Начало › Православието по света ›

До Неа Зихни и Серес

Версия за печатВерсия за печат
Автор: 
Прот. Емил ПАРАЛИНГОВ

Оставяме Драма в духовния кипеж и радостната еуфория на продължаващите тържества по повод празника на небесния закрилник на града – св. вмчца Варвара. Вечерта на същия ден – 4 декември, ще има и концерт с участието на румънските псалти и състави за византийска музика от страна на домакините. Изпитваме момент на съжаление, но и силна надежда, че продължаващото ни поклонническо пътуване ще ни донесе нови духовни изживявания... Напускаме Драма по посока Неа Зихни.

Пътят ни преминава през малкото градче Алистрати. Това поражда спомени от поклонническо пътуване през м. март 2008 г. Първата ни нощувка беше в Алистрати.

Градчето пълзи по едно широко възвишение. В ниското е разклона за с. Перихора и близкия до него манастир „Св. вмчк Мина” на който игуменка е изключително гостоприемната и сърдечна монахиня Филотея. Виждат се и скалите под които е селото, вечер осветени в червено, създаващи впечатлението, че са огромни тайнствени порти към някакъв приказен свят. А иначе доказателство – колко малко се иска за да направиш нещо красиво, и то да радва и теб, и много други хора.

Минаваме през центъра на Алистрати и покрай местния храм „Св. Атанасий”, които ни бе впечатлил със своите стенописи. Изписани в ново време, те ясно показваха молитвената настройка на душата на своя иконописец...По – далече от храма се вижда и семейния хотел на Георгиос Бозики, където нощувахме. Стара фамилна къща, от чиито балкони се открива красива гледка към цялото градче и околностите му.

Възкликвам с думите от Акатиста „Слава Богу за всичко” съставен от митрополит Трифон /Туркестанов/ /1861 – 1934 г./: „Слава на Тебе за всяка стъпка на живота, за всеки миг радост;...Слава на Тебе за дълбината на Твоя разум, отпечатана в целия свят;... Слава на Тебе за промислителните срещи с хората...”...Срещи който Господ сам е устройвал, за да бъдат в помощ на нас поклонниците и да направят поклонението ни духовно пълноценно и спасително.

На излизане от Алистрати започва да вали ситен дъжд. На не голямо разстояние от изхода на градчето в посока Неа Зихни е отбивката за манастира „Св. вмчца Неделя”. Манастирът бе цел и на първото ни посещение в Алистрати, но информация ,че временно не приема поклонници ни попречи да го посетим. Така вместо в този манастир ние отидохме в манастира „Св. вмчк Мина” при с. Перихора.

Сега поемаме по отбивката и много скоро виждаме светата обител. Веднага ни прави впечатление, че цялата местностт в която е разположен манастира много прилича на местността в която е разположен и нашия манастир „Св. вмчца Неделя” край Асеновград. Гръцкият е значително по – малък от нашия.

Според историческите свидетелства Алистратския манастир „Св. вмчца Неделя” е основан през ХI – XII в. и е бил метох на големия манастир „Икосифиниса” разположен в близката планина Пангео. През цялата си дълга история до първото десетилетие на ХХ в. манастира е бил мъжки. Около 1906 г. в него са се подвизавали 90 монаси.

Слизаме пред външната порта на манастира и по пътека от пъстроцветни листа тръгваме към вътрешния двор, където се намира и съборния храм. Минаваме през широкия вход под челната сграда. На малък аналой е поставена за поклонение икона на св. вмчца Неделя. Няколко стъпала ни извеждат в самия двор.

Бедната обстановка ни прави веднага силно впечатление, защото рязко се отличава от всички гръцки манастири , посетени от нас до този момент. Тук всичко изглежда така, сякаш манастирът е изоставен и няма никакви обитатели. По чердаците паяжини, стари маси, разхвърляни столове, неизметен двор. Но въпреки всичко усещаш, че на това свято място има живот. Доказателство е кандилцето над иконата на св. вмчца Неделя, което гори със спокоен жълточервен пламък.

На заключената врата на храма висят ключове. Може би са безгласна покана към поклонниците да отключат сами храма и влязат вътре...Но аз се колебая да направя това. Събираме се под навеса ,за да почакаме. Дойде ли някой да ни отвори -добре. Не дойде ли, да се поклоним и благодарим на св. Неделя, че все пак ни допусна толкова близко до манастирското сърце – съборния храм. А тази Божия милост никак не е малка за нас идващите от света... и след глътка чист духовен въздух връщащи се пак там.

Сега когато си припомням „запуснатия” вид на Алистратския манастир, си спомням за атонския подвижник папа Тихон и неговата килия. Стареца Паисий Светогорец, служил на папа Тихон във времето преди кончината му, описва мястото на неговия подвиг така: „Килията му беше малка...Подът беше от дъски, но изглеждаше като от глина, защото никога не метеше и калта, която влизаше отвън, заедно с космите от косата и брадата му, които години наред падаха, бяха образували здрава замазка.

Старецът въобще не се грижеше за чистотата на килията си, но за очистването на душата си, затова се сподоби да стане съсъд на Божията благодат. Непрестанно миеше душата си с многото сълзи и затова използваше хавлиени кърпи, тъй като носните кърпички не му вършеха работа. Старецът беше достигнал до високо духовно състояние” /”Светогорски отци и светогорски живот”, Зографски манастир, 2001 г./

Дали не бяха като него останалите неизвестни за нас монахини подвизаващи се в манастира край Алистрати!? Оставили неогледен манастирския двор, но погрижили се да очистят вътрешните си дворове – сърцата и душите си. Защото го има и другото...Варосаните гробници които могат да бъдат и най – благолепните на външен вид храмове и манастири. Отвън бляскави – отвътре изпълнени с мъртвостта на рутинното служение, изгасило „огънят на божествената любов” в сърцата на свещенослужителите. Онези на които Господ Иисус Христос е поверил несравнимата с нищо отговорност за човешките души.

