На празника на св. вмчца Варвара в Драма

В близост до тях се намира и посветения на св. мъченица малък храм. Но до него и там където е началото на литията не можем да стигнем. Всичко е изпълнено с многохиляден народ. Оставаме на мястото, до което сме стигнали. Тук ще чакаме литията да мине покрай нас и ние да се включим в нея.

Началото й е дадено от фанфари и биене на барабани. Още при тези първи звуци, разбираме, че само като участници в това духовно тържество можем да го усетим и изживеем в пълнота. Думите са слаби да опишат това което Бог ни е удостоил да видим и преживеем...Това е истинско тържество за прослава не само на изповедническия и мъченически подвиг на св. Варвара. Това е тържество в прослава на Бог, Дивен в Своите светий.

Слушам фанфарите и барабаните и мислено се пренасям в един далечен, далечен величествен момент от историята на израилтяните, избрания Божий народ. Когато „...Господ рече на Иисуса /Навин – б.а. /...и нека седем свещеника носят пред ковчега седем юбилейни тръби; а на седмия ден обиколете града, и свещениците да тръбят с тръбите; щом затръби юбилейния рог, щом чуете тръбен звук, целият народ да се провикне с висок глас, и градската стена ще рухне до основи...” /Иис. Нав.6:1,3-4/.

Така и станало. Рухнала тогава не само една стена. Рухнали всички крепостни стени на Йерихон. Рухнали „до основи” /Иис. Нав.6:19/. Това е пример, които в духовен смисъл можем да отнесем към мъченичеството на св. Варвара. Както рухнали йерихонските стени при тръбния звук и гласа на Божия народ, така пред твърдостта при „ужасните страдания”, които преживяла светицата рухнала измамната сила на бащата богоборец Диоскор. А разбитите от жестоките удари устни на св. Варвара, които шепнели чудна молитва: „всеки човек, който ще спомене – мен и моите страдания! Да не се приближи до него ненадейна болест и да не го грабне неочаквана смърт...”, били онзи „висок глас” на изобличение на бесовското безсилие пред непоклатимата вяра в истинния Бог. Вяра каквато св. Варвара имала – потърсена от сърце, постигната с разума, изпитана в опита...Вяра каквато трябва и ние да имаме и да търсим викайки към Спасителя Христос подобно на онзи баща от Св. Евангелие: „Вярвам, Господи!, помогни на неверието ми” /Марк 9:24/.

Смесеният фанфарен и барабанен оркестър преминава покрай нас. След него, носещи хоругви със своите отличителни знаци и патронни светии, вървят представители на различни доброволчески културни дружества в традиционни народни носии. Най-голямо впечатление ни правят представителите на кападокийските и понтийските гърци. Мъжете са с черни кърпи на главата, черни елеци, черни пояси с накичени в тях ками и пищови, черни потури и ботуши. А жените са с малки шапчици прилични на близкоизточните тюбетейки и шалвари.

Драма е град тясно свързан със съдбата на прокудените от Мала Азия от Кемал Ататюрк през 1922-1923 г. гърци. Градът не не само е приютил голям брой от тях, но и св. свщмчк Хризостом, Смирненски митрополит, убит по – особено жесток начин от турците през 1922 г. в престолния си град Смирна /дн. Измир/, от 1901 до 1910 г. е бил Драмски митрополит. На негово име днес в Драма се строи голям православен храм.

Ето идва групата на малките иподякони, която изпълва с радост сърцата на всички. Колко трогателни със сериозността си в този тържествен момент са тези малки момчета, издигнали високо рипиди и кръстове!? Да покажат, че са отговорни и съзнават важността на поставената им задача. Че разбират в какво участват...Щастливи деца доведени от благоразумни родители при Христос, „за да възложи върху им ръце и да се помоли” /Мат.19:13/ за тях. Деца на днешното време на които не е попречено да дойдат при Него, „най-прекрасният от синовете човечески” /Пс.44:3/..

