Архиепископ Царицинский Дамиан (Говоров) и неговата просветителска дейност в България - част І

Версия за печат

Един от незаслужено забравените просветители на руската емиграция е архиепископ Царицински Дамиан (в света Димитрий Григоревич Говоров). Бъдещият архипастир е роден през 1855 г., завършил е Екатеринославската духовна семинария, ръкоположен е за йерей. През 1911 г. завършва Киевската духовна академия, постриган е в монашество възведен е в сан архимандрит и назначен за ректор на Кишиневската духовна семинария. През 1916 г. е ръкоположен за епископ Еревански, викарии на Тибилиска епархия, след това е бил епископ Петровски, а от 1918 г. – епископ Царицински, викарии на Саратовска епархия.

В годината на Гражданската война архипастиря се оказва на територията, заета от войските на Доброволческата армия на генерал Деникин, а по-късно на Руската армия на генерал Врангел.

Намирайки се в Крим, епископ Дамиан взема активно участие в организацията на Свети-Владимирското братство, което е било открито на 8 септември 1920 г. Основна задача на братството е просветителска и благотворителна дейност. При това, еп. Дамиан видял своя дълг в разясняване на населението на Крим принципите на църковната реформа. “Народа я разбра – спомня си еп. Дамиан – в смисъл на предоставяне на народа неограничени права да се разпорежда в църквата. В Таврическа епархия настоятелите държали у тях ключовете от храмовете и разрешавали на свещенника да служи и да влиза в църквата по свое усмотрение”. Дейността на братството благословил архиепископ Таврически Димитрий (Абашидзе). Митрополит Антоний (Храповицкий) след преместването си в Крим есента на 1920 г. също се отнасял полжително към дейността на братството. Членовете на братството четяли лекции, благодарение на братството била открито училище за деца на руски бежанци във фермата Нови Херсон.

Братството имало и противници. Отрицателно се оттнасяли към неговата дейност архиеп. Теофан (Бйстров) и еп. Вениамин (Федченков), при което последния забранява на монасите от Херсонския манастир и духовенството да се записват в братството.

Зaедно с остатъците на Руската армия на ген. Врангел еп. Дaмиан напуска Крим през ноември 1920 година. За напред живота на архипастиря е свързан с емиграцията. Повече от година еп. Дамиан е бил в Константинопол, където имало доста руски емигранти.

Подобно на патриарх Тихон, еп. Дамиан видял промислително значение в руското изгнанничество. “Християнското съзнание ни говореше – писал епископа, че всичко което се случва не е случайно явление. Руското движение и световното движение ни доведе до центъра на православието за някаква велика цел, понеже всичко преживяно от руските човеци за това време е дело от голям мащаб.” Душата на архипастиря и тук търсела изява. Скоро след пристигането си в Константинопол еп. Дамиан възобновил работата на Свети- Владимирското братство. Благодарение на американски хуманитарни организации, на йерарха му се отдало да получи не само материална помощ, но и дом с 36 стаи. Тук открива интернат за руски деца сираци. Те се събират до 50. За да не се нуждае интерната от нищо, при него били устроени пералня и рибокопилня. По такъв начин, обитателите на интерната след известно време започнали да се издържат сами, без да се надяват на нечия помощ.

През юли 1921 г. еп. Дамиан взема участие в Руското Църковно Представително Събрание, което определя основните насоки на дейност на Църквата в емиграция. В това събрание участват еп. Вениамин (Федченков) и представителят на Константиополския Патриарх еп. Поликарп Неокесарийски. Присъствалият на това събрание Н. М. Зернов по-късно писал: “на него цареше дух на автентична църковност”.

Епископ Дамиан бил убеден, че епископите в странство трябва да насочат своите приюти и пр. усилия в практически дела. “Цялото тяхно внимание бе съсредоточено в управлението. Бяха създадени големи учреждения от рода на Висше Църковно Управление (ВЦУ), Епископски съвет, Презвитерски съвет и прочие. Нямаше кой да преподава на руските деца Закон Божий. Аз преподавах в няколко училища, а всички свещенници бяха заети с административни дела”. Архипастирят бил убеден, че в Константинопол не е възможна нито просветна нито благотворителна дейност. Децата оставали без Закон Божиий и родителите били принудени да ги изпращат в католически колежи. Еп. Дамиан писал, че привикналото към бюрократизма, Задгранничното ВЦУ завеждало преписка по всякакви въпроси, започвало спорове за каноничността на едно или друго начинание, било то откриване на нова енория, братство или училище. В същото време католиците без всякакво разрешение или преписки откривали курсове, приютии пр. Епископ Дамиан констатирал, че цялото дело на просвещение и благотворителност са поели католиците.