В килията на папа Тихон, ни разказва о. Паисий, „се движеха свободно всички – от насекоми до мишки”, а той „почти не сваляше от себе си епитрахила, тъй като мнозина го посещаваха за изповед и той освобождаваше събратята си от греховете им и ги облекчаваше чрез тайнството на божествената Изповед”.

Спомням си сега и за един мой много близък човек, който при посещение на Св. Гора се бе възмутил от беднотата и неугледността на българския манастир „Св. Георги”, в сравнение с някой други светогорски манастири. Но точно тези „бедност” и „неугледност” – свидетелство за истинска духовна простота ме караха да се чувствам най – добре в нашия манастир. Така, както и скулпторката Николина Маджарова, влизайки в Алистратския манастир възкликна: „Толкова е хубаво тука. Това е моето място, естествено, просто, чисто”.

Дъждът се засилва. И той е сякаш неизменна част от това място. Като небесна роса... „Като роса ермонска, която пада на планините Сионски” /Пс.132:3/. Сравнение което може да бъде отправено към всеки манастир, скит или килийка, където в тиха молитва се подвизават православни монаси и монахини – „светлина и фарове в скалите” /стареца Пайсии/. Не са ли тези свети обители една планина Сионска!? Място на скрит за света, но знаен за Бога духовен подвиг на всекидневноа борба с душевните страсти? Където ежедневно се търпи разпятие, за да възкръсне духовно душата /стареца Паисий/. „Следвайте Христа в разпятието Му, ако искате да се зарадвате възкресенски”, ни съветва още стареца. „Човешките кръстове са просто кръстчета... докато Христовия кръст беше много тежък”...За носенето на нашите Господ ни помага, докато за Своя, „Той не употреби божествената Си сила по отношение на Самия Себе Си”, изпивайки горчивата чаша на страданията докрай.

Колко се страхуваме ние от това „докрай”! Колко се страхуваме да вземем кръста си и последваме в самоотречение нашия Господ! Да излезем от его–то си, за да заживее в нас Христос.

Аязмото с бръмбарите

Излизаме от манастира, и въпреки че вали се отправяме към аязмото. Почти незабелижимо в дъжда, то е сгушено под смирено навели короните си дървета. Тръгваме към него стъпвайки внимателно по мократа трева, прескачайки оголените кални места. Затворената тежка желязна врата и непочистената шума пред нея създават впечатление, че аязмото е заключено. С такова усещане натискам дръжката и аз и ...отварям вратата.

Стояла в някакво време отворена вратата бе позволила вътре в аязмото също да влезе шума. С нея прах и пясък от пътя. Но най – шокиращото в това малко простанство бяха горските бръмбари. Те бяха навсякъде - по пода, по стените,... в аязмената вода. При наближаващата зима те бяха намерили тук убежище и топъл подслон. Припомняйки си сега за аязмото виждам поуката, която Бог ни разкри тогава чрез тези Свои твари. Поука изразена в думите на св. прор. и цар Давид: „И птичка си намира жилище, и лястовица – гнездо, дето да положи пилците си, при Твоите олтари, Господи на силите, Царю мой и Боже мой!” /Пс.83:4/.

Безсловесните твари в „неразумието” си се оказват по – разумни от нас. В „неразумието” си те търсят Божиите двори, в тях да намират сигурност за себе си и чедата си. А ние!? Ние чуваме тъжния стон на нашия Спасител: „Йерусалиме, Йерусалиме...Колко пъти съм искал да събера чедата ти, както кокошка събира пилците си под крилете си, и не рачихте!” /Мат. 23:37/. Това се отнася за нас, станали „самолюбци, сребролюбци, самохвалци, горделиви, хулници, към родители непокорни, неблагодарни, нечестиви, недружелюбни, непримирими, клеветници, невъздържани, неукротими, недобролюбци, предатели, безочливи, надути, повече сластолюбци, нежели боголюбци” /2 Тим.3:4/. Хора „които наглед имат благочестие, но от силата му са се отрекли...женуря, които всякога се учат и никога не могат да стигнат до познание на истината” /2 Тим.3:5,7/. Защото „не рачихте”.

Бръмбарите скърцат тихо с тънките си крачета по шумата. Влизам в аязмото и много внимавам да не стъпча някой от тях. „Отец, ще пием ли от водата?”, пита някой зад гърба ми. „Ще пием...”, казвам и гребвам от нея в единствения съд който виждам около себе си – зелена пластмасова чаша. Не трябва да се смущаваме. И онзи слепец в околностите на Константинопол е пил от калната вода, която посочила Майката Божия, получавайки двойно проглеждане – и на телесните, и на сърдечните очи. Колко голяма нужда имаме ние да прогледнем особено с вторите, вътрешните очи и да разберем, че един ден в Господните двори е по–добър от хиляди дни извън тях. Че по–добре е да бъдем при прага на Божия дом, отколкото да живеем и пребиваваме в шатрите на нечестието /вж. Пс.83:11/. ”Господи на силите, блажен оня човек, който се уповава на Тебе!” /Пс.83:13/.