Гледам тези деца, като живи огнени пламъци на вярата в червените си иподяконски одежди и с болка си мисля за нашите български деца. Какви усилия се полагат за да им се попречи да срещнат, познаят и обикнат Бога! На държавно ниво ги възпрепятстват български управници, послушни слуги на все по-загубващия християнския си облик Европейски съюз. Сродни по дух с бащата на св. вмчца Варвара Диоскор, изграждат „високи и изкусно изградени кули”, в които затварят като заложници българските деца, обграждайки ги с „прилежни възпитателки и слугини” които да ги съблазняват със знания полезни, но преходни, лишавайки ги от познание за вечното – за царството Небесно което е тяхно /Мат.19:14/. Готови подобно на обезумелия и забравил бащинската си обич Диоскор, „законно” да пронижат всеки който се опитва да научи децата, че има Един Бог „Отец, Син и Дух Свети, Трите Лица на Единия в Троицата Бог, Които...просвещават и оживяват всяка твар и дихание...”. Тези думи казала св. Варвара на баща си и той „извадил меча ...се втурнал да я гони, подобно на вълк, преследващ агне”.

Пречим им и ние – духовници и миряни. Ще кажете как!? Колко деца на свещеници израстват днес в храма? С радостите от общуването с Христос под църковния купол? С възпитаваното в тях чувство, че са част от съборното семейство на Вселенското Православие? Със съзнанието, че баща им не работи „свещеник”, а изпълнява най – великото служение което може да съществува? Служение, което и ангелите не извършват.

Колко миряни подписвали се редовно през годините в подкрепа на задължителното изучаване на православно вероучението в българските общообразоветелни училища отиват в неделя с децата си на църква. Не за да си запалят свещичка „за здраве и късмет”, а за да се осветят с присъствието си на неделното възкресно богослужение, и с причастяването с Тялото и Кръвта Христови? А когато все пак има деца в храма - какво търпение проявяваме ние, черкуващите се към тях? Децата шумат, и това е естевствено защото са деца. Но дали техният естествен шум не е похвала за Бог, стъкмена „из устата на младенци и кърмачета” /Мат. 21:16/, по благоприятна Нему отколкото нашата молитва...

Моите мисли не са вашите мисли, и моите пътища не са вашите пътища, ни казва Господ. Какви са нашите мисли сравнени с Неговите. „Суета на суетите”. И ако ние гледаики преминаващите покрай нас малки иподякони се радваме, то колко повече им се радва Бог. И така се радва Той не само за тези деца, но и за всяко дете прекрачило прага на православния храм.

Две дълги колони на свещениците и монасите от Драмска епархия следват иподяконите. Четирима свещеници носят на специална носилка икона на тържествуващата в този ден св. вмчца Варвара. Зад тях, носена на открит военен автомобил е голяма, близо човешки ръст икона на Св. Богородица – Вратарница.

Царствено шествие...Царицата небесна, Майката на нашия Господ и Спасител Иисус Христос е дошла да влезе в радостта и да почете заедно с нас, подобострастните човеци, онази, която „...съкрушила вражеските мрежи...с помоща и оръжието на кръста”п/тропар на св. Варвара/, и „последвала Бога...потъпкала идолското поклонение. Страдаща сред подвизите...с висок глас възпявала: Троицата почитам, Едно Божество”/кондак на св. Варвара/.

Покланяме се смирено когато иконите минават покрай нас. Покланяме се и на следващите ги и благославящи множеството архиереи: митрополита на о. Керкира, Нектариос, на когото е дадено първенство по време на литията, Назианският еп. Теодорит, представител на Цариградската патриаршия и домакина, Драмския митрополит Павел. Архиереите са следвани от кмета на Драма, официални лица от местната управа, гости на празника и многохиляден народ към който се присъединяваме и ние.

Камбаните на всички православни храмове в Драма бият тържествено. С особено голяма радост посрещат литийното шествие камбаните на митрополитския храм „Въведение Богородично”.

На едно не много голямо площадно пространство, в общ двор, си съжителстват два големи храма – стария митрополитски храм от византийско време, в момента в реставрация, и новия, построен през ХХ в.

Добра е тази практика, до стария храм, когато стане малък, за да събере увеличилата се по численост енория, да се построи нов по-голям храм. В нея освен чисто практическия смисъл има духовен. Той е в това, да се покаже приемствеността и непрекъсваемата връзка между поколенията православни християни живели по тези земи. Да се свидетелства, че днешните православни гърци са добър плод от онези семена, който е засял в Древна Елада св. ап. Павел, достигнал още при своето първо идване на европейския континент много близо и до Драма.

/следва/