Евтаназията като изход

Версия за печат

Със закон в нашата страна беше забранено клонирането. Слава Богу! Сега отново на дневен ред е евтаназията. Тепърва предстои в Европейския съюз да се разработи някаква обща позиция по този въпрос, но дебатите отдавна вече започнаха. В отделни страни в света безболезненото умъртвяване вече е узаконено и се извършва официално. У нас в парламента преди броени дни депутатът-социалист и бивш конституционен съдия проф. Любен Корнезов внесе законопроект, който предвижда разрешаване на евтаназията. "Със стиснати зъби и свито сърце казвам "ДА" на евтаназията. ... Човек като съзнателно същество трябва да има право на избор. Избор между живота и смъртта особено когато е безнадеждно болен и страданията му са непоносими. Той не е полезен на себе си в агонията си - физическа и душевна. Той е в тежест на близките си и на обществото като цяло. Животът е благо, когато си полезен, а не когато го проклинаш!", пише проф. Корнезов в мотивите си към законопроекта.
В законопроекта той е дефинирал евтаназията като удовлетворяване на молбата на неизлечимо болния или неговите близки за ускоряване на неговата смърт по безболезнен начин, включително и чрез прекратяването на изкуствените системи за поддържане на живота. Проф. Корнезов предлага органи на подложените на евтаназия да могат да бъдат трансплантирани.” (Вести.бг)
Кои са основните аргументи, изказани от поддръжниците на узаконената евтаназия:
- човек има право сам да избере кога и как да умре;
- човек има право както на достоен живот, така и на достойна смърт;
- чрез евтаназията се слага край на безсмислените страдания;- въпрос на християнско милосърдие е да помогнем на загубилите вяра и надежда, които при това не страдат от морални скрупули да прекратят страданията си.

Но смъртта слага ли край на страданията? Доколко човек, когато е тежко болен или тежко страда, може свободно да реши дали да живее, или да умре? Свободен ли е наистина тогава? Господар ли е на себе си, на разума си, на волята си, когато е завладян от маловерие, отчаяние, малодушие или пък от честолюбие? Страданието ли е същинската причина човек да пожелае смъртта, или самотата, безлюбието, липсата на надежда?

Наблюденията показват по-скоро, че човек губи мотивацията си да живее, а оттук и да преодолява болката и трудностите, когато не вижда смисъла. И обратното: чувството или съзнанието за смисъла прави много неща, дори всичко, лесно поносимо, положително, градивно.

Християнството освен всичко друго е и откровение за смисъла. Християнската вяра облича в светлата одежда на смисъла и бедността, и изпитанията, и страданията, и смъртта и ги прави спасителни. Цялата християнска система от разбирания за смисъла на човешкия живот, страданията и смъртта прави своеволното предизвикване на смъртта абсолютно недопустимо. Човекът е Божие творение. Животът му е даден от Бога, Бог го поддържа и само Той може да му го отнеме. “Защото никой от нас не живее за себе си и никой не умира за себе си, но живеем ли  за Господа живеем, умираме ли  за Господа умираме; следователно, живеем ли, или умираме  Господни сме” (Рим. 14:7,8). Бог като Премъдър, Всевиждащ и Любящ Промислител най-добре може да подбере момента и начина за преминаването на душата в отвъдния свят с оглед на вечния живот, за който е създаден човекът и уникалната му роля в Божието домостроителство.

Защо Бог допуска страдания? Какъв е техният смисъл? Да започнем с това, че страданията не са от Бога. Не Бог ни ги изпраща за наказание или по друга причина. Страдаме, понеже сме заразени с грях и боледуваме духовно (вж. Яков 1:13, 14,15). А единственият начин за духовно оздравяване е отхвърлянето на греха, покаянието. Страданията смиряват човека, смекчават сърцето му, уверяват го колко слаб и зависим от другите и Бога е той. Страданията, особено предсмъртните, очистват човека от греховете му като го умъдряват, водят го до покаяние и изправяне и така го подготвят за вечен живот.