Архипастирят се жалвал, за това че неговите инициативи и начинания не срещат отклик от страна на ръководството на Руската задгранична църква. Уставът на Свети-Владимирското братство, например, бил утвърден една година след пристигането на еп. Дамиан в Константинопол – декември 1921 г. Дълго време не намирала потдъжка идеята за откриване на духовно училище, въпреки че архипастиря намерил средства за него. Той считал за нужно “да попълним макар и с малко, недостатъка от свещенници в Русия, когато ни се отворят вратите към нея”. Молба за откриване на училището архипастиря подал във ВЦУ през септември 1921 г. и веднага срещнал съпротива. Управляващият руските енории в Константинопол архиепископ Анастасий (Грибановский) съобщил на епископ Дамиан, че Задграничното ВЦУ има намерение да открие свои богословски курсове и за това не е нужно Пастирско училище. Такива курсове действително били открити, но просъществували само няколо месеца. През ноември 1921 г. Задграничното ВЦУ все пак разрешило на епископ Дамиан да открие пастирско училище, но архипастирят, изморен от борбите, вече бил решил да пренесе своята дейност на Балканите.

Страните от Балканския полуостров се нуждаели от духовенство и образованите свещенослужители от Русия се ценели високо. Епископ Дамиан още през 1921 г, водел кореспонденция с българските йерарси, предлагайки им да се открие Богословско-пастирско училище. Първоначално предложил то да бъде на Шипка, като храмът и сградите около него се превърнат в духовно–просветен център. Молбата не била одобрена от Архиерейския синод на РПЦЗ, защото те се ползвали като инвалиден и детски дом.

В резултат на преговорите му се отдало да получи от Българската църква манастира “Св. св. Кирик и Юлита”. От ВЦУ му дават разрешение за основаването на училище на 20 януари 1922 г. с условие те да не се ангажират с него.

От страна на руската емиграция в България отношението към новото начинание било скептично, поради липсата на средства, преподаватели и книги. Българските архиереи също гледали с недоверие на това. Наистина, училището не започнало веднага с пълни сили. Макар, че трябвало да бъде четири годишно първите ученици били приети направо във втори курс, понеже всички имали средно образование. В течение на половин година новото училище нямало достатъчно преподаватели. Известно време епископът сам чел лекциите. Скоро пристигнал кандидатът на богословието Б. В. Остроумов, който водел курса по Църковна история. След известно време състава на училището бил попълнен от още трима преподаватели – И. Н. Чаусов, който четял курса по Свещенно Писание, иконописецът монах Василий (Белоус) и А. З. Яковлев по пеене.

Много скоро ситуацията в училище била променена. Общо за годините на съществуване му от 1922 до 1936 г. в него завършват над 50 човека. Някои от випускниците продължават обучението си в други богословски учебни заведения, например Свети-Сергиевския богословски институт в Париж. Немалко от тях приели свещен сан. Архиепископ Анастасий (Грибановский) посетил изпитната сесия през 1924 г., оставил за училището положителен отзив и отбелязал, че всички учащи се прекрасно осъзнават своя избор да служат на Църквата. В училището се отделяло голямо внимание на богослуженията. Всички възпитаници били длъжни да присъстват на тях ежедневно. Епикоп Срафим (Соболев), посещавйки училището през октомври 1925 г. отбелзал, че знанията у възпитаниците като цяло са на високо ниво. И макар, че Българския Синод не признавал официално училището, на практика всички, които завършвали и били ръкоположени от еп. Дамиан, били приемани на енорийска служба в Българската Църква. При това заплащането на випускниците на училището било същото като на свещенниците, които са завършили български духовни учебни заведения.

Еп. Дамиан виждал голяма полза от училището. “От православно богословие на Запад малцина се интересуват - писал йерарха през 1930 г. – а масово хората знаели само две вероизповедания – католическо и протестантско, православието било напълно непознато. И едва във време на емиграция, религиозно настроените хора се запознали с църковните обреди и почувствали стремеж към него. Руската Задгранична Църква отговаря на този стремеж. Пастирско богословското училище в България, единственото духовно учебно заведение в емиграция, което отстранява всяко формално препятствие за усвояване на богословските истини от хора на различна възраст, положение, националност.” Действително в училището учели не само руснаци и българи, но и представители от други националности, например немци. Сред учащите се имало и такива, които са преминали в православие от католичество и лютеранство.

През 1930 г. еп. Дамиан бил възведен в сан архиепископ на Архиерейски Събор на РПЦЗ. Цар Борис III го наградил с орден “За граждански заслуги”.

Превод: Геновева КОЧОВСКА

-----------------------

* Андрей Александрович Кострюков е роден през 1973 г. Завършва Московската духовна академия и Православния Свето-Тихоновски хуманитарен университет. През 2003 г. защитава дисертация на тема „Дейността на руското военно духовенство в годините на Руско-японската и Първата световна война", а през 2007 г. защитава дисертация на тема „Руската задгранична църква и Патриарх Тихон (1920 - 1925 г.)". Понастоящем е старши научен сътрудник в Научно-изследователския отдел по най-нова история на РПЦ и доцент към катедрата по история на РПЦ при Православния Свето-Тихоновски хуманитарен университет. Автор на много монографии и научни статии, касаещи най-новата история на РПЦ.