра­вос­лав­ни цър­к­ви (бел. ред. ­ за раз­ли­ка от съв­ре­мен­ни­те ка­то­ли­чес­ки ка­тед­ра­ли, ко­и­то са обър­на­ти на за­пад). В не­го ни пос­рещ­на Жан-Пи­ер ­ пен­си­о­ни­ран бан­кер, ра­бо­тещ ка­то “доб­ро­во­лец” в хра­ма, с ко­го­то пред­ва­ри­тел­но по те­ле­фо­на се бях­ме уго­во­ри­ли да ни бъ­де ка­то гид и да раз­ка­же оно­ва, ко­е­то знае за св. Ве­ро­ни­ка и мо­щи­те є. Той ни пос­рещ­на в оп­ре­де­ле­ния час и ни по­ве­де от­на­ча­ло в крип­та­та под хра­ма.

Там на­у­чих­ме, че то­ва мяс­то още от вре­ме­то пре­ди Хрис­та е би­ло гро­би­ще. През III-IV в. там би­ват пог­реб­ва­ни и мъ­че­ни­ци­те, ко­и­то пос­т­ра­да­ли при из­вес­т­ни­те от цър­ков­на­та ис­то­рия го­не­ния. Един от тях е и св. Фор ­ пър­ви­ят епис­коп на Бор­до. Та­ка че нес­лу­чай­но и пър­ви­ят хрис­ти­ян­с­ки храм би­ва пос­т­ро­ен през IV в. имен­но там ­ на два­де­се­ти­на мет­ра се­вер­но от се­гаш­на­та ба­зи­ли­ка.

“От тук е тръг­на­ло хрис­ти­ян­с­т­во­то в Бор­до” ­ ка­за на­ши­ят во­дач. След ко­е­то ни по­ка­за най-дяс­на­та от три­те ап­си­да в крип­та­та, къ­де­то са по­чи­ва­ли мо­щи­те на св. Ве­ро­ни­ка след пре­на­ся­не­то им в сре­да­та на IХ в. от Су­лак сюр ла мер (в древ­ност­та ­ Но­ви­о­ма­гус) ­ мяс­то­то на по-го­ля­ма­та част от ней­ния жи­вот и про­по­вед.

Са­мо­то пре­на­ся­не, спо­ред из­точ­ни­ци­те е пре­диз­ви­ка­но от за­чес­ти­ли­те на­па­де­ния на нор­ма­ни­те (ви­кин­ги­те) по крайб­ре­жи­е­то на оке­а­на. От древ­на­та крип­та оти­дох­ме в па­рак­ли­са “Но­тър Дам авек ла роз” (Св. Бо­го­ро­ди­ца с ро­за­та), къ­де­то впос­лед­с­т­вие (не ста­на яс­но точ­но ко­га) са пре­не­се­ни мо­щи­те на св. Ве­ро­ни­ка; а нак­рая стиг­нах­ме и до па­рак­ли­са “Сан Фор” (св. Фор).

Там на­ме­рих­ме све­ти­ня­та, ко­я­то тър­сех­ме, на­ред със све­ти мо­щи на древ­ни­те мъ­че­ни­ци: св. Фор, св. Юкунд, св. Вер и св. Бе­не­дик­та. Пок­ло­них­ме се, по­мо­лих­ме се, бла­го­да­рих­ме. По­пи­тах­ме и за мо­щи­те на св. Сьо­рен, на ко­е­то Жан-Пи­ер по­со­чи с ръ­ка към глав­ния прес­тол на хра­ма, къ­де­то зад же­ляз­на ре­шет­ка те по­чи­ва­ха в ка­ме­нен сар­ко­фаг. Ка­то ви­дя ин­те­ре­са ни към древ­ни­те ре­лик­ви, на­ши­ят гид нак­рая ни от­ве­де в слу­жеб­но по­ме­ще­ние, къ­де­то се съх­ра­ня­ва­ха още дос­та, по-го­ле­ми или по-мал­ки час­ти от св. мо­щи. Тук из­не­се и гла­ва­та на св. Аманд ­ епис­коп, съв­ре­мен­ник и спод­виж­ник на св. Сьорен. Ние пък по­да­рих­ме ед­на скром­на пра­вос­лав­на ико­на на св. Ве­ро­ни­ка за хра­ма (реп­ро­дук­ция на съв­ре­мен­на гръц­ка ико­на, ри­су­ва­на през 1995 г. в ма­нас­ти­ра “Пре­по­доб­ни Ме­ле­тий”), по­не­же, кол­ко­то и да е стран­но, в не­го има­ше са­мо ед­на ней­на ста­туя, но не и ико­ни.