Има два начина за отношение към предсмъртните страдания. Единият, на вглеждане в себе си и търсене отговор на въпроса: “Господи, какво ме задържа, какво ми пречи да се завърна при Тебе в мир - неразрешената вражда, привързаност към земното, страх поради маловерие, неопростен грях, гордост, гняв, озлобление...?” И другият, на отчаянието, гордостта и ожесточението.

Има различни начини демоните да погубят човешката душа в смъртния й час, като я доведат до самоубийство. На горделивия ще нашепват: бъди силен, бъди господар на себе си, отиди си достойно, по своя воля; на суетния ще нашепват: не позволявай на болестта да те обезобрази и да те докара до окаяно състояние; на друг ще внушават: защо да си в тежест на близките си - ако ги обичаш, ще ги освободиш от това бреме; друг ще започне да се съмнява в Бога, в милостта Му, във всемогъществото Му, в съществуването Му, ще го обземе страх, малодушие... Тези предсмъртни изкушения винаги безпогрешно уцелват слабото място на човека и той лесно се съгласява с тях, ако през живота си не се е научил да ги различава и отхвърля.

Църквата е разпоредила специален молебен за хората на смъртно легло и препоръчва в случаи на тежко неизлечимо болни усилена молитва, изповед, причастяване. В този молебен свещеникът се моли Бог да прости прегрешенията на страдащия, да заповяда “да се пусне от плътските и греховни вериги” и да приеме в мир душата му и я упокои със светиите Си във вечните селения.

В случаите, когато смъртно болният е вече в безпаметно състояние, но продължава да страда и не може да си отиде в мир, близките трябва да се погрижат да повикат свещеник за елеосвещение и молитва; да четат до леглото на болния покайни четива, да се молят и да раздават милостиня за опрощаване на греховете на страдащия. Проява не на милосърдие, а на безумие би било, ако му “помогнат”, като ускорят края му, без да се е примирил с Бога и съвестта си, и така да обрекат душата му на вечни мъки в старанието си да го избавят от временните.

Понякога  по молитвите на свещеника и близките болният се съвзема за известно време, дава му се възможност да поиска прошка, да се покае и да очисти душата си. Бог отлага края, колкото е нужно, за да стигне смъртникът до покаяние. Бог иска “да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината”. Не иска “смъртта на грешника, но да се отвърне той и да бъде жив” (Молебен при разлъка на душата от тялото).

Смъртта е изключително важен елемент в прехода към вечния живот.  За праведника “животът е Христос, а смъртта  придобивка” (Фил. 1:21). Смъртта изправя човека пред реалността, носи неочаквано познание за същността на човека, води до преосмисляне на живота в една, често непозната дотогава светлина, до помирение с близките, с враговете, до освобождаване от озлоблението, гордостта, егоизма, суетата... А евтаназията лишава човека от възможността да познае докрай себе си и своята смърт. Душата си отива неочистена, неподготвена за вечността. Нещо повече - натоварена допълнително и със смъртния грях на самоубийството. Чрез евтаназията се осуетява Божият промисъл за спасението на човека и се лишава завинаги душата от вечен живот и общение с Бога (вж. Откр. 20:12-15).

Оттук не е трудно да се досетим кой печели от широко рекламираната и узаконена евтаназия, издигната в правна и морална норма. Печели сатанизмът. Когато настъпи това “светло бъдеще” за евтаназията и нейните идеолози, дяволът ще печели милиарди човешки души, лишени от възможността за покаяние и помирение с Бога и собствената си съвест в края на земния си път.

Ние имаме ясна и конкретна заповед “Не убивай”, която включва и самоволното прекратяване на собствения живот. Всякакви спекулации, условности и уговорки около това категорично заявено “НЕ” са от Лукавия. С каквито и красиви думи да се обличат, убийството и самоубийството си остават смъртен грях и са не само медицински или юридически проблем, а и духовен. Те имат пряко отношение към задгробната участ на всички, замесени в това престъпление срещу безценния Божи дар - човешкия живот.

Прочее, както се молим по време на светата Литургия: "християнски безболестен, непосрамен, мирен свършек на нашия живот и добър отговор пред страшния Христов съд от Господа да просим".