Но на ед­но мяс­то ви­дях­ме две съв­сем пра­вос­лав­ни ико­ни ­ ка­ши­ра­ни реп­ро­дук­ции на Пре­об­ра­же­ние Гос­под­не и Вла­ди­мир­с­ка­та св. Бо­го­ро­ди­ца ­ ве­ро­ят­но до­не­се­ни от рус­ки пок­лон­ни­ци.

След­ва­ща­та ни спир­ка бе­ше Су­лак сюр ла мер ­ мал­ко крайб­реж­но град­че на бре­га на Ат­лан­ти­чес­кия оке­ан, от­с­то­я­що на сто­ти­на ки­ло­мет­ра се­ве­ро­за­пад­но от Бор­до, къ­де­то спо­ред го­рес­по­ме­на­то­то пре­да­ние е жи­вя­ла и бла­го­вес­ти­ла св. Ве­ро­ни­ка.

Там за­ед­но със съп­ру­га си све­ти­ца­та пос­т­ро­я­ва ма­лък храм в чест на св. Бо­го­ро­ди­ца, в кой­то нак­рая би­ва пог­ре­ба­на.

Спо­ред пред­ва­ри­тел­на­та ни ин­фор­ма­ция на мяс­то­то на то­зи пър­во­на­ча­лен храм се из­ди­га днеш­на­та ба­зи­ли­ка “Нотър Дам дьо ла фен дьо ла тер” (“Св. Бо­го­ро­ди­ца на края на зе­ми­те”), ко­я­то и бе­ше на­ша­та цел в Су­лак.

Не бе­ше труд­но да на­ме­рим хра­ма ­ той е глав­на­та за­бе­ле­жи­тел­ност на се­ли­ще­то, ко­е­то бе­ше мно­го сим­па­тич­но с то­ва, че за раз­ли­ка от на­ши­те край­мор­с­ки ку­рор­ти, тук ня­ма­ше ог­ром­ни бе­тон­ни хо­те­ли, а са­мо ед­но- или дву­е­таж­ни ви­ли с кра­си­ви гра­дин­ки. В цър­к­ва­та (в ле­вия ол­тар) от­к­рих­ме ре­лик­ва­рий с час­ти от мо­щи­те на св. Ве­ро­ни­ка, св. Зак­хей и св. Фор, как­то и на дру­ги свет­ци.

Пок­ло­них­ме се и се по­мо­лих­ме, но не мо­жах­ме да по­лу­чим по­ве­че ин­фор­ма­ция на мяс­то, по­не­же бе­ше обе­ден час и в хра­ма ня­ма­ше ни­кой (ос­вен вли­за­щи­те и из­ли­за­щи ту­рис­ти).

За­пъ­тих­ме се към цен­тъ­ра на град­че­то, къ­де­то от ту­рис­ти­чес­кия ин­фор­ма­ци­о­нен цен­тър ни обяс­ни­ха как да на­ме­рим до­ма на све­ще­ни­ка. Абат Пол де Брюн бе­ше на 87 го­ди­ни и ед­ва ли очак­ва­ше гос­ти, но не от­ка­за да ни при­е­ме за мал­ко. Кой знае кол­ко но­ви не­ща от не­го не на­у­чих­ме, но по­лу­чих­ме ка­то по­да­рък кни­га за ба­зи­ли­ка­та в Су­лак, в ко­я­то ос­вен из­вес­т­ни­те ни от пре­да­ни­е­то не­ща, се спо­ме­на­ва­ше и то­ва, че през Сред­но­ве­ко­ви­е­то в то­зи храм е има­ло спе­ци­ал­но пос­ве­тен ол­тар на св. Ве­ро­ни­ка, пред кой­то са се сключ­ва­ли до­го­во­ри и са по­ла­га­ни клет­ви, т. е. имал е и съв­сем офи­ци­ал­но, мо­жем да ка­жем ­ “ад­ми­нис­т­ра­тив­но-сто­пан­с­ко” пред­наз­на­че­ние.

От кни­га­та съ­що раз­б­рах­ме, че гро­бът на св. Ве­ро­ни­ка е бил по­гъл­нат от пя­съч­ни­те дю­ни, ко­и­то по ед­но вре­ме са би­ли пок­ри­ли и поч­ти це­лия храм (при все, че ни­как не е ма­лък).

От Су­лак се вър­нах­ме в Бор­до, къ­де­то от­но­во оти­дох­ме в “Сан Сьо­рен”, за да се “сбо­гу­ва­ме” със св. Ве­ро­ни­ка. Там ни ча­ка­ше при­ят­на из­не­на­да ­ ико­на­та, ко­я­то по­да­рих­ме, ви­се­ше ока­че­на до мо­щи­те на све­ти­ца­та.

След­